Да мислим върху смъртта на Христос е равносилно на покана да посрещнем съвсем искренно нашия всекидневен ангажимент, да вземем насериозно вярата, която изповядваме. Следователно Страстната седмица не може да бъде някакъв свещен отрязък в скоби , вметнат в контекста на живот, движен единствено от земни интереси. Не, тя трябва да бъде възможност да се потопим в дълбочината на Божията любов и така да успеем с думи и с пример да я разкрием пред хората.

Но Господ поставя условия. Едно от тях е записал свети Лука и не можем да го премълчим: „Ако някой дохожда при Мене, и не намрази баща си и майка си, жена си и децата си, братята и сестрите си, та дори и самия си живот, той не може да бъде Мой ученик”¹¹. Това са сурови слова. Разбира се, на испански нито мразя, нито ненавиждам изразяват добре оригиналната мисъл на Исус. При всички положения обаче думите на Господ са твърде силни. Те не могат да се сведат даже до едно „по-малко обичай”, както понякога се обяснява, за да се смекчи казаното. Страшно е това остро изказване, не защото съдържа в себе си отрицателно или безмилостно отношение – Исус, Който го казва, е Същият, Който заповядва да обичаме ближния като себе си и Който отдава живота Си за хората. Тези Негови думи означават единствено, че в отношенията с Бог нямат място половинчатите решения. Думите на Христос биха могли да се предадат като „да обичаме повече, да обичаме по-добре”, а не да обичаме с егоистична и краткотрайна любов . Ние трябва да обичаме с Божията любов.

За това става дума. Нека обърнем внимание на последното от изискванията на Исус – човек да намрази самия си живот. Господ иска нашия живот. Ако сме самодоволни, ако гледаме само собственото си удобство, ако се смятаме за център на съществуването на другите, та и на целия свят, значи нямаме право да се наричаме християни, нямаме право да се мислим за Христови последователи. Нужно е цялостно отдаване – с дела и истина, а не само с думи¹². Божията любов ни приканва да носим решително своя кръст, усещайки и върху себе си товара на цялото човечество и осъществявайки – всеки според работата и мястото си в обществото - ясните и пълни с любов предначертания на Божията воля. В откъса, който коментираме, Исус продължава: „и който не носи кръста си, а върви след Мене, не може да бъде Мой ученик”¹³.

Нека приемем без страх Божията воля; нека без колебания обявим решението си да градим живота си съгласно учението и изискванията на нашата вяра. Неизбежни са борбата, страданията и болката, но ако действително вярваме, никога няма да си помислим, че сме нещастни. Въпреки скърбите и дори клеветите ще бъдем щастливи и то с едно щастие, което ще ни вдъхновява така да обичаме другите, че да ги приобщим към нашата свръхестествена радост.