Той е Цар и жадува да царува в сърцата ни на Божи деца. Ала нека не си мислим, че това прилича на земните царства. Христос не властва, нито иска да се налага, защото „... не дойде, за да Му служат, но да послужи.“^[1].

Неговото Царство е Царство на мира, на радостта, на справедливостта. Христос, нашият Цар, очаква от нас не безплодни умувания, а дела, тъй като „... не всеки, който Ми казва: Господи, Господи! ще влезе в Царството небесно, а онзи, който изпълнява волята на Моя Отец Небесен.“^[2].

Той е Лекар и лекува нашия егоизъм – ако оставим Неговата благодат да проникне до дъното на душата ни. Исус ни е предупредил, че най-тежката болест е лицемерието, горделивостта, която ни кара да прикриваме собствените грехове. Пред Лекаря трябва да бъдем съвсем искрени, да си признаем истината и да кажем: „Господи, ако искаш, можеш да ме очистиш.“^[3]. А Ти го искаш това винаги. Ти познаваш моята слабост; аз чувствам симптомите ѝ, а ме морят и други недъзи. И Му показваме открито раните, а и гнойта, ако дотам сме се докарали. Господи, Ти, Който си изцерил толкова души; молим те направи така че, когато пребиваваш в моето сърце или Те съзерцавам в дарохранилището, да виждам в Твое Лице божествен Лекар.

Той е Учител, преподаващ ни наука, която само Той владее – науката на безграничната обич към Бог и към всички хора. В школата на Христос се научава, че нашият живот не ни принадлежи. Той отдаде живота Си за всички хора и ако Го следваме, ще трябва да осъзнаем, че ние също не можем да присвоим егоистично живота си и да не споделяме болките на другите. Нашият живот принадлежи на Бога и трябва да го живеем, като Му служим, щедро грижейки се за душите, показвайки с думи и на дело дълбочината на християнския идеал.

Исус очаква у нас да расте желанието да изучаваме тази наука, за да ни каже: „Който е жаден, нека дойде при Мен и нека пие.“^[4]. А ние да отговорим: научи ни да не мислим за себе си, а да мислим за Теб и за всички души. По този начин Господ ще ни поведе напред със Своята благодат – както когато се учехме да пишем. Спомняте ли си ченгелчетата, които рисувахме, подкрепяни от ръката на учителя? Ето така започваме да се наслаждаваме на щастието да проявяваме вярата си – един друг Божи дар, чрез недвусмислено християнско поведение, в което всички да могат да забележат Божиите чудеса.

Той е Приятел, а Приятелят казва: „Аз ви нарекох приятели...“^[5]. Той ни нарича приятели и Той е Този, Който направи първата крачка – Първи ни заобича. Ала не налага Своята обич – предлага ни я. Показва го с най-недвусмисления знак на приятелството: „Никой няма обич по-голяма от тази, да отдаде живота си за своите приятели.“^[6]. Беше приятел на Лазар и плака, когато го видя умрял; и го възкреси. Ако ни види изстинали, апатични, може би с угасващ духовен живот, Неговото възвание ще означава за нас живот: Заповядвам ти, приятелю мой, стани и ходи^[7], измъкни се от този посредствен живот, който не е никакъв живот.

^[1]Мат.20: 28.

^[2]Мат.7: 21.

^[3]Мат.8: 2.

^[4]Йоан7:37.

^[5]Йоан 15:15.

^[6]Йоан15:13.

^[7]Срв. Йоан 11: 43; Лука 5:24.