Списък на параграфи

Отговорът на човека

В тази атмосфера на Божие милосърдие живее християнинът. Това е средата, в която той трябва да полага усилия, за да се държи като дете на Отец. А кои са основните средства, за да успеем да затвърдим призванието си? Сега ще посоча само две от тях, които са като животоносни оси на християнското поведение: вътрешният живот и вероучението - дълбокото опознаване на нашата вяра.

На първо място е вътрешният живот. Все още малцина разбират какво значи това! Повечето си представят - когато чуваме да се говори за вътрешен живот - полумрака на храма или застоялия въздух в някои сакристии. Вече повече от четвърт век повтарям, че не е това. Аз говоря за вътрешния живот на обикновените християни, които са сред хората по улиците, в широкия свят; на тези, които на улицата, на работа, вкъщи и в моментите на развлечение винаги се вслушват в Исус. А какво е това, ако не живот в постоянна молитва? Нима не си разбрал необходимостта душата ти непрестанно да се моли и да бъде във връзка с Бог, която те води към богоуподобяване? Това е същността на християнската вяра и така винаги са я разбирали душите, отдадени на молитва. „Такъв човек става Бог - пише свети Климент Александрийски – понеже иска същото, което иска Бог”⁴¹.

Отначало е трудно. Трябва ни усилие да се обръщаме към Господ, да благодарим за бащината Му действена грижа за нас. След това, постепенно, не като сантимент, Божията любов става по осезаема - като дълбока следа в душата. Това е Христос, Който ни следва с обич: „Ето, стоя пред вратата и хлопам”⁴². Ти как си с твоя молитвен живот? Не те ли обзема понякога през деня желание да си поговориш по-продължително с Него? Не Му ли казващ: по-късно ще ти разправям, по-късно ще си говорим за това?

В моментите, посветени специално на този разговор с Господ, сърцето се разкрива, волята укрепва, разумът – подпомогнат от благодатта – изпълва човешката действителност със свръхестествена, духовна реалност. И плодовете няма да закъснеят: ще се оформят конкретни и ясни намерения да подобриш поведението си, да се отнасяш с любов към всички хора, да вложиш всичките си сили – със страстта на добрите спортисти – в християнската битка за любов и мир.

Молитвата става нещо постоянно – като туптенето на сърцето, като пулса. Без това Божие присъствие не може да има съзерцателен живот, а без съзерцателен живот едва ли можеш да работиш за Христос, защото напразно ще се стараят строителите, ако Господ не крепи къщата⁴³.

Солта на умъртвлението

За да се освети, обикновеният християнин – който не е монах, който не се е оттеглил от света, тъй като светът е мястото на неговата среща с Христос – няма нужда от специална дреха, нито от отличителни знаци. Неговите знаци са вътре в самия него – постоянното присъствие на Бог и духът на умъртвление. А реално това е едно нещо, защото умъртвлението не е нещо друго освен молитвата на сетивата.

Християнското призвание е призвание за саможертва, за покаяние, за изкупление. Трябва да даваме удовлетворение за своите грехове – Колко ли пъти сме отвръщали лице, за да не гледаме Бог!– и за всички грехове на хората. Трябва отблизо да следваме стъпките на Христос: ние винаги носим в телата си умъртвлението, саможертвата на Христос, Неговата унизеност на кръста, „та и животът Исусов да се открие в тялото ни”⁴⁴. Нашият път е пожертвувателността; в това самоотричане ще открием радостта и мира.

Нека да не гледаме на света с тъжен поглед. Може би несъзнателно някои биографи на светци не правят добра услуга на вероучението, когато се стараят на всяка цена да намерят необикновени неща у Божиите раби, тръгвайки чак от бебешкия им плач. И пишат, че някои от тях не са плакали като бебета, не са сучели в петъците, за да се умъртвляват... Ти и аз сме се родили с плач – както си е по закон Божи, и сме сучели от майчината гръд, без да ни е грижа дали са Велики пости или обикновени пости...

Сега, с Божията помощ, ние се научихме да откриваме място и време за истинско покаяние и в тези моменти си поставяме за цел да подобрим живота си. Това е пътят да отворим душата си за благодатта и за вдъхновенията на Свети Дух. И с тази благодат – казвам ви отново – идват радостта, мирът и постоянството в добрите дела⁴⁵.

Умъртвлението е солта на нашия живот. А най-доброто умъртвление е това, което преборва - дори в дребните подробности и то през целия ден – похотта на плътта, похотта на очите и житейската гордост. Това са умъртвления, които не умъртвляват другите, а нас ни правят по-внимателни, по-чувствителни, по-отворени към всички. Ти не си се умъртвил, ако си обидчив, ако се подчиняваш на егоизма си, ако се налагаш на другите, ако не умееш да се отказваш от ненужното, а понякога и от необходимото; ако силно тъгуваш, когато нещата не се нареждат, както си ги бил замислил. Точно обратното – ти си умъртвлен, ако знаеш как „за всички станах всичко, щото по какъвто и да е начин да спася някои”⁴⁶.

Не знам как може да се живее християнски, ако не се чувства нуждата от постоянна връзка с Исус в Словото и в Хляба, в молитвата и в Евхаристията. И ми е пределно ясно защо през вековете многобройните поколения вярващи са развивали евхаристичната набожност. Веднъж - с масови публични изповядвания на вярата, друг път – без много шум, в свещената тишина на храма или дълбоко в сърцето.

Преди всичко трябва да обичаме светата литургия, да я направим център на нашия ден. Ако преживеем пълноценно литургията, нима няма да мислим за Него през останалата част от деня, нима няма да търсим постоянното Му присъствие, та да работим, както е работил Той, и да обичаме, както Той е обичал? И вече започваме да благодарим на Господ за друга Негова проява на любов – че не се е ограничил да присъства на олтара само по време на литургията, ами е решил да остане в светата Евхаристия, която се съхранява в дарохранителницата и в мостранцата.

Ще ви призная, че за мен дарохранителницата е била винаги една Витания – спокойното и приветливо място, където се намира Исус, където можем да му разкажем за нашите притеснения, за нашите страдания, за нашите мечти и радости. И можем да Му ги кажем по същия прост и естествен начин, по какъвто са разговаряли с Него приятелите Му Мария, Марта и Лазар. Затова, когато се разхождам по улиците на някой град или село, се радвам, когато забележа – дори отдалеч – църковна камбанария. Значи има още една дарохранителница, още една възможност човек да остави душата да се измъкне и да застане символично до Господ Евхаристия.