Списък на параграфи

Бракът за християнина не е обикновена социална институция, още по-малко някакъв лек за човешките слабости. Той е истинско свръхестествено призвание, велика тайна за Христос и за Църквата – казва свети Павел⁴, и неразривно с това е договор, сключен завинаги от един мъж и от една жена, тъй като – желаем или не – бракът, установен от Исус Христос, е неразтрогваем. Той е свещен знак, който освещава, едно действие на Исус, което обхваща душите на венчаващите се и ги приканва да Го следват, превръщайки брачния им живот в божествен път на земята.

Женените са призвани да освещават своя брак и да се освещават в този съюз. Би било голяма грешка, ако развиват своята духовност извън домашното огнище. Семейният живот, брачните отношения, грижите за децата и възпитанието им, усилията за издръжката на семейството, за неговия икономически просперитет, общуването с другите хора, които са в социалното му обкръжение – всичко това са обичайни човешки действия, които съпрузите християни трябва да освещават.

Вярата и надеждата трябва да проличават в спокойствието, с което се посрещат големите и малките проблеми, възникващи във всички семейства, в упованието, с което упорстваме в изпълнението на своите задължения. И така любовта ще изпълни всичко и ще ни помогне да споделяме радостите и скърбите. Ще ни научи да се усмихваме, забравяйки за собствените си притеснения, за да помагаме на другите. Ще ни научи да изслушваме своя съпруг или съпруга, или децата си, показвайки на дело, че ги обичаме и разбираме. Ще ни научи да подминаваме дребните и незначителни търкания, които егоизмът се стреми да преувеличи; да влагаме любов и в дребните добрини и грижи, от които е изтъкано всекидневното съжителство.

Да освещаваме домашното огнище ден подир ден, да създаваме с любов една същинска семейна обстановка – ето за какво става дума. За да освещаваме всеки ден, е нужно да упражняваме много християнски добродетели – на първо място богословските, а след това всички други: благоразумие, вярност, искреност, смирение, трудолюбие, радост... Когато говорим за брака, за семейния живот трябва да тръгнем от ясно разбиране за любовта между съпрузите.

Когато говори за тези събития в Евангелието, свети Матей постоянно подчертава верността на Йосиф, който изпълнява без колебание заповедите на Бог, дори понякога смисълът на тези заповеди да му изглеждаше неясен или да не виждаше връзката им с цялостния Божи план.

Отците на Църквата и църковните автори често са подчертавали твърдостта на вярата на свети Йосиф. Спирайки се на думите на Ангела, който му заповядва да избяга от Ирод и да отиде в Египет⁸, св. Йоан Златоуст коментира: „Като чу това, Йосиф не се удиви, нито каза: „Това не го разбирам. Ти Самият наскоро обяви, че Той ще спаси Своя народ, а сега не може да спаси дори Себе си. Трябва да бягаме, да заминем надалеч и да търпим несгодите на едно дълго пътуване; това не отговаря на обещанието Ти.” Йосиф не говори така, защото е мъж праведен. И не пита кога ще се връща, макар че Ангелът не казва нищо определено, а само: „Стой там, в Египет, докато Аз не те известя.” Обаче и при тези обстоятелства Той не възразява, а се подчинява, вярва и радостно търпи всички изпитания.”⁹

Вярата на Йосиф не е колеблива; неговото послушание е винаги точно и на момента. За да разберем по-добре урока, който ни дава светият патриарх, е хубаво да си дадем сметка, че неговата вяра е активна, а неговото послушание не е равнозначно на поведението на онзи, който покорно се оставя да бъде носен от събитията. Тъй като християнската вяра е точно обратното на конформизма или на пасивността и примирението.

Йосиф се остави безрезервно в ръцете на Бог, ала не се отказваше да размишлява върху ставащото. И така успя да придобие от Господ голямо познание на Божите дела, което всъщност представлява истинската мъдрост. Постепенно той научаваше, че свръхестествените замисли са свързани по божествен начин помежду си, който понякога влиза в противоречие с човешките планове.

Светият патриарх (на Изток познат с титлата „обручник“,б.ред.) не се отказва да осмисля различните обстоятелства в живота си, но и не бяга от своите отговорности. Точно обратното – той поставя в служба на вярата целия си житейски опит. Когато се връща от Египет, „като чу, че в Иудея царува Архелай, наместо баща си Ирода, уплаши се да иде там”¹⁰. Научил се е да действа според Божия план и като потвърждение, че Бог наистина иска това, което той е предположил, получава указание да се засели в Галилея.

Такава е вярата на свети Йосиф: пълна, спокойна, твърда, проявяваща се в действено послушание на Божията воля - едно разумно подчинение. И заедно с вярата са милосърдието и любовта. Неговата вяра се съединява с Любовта – с Божията любов, която изпълнява обещанията, дадени на Авраам, на Яков и Мойсей; слива се със съпружеската обич към Дева Мария и с бащинската обич към Исус. Вяра и любов в надеждата за великата мисия – изкуплението на хората, която Бог започваше на земята, служейки си и с него, с дърводелеца от Галилея.

Вяра, любов, надежда – това са водещите нишки в живота на свети Йосиф и на всеки християнски живот. Тази отдаденост на свети Йосиф е изтъкана от вплетените една в друга вярна любов, любяща вяра и вярваща надежда. Затова и неговият празник е подходящ момент, за да обновим нашето посвещаване на християнското призвание, което Господ е отредил на всекиго от нас.

Когато човек искрено желае да живее с вяра, любов и надежда, подновяването на посвещаването не значи да се върне назад, за да вземе нещо извехтяло. Когато има вяра, любов и надежда, обновяването значи – независисмо от нашите грешки, препъвания и слабости – да останем в Божите ръце, да потвърдим своята преданост. Пак подчертавам - да подновим своето посвещаване, значи да подновим своята вярност към това, което Господ иска от нас: да обичаме на дело.

Любовта непременно си има характерни проявления. Понякога за любовта се говори като за подтик към лично удовлетворение или просто като способ за егоистично утвърждаване на собствената личност. Ала не е така. Истинската любов е да забравиш за себе си и да се посветиш на другите. Любовта носи със себе си радост, обаче това е радост, чиито корени са във формата на кръст. Докато сме на земята и не сме стигнали до пълнотата на бъдещия живот, не може да има истинска любов без саможертви, без болка. Обаче това е болка, която може да се вкуси, която е приятна, която е извор на духовна радост, ала си е наистина болка, защото предполага победа над собствения егоизъм и установяване на Любовта като единствено правило във всички и във всяко наше действие.

Вече сме говорили доста по тази тема и при други случаи, ала позволете ми пак да наблегна на обикновения и естествен живот на свети Йосиф, който не странеше от своите съседи, нито слагаше пред тях ненужни прегради.

По тази причина не обичам да говоря – макар и в някои случаи това да е уместно - за работници католици, за инженери католици, за лекари католици и т.н., като че става дума за някакъв вид от даден род, все едно католиците образуват групичка, отделена от другите. Така се създава усещането, че има пропаст между християните и останалото човечество. Уважавам противоположното мнение, но мисля, че е много по-уместно да се говори за работници, които са католици, или за католици, които са работници; за инженери, които са католици, или за католици, които са инженери. Понеже човекът, който вярва и се занимава с интелектуален, инженерен или физически труд, е, а и се чувства, свързан с другите, равен на другите, чувства, че има същите права и задължения и същото желание за усъвършенствуване като другите, същия стремеж да се изправи пред общите проблеми и да им намери решение.

Щом си даде сметка за всичко това, католикът ще съумее да направи от своето всекидневие свидетелство за вяра, надежда и любов. Едно естествено и просто свидетелство, което няма нужда от показни демонстрации. Той трябва само да засвидетелства чрез своя последователен живот трайното присъствие на Църквата в света – защото всички католици образуват Църквата и с пълно право са членове на единия Божи народ.

Влязохме в периода на Великите пости – време за покаяние, за пречистване, за обръщане (към Бога,б.ред.). Което не е никак лесно. Християнството чертае нелек път – не е достатъчно да ходиш на черква и така да минават годините. В нашия живот, в живота на християнина първоначалното обръщане – този уникален момент, помнен от всеки, когато недвусмислено разбираме какво точно очаква Господ от нас – е важно; обаче още по-важни, но и по-трудни са последващите обръщания. А за да подпомогнем действието на Божията благодат при следващите обръщания, е нужно да поддържаме духа си млад, да призоваваме Господ, да умеем да слушаме, да сме забелязали своите грешки и да молим за прошка.

„Ще повика към Мене, и ще го чуя”¹ – четем в литургийника за тази неделя. Това казва Господ. Забележете тази чудна загриженост на Бог спрямо нас- Той е винаги готов да ни чуе, във всеки момент е разположен да се вслуша в гласа на човека; по всяко време Той ни слуша – но сега още по-внимателно, защото сърцето ни е благоразположено, решено да се пречисти – и няма да подмине молбата на едно „сърце съкрушено и смирено”².

Господ ни слуша, за да се намеси - да влезе в живота ни, да ни избави от злото и да ни изпълни с блага: „ще го избавя и ще го прославя”³ – казва Той за човека. Следователно му дава надежда за слава (изгубена с греха,б.ред.). В това вече е налично, както и в други случай , началото на едно вътрешно вълнение, каквото е духовният живот. Очакването на това прославяне укрепва вярата ни и подбужда нашата любов. По този начин трите богословски добродетели - божествени добродетели, които ни уподобяват с Бог Отец, стават действени.

Нима има по-добър начин да започнем Великите пости? Нека обновим вярата, надеждата и любовта. В тях е изворът на покаятелния дух, на желанието за пречистване. Постите не са само повод да засилим външните прояви на умъртвление. Ако си мислим, че е само това, значи ни се изплъзва дълбокият смисъл на християнския живот, тъй като тези външни проявления са – повтарям – плод на вярата, надеждата и любовта.