Борбата като дълг към любовта и справедливостта

Но този начин на говорене не е ли вече остарял? Нима не е заменен с един обстоятелствен език, който със своята псевдонаучност прикрива нашето отстъпничество? Не съществува ли негласно споразумение, според което истинските блага са: парите, с които всичко се купува; мимолетната власт; хитрината, с която се задържаш на високия пост; човешката мъдрост, която се мисли за съвършена и че вече превъзхожда всичко свято?

Аз не съм, а и никога не съм бил песимист, защото благодарение на вярата знам, че Христос е победил окончателно и ни е дал като залог за Своята победа една заповед, която е същевременно и наш дълг – да се борим. Ние, християните, в отговор на Божията благодат доброволно сме приели едно задължение – да обичаме; то ни подбужда да се борим неотстъпно, понеже знаем, че сме слаби като другите хора. Но в същото време не можем да забравим, че ако запретнем ръкави, ще бъдем солта, светлината и квасът на света, ще бъдем радост за Бог.

Нашето разположение да бъдем упорити и настойчиви в този замисъл на Любовта освен това е и един вид дълг към справедливостта. И този дълг, касаещ всички вярващи, означава постоянна борба. Църковното предание говори за християните като за Христови воини, воини, които осигуряват спокойствие на другите, докато воюват непрекъснато със собствените си лоши наклонности. Понякога не желаем – било поради оскъдното чувство за свръхестественото, било поради едно устройващо ни неверие - да възприемаме земния живот като битка. Някои язвително намекват, че щом се смятаме за Христови воини, има опасност да употребим вярата при преследване на краткосрочни или групови цели. Този начин на мислене е едно тъжно и нелогично опростяване на нещата и често пъти е свързан със страха и нежеланието да се смути личното спокойствие.

Нищо не стои толкова далече от християнската вяра колкото фанатизмът, на чиято територия шестват какви ли не съдружия между светското и духовното. Опасността от фанатизъм отпада, ако разбираме борбата както Христос ни е научил – като битка със самия себе си, като непрестанно подновявано усилие да обичаме повече Бог, да премахнем егоизма и да служим на всички хора. Да се откажем от тази битка – каквито и да са оправданията ни, значи предварително да се признаем за победени, разгромени, за хора без вяра, с пропаднала душа, оплела се в жалка снизходителност.

Духовната битка пред лицето на Бог и на всички братя във вярата е необходимост за християнина, едно следствие от неговото звание. Така че не се ли бори някой, значи той предава Исус Христос и цялото Му мистично тяло, което е Църквата.