Списък на параграфи

Изпълни волята на Своя Бог Отец

Няма да изневеря на истината, ако кажа, че Исус продължава да търси днес място в нашите сърца. Трябва да Го молим да прости нашата слепота, нашата неблагодарност. Трябва да Го молим да ни даде благодатта да не затваряме никога повече пред Него вратите на нашите души.

Господ не крие от нас, че това пълно послушание на Божията воля изисква отказване от себе си и щедрост, понеже Любовта не търси права, а иска да служи. Христос пръв мина по този път. Исусе, Ти как беше послушен? „Послушен дори до смърт, и то смърт кръстна”²⁰. Християнинът трябва да се откаже от себе си, да усложни живота си и да го пожертва от любов към Бога и към душите. „Ето, ти искаше да живееш спокойно, без нищо да те разстройва; ала Бог пожела друго. Съществуват две воли: твоята воля следва да бъде изменена, за да се отъждестви с Божията, а не Божията да бъде преиначена, за да се нагоди към твоята.”²¹

С радост съм виждал много души, които са си рискували живота – като Теб, Господи, дори до смърт – изпълнявайки това, което Божията воля е искала от тях. Те отдаваха своите стремежи и своята професионална работа в служба на Църквата, за доброто на всички хора.

Нека се научим на послушание, нека се научим да служим. Няма по-добро владичество от това – доброволно да искаш да служиш на другите. Когато усетим гордостта да клокочи в нас, а тщеславието да ни повтаря, че сме свръхчовеци, тогава е моментът да кажем „Не!”, да кажем, че нашата единствена победа трябва да е смирението. Така ще се отъждествим с Христос на кръста и няма да се чувстваме притеснени или ядосани, ами радостни. А такава радост – да забравиш себе си – е най-доброто доказателство за любов.

За да служиш - действай

За да живеем по такъв начин, за да освещаваме работата, е необходимо най-вече да се трудим добре, с човешко и свръхестествено внимание. А сега ще направя една съпоставка, като ви припомня какво се разказва в едно от апокрифните евангелия: „Бащата на Исус, който беше дърводелец, правеше рала и хомути. Веднъж – продължава повествованието – един богаташ му поръча легло. Оказа се обаче, че една от двете надлъжни дъски е по-къса от другата и Йосиф не знаеше какво да прави. Тогава Детето Исус каза на баща Си: сложи на земята двете дъски и ги подравни от едната страна. И Йосиф стори така. А Исус отиде, хвана по-късата дъска и я опъна, докато се изравни с по-дългата. Като видя чудото, баща Му Йосиф се изпълни с възторг и запрегръща и разцелува Младенеца, казвайки: О, колко съм честит, че Бог ми даде това Дете”¹⁸-

Йосиф не би благодарил на Бог за такива работи. Той не работеше така. Свети Йосиф не е човек на лесните и чудни решения, а човек на упорития труд, който изисква усилия, пък когато е нужно – и изобретателност. Християнинът знае, че Бог върши чудеса: вършеше ги преди векове, после продължи да ги върши, върши ги и сега, защото „ръката на Господа не се е скъсила”¹⁹.

Обаче чудесата са проява на спасителното всемогъщество на Бог, а не средство да се оправят последствията от нашата некадърност или да служат за наше удобство. Чудото, което Господ иска от вас, е да постоянствате във вашето християнско и божествено призвание, да освещавате всекидневния си труд, чудото да превръщате прозата на всекидневието в нежна лирика или в героична епопея чрез любовта, която влагате в обичайните си занимания. Това очаква от вас Бог - да станете души с чувство на отговорност, с апостолски плам, с висока професионална компетентност.

Така че като девиз за вашата работа мога да ви предложа този: за да служиш – служи. Тъй като за да станат нещата, на първо място трябва да умеем да ги завършваме. Не вярвам в добрите намерения на онзи, който не се стреми да придобие нужните познания и умения, за да свърши както подобава възложената работа. Не е достатъчно да искаш да направиш добро, трябва да знаеш как да го направиш. Ако пък толкова силно го искаш, желанието ще се преобрази в старание да използваш всички подходящи средства, за да приключиш нещата по човешки съвършено.

Ала и това човешко служение, тази способност, която бихме могли да наречем техническа, това умение да си свършим работата, трябва да бъде допълнено с още един щрих, който беше определящ в работата на свети Йосиф и би трябвало да е определящ и у всеки християнин – дух на служението, желанието да работиш за благото на другите. Работата на Йосиф не беше някаква дейност, вършена за лично самоутвърждаване, макар и всекидневният труд да беше изградил у него една зряла и издържлива личност. Патриархът работеше със съзнанието, че изпълнява Божията воля, мислейки за доброто на Исус и Мария и имайки предвид благото на всички жители в малкия Назарет.

В Назарет Йосиф може би е бил един от малцината занаятчии, ако не и единственият. Вероятно дърводелец. И както обикновено става в малките селища, може би е вършел и други неща: поправка на развалената мелница или на протеклия покрив. Без съмнение със своя съвестен труд Йосиф е помогнал на мнозина в нужда. Неговият занаят е бил в услуга на хората – за да направи по-удобен живота на другите семейства в селото. Със своята работа, придружена от усмивка, от любезна дума, от някакъв коментар, казан сякаш между другото, той възвръщаше вярата и радостта у онези, които бяха на крачка да ги изгубят.

Хлябът и жътвата – общение с всички хора

Исус – както ви казвах в началото – е сеячът. И посредством християните продължава Своята божествена сеитба. Христос стиска зърното в наранените Си ръце, напоява го с кръвта Си, пречиства го и го хвърля в браздата – в света. Хвърля зърната едно по едно, та всеки християнин в своята среда да даде свидетелство за плодотворността на Смъртта и Възкресението Господни.

Щом сме в ръцете на Христос, трябва да поемем от Неговата изкупваща кръв, да се оставим Той да ни разпръсне и да приемем животът ни да бъде такъв, какъвто Бог го иска. И да бъдем убедени, че семето – за да даде плод - трябва да се зарови и да умре¹⁷. Едвам след това израства стъблото и се появява зърното. От зърното се прави хлябът, който ще бъде превърнат от Бог в Тяло Христово. Така ние отново се съединяваме в Исус, нашия Сеяч. „Защото един хляб, едно тяло сме ние многото, понеже всички се причастяваме от един хляб“¹⁸.

Нека никога не забравяме, че няма да има плод, ако нищо не сме посели. И затова е необходимо щедро да разнасяме Божието слово, да насърчаваме хората да познаят Христос и след като Го познаят, да изпитват нужда от Него. И затова празникът Тяло и Кръв Христови – Хлябът на живота, е добра възможност да размишляваме за това, което жадуват хората: истина, справедливост, единство и мир. Относно жаждата за мир ще кажем със свети Павел: „Той е нашият мир“¹⁹. Търсенето на истината трябва да ни напомни, че Исус е пътят, истината и животът²⁰. Онези, които искат единство, трябва да заведем пред Христос, Който се моли „да бъдат в пълно единство“²¹. Жаждата за справедливост трябва да ни отведе до първоизточника на разбирателството между хората – съзнанието, че сме братя, че сме деца на един Отец.

Мир, истина, единство, справедливост. Колко трудно изглежда понякога да се преодолеят препятствията, които пречат на човешкото разбирателство. Въпреки това ние, християните, сме призвани да осъществим това чудо на братството – с Божията благодат да успеем да накараме хората да се отнасят едни към други по християнски: „Понасяйте един другиму теготите“²², следвайки в живота заповедта да се обичаме, която е присъща на съвършенството и резюмира целия Закон²³.

За нас не е тайна, че предстои още много работа. Веднъж, може би виждайки поклащащите се вече налети житни класове, Исус казва на учениците Си: „Жетвата е голяма а работниците малко, затова молете Господаря на жетвата да изпрати работници на жетвата Си“²⁴. Както тогава, така и сега няма работници, които искат да понесат „теготата на деня и жегата“²⁵. А ако ние, които работим, не сме предани, ще се сбъдне написаното от пророк Иоил: „Опустошено е полето, тъгува земята, защото е изтребено житото; изсъхна гроздов сок; повяхна маслина. Червете се от срам, земеделци, ридайте, лозари, за пшеницата и ечемика, защото жътвата по нивите загина“²⁶.

Няма реколта, когато човек не е подготвен отзивчиво да приеме една постоянна работа, която може да се окаже дълга и изморителна: да обработва земята, да я засява, да се грижи за нивите, да жъне и вършее... Царството Божие се изгражда в историята, във времето. Господ е поверил на всички ни тази задача. Никой не може да си мисли, че е освободен от нея. Днес, като съзерцаваме и обожаваме Христос в Евхаристията, нека си дадем сметка, че още не е ударил часът за почивка, че работният ден продължава...

В книга „Притчи Соломонови“ четем: „Който работи земята си, ще се насища с хляб“²⁷. Да се опитаме да го изтълкуваме духовно: този, който не обработва Божията нива, който не е верен на възложената му от Бог мисия да се посвети на другите, като им помага да познаят Христос, трудно ще разбере значението на Евхаристичния хляб. Никой не оценява нещо, което не му струва нищо. За да се цени и обича светата Евхаристия, е необходимо да се извърви пътят на Исус: да бъдем зърно, да умрем за себе си, да се възродим пълни с живот и да дадем богат плод – сто към едно²⁸.

А този път се описва съвсем кратко: да обичаме. Да обичаме – значи да имаме голямо сърце, да усещаме безпокойствата на околните, да умеем да разбираме и да прощаваме, заедно с Исус Христос да се жертваме за всички души. Ако обичаме със сърцето на Христос, ще се научим да служим на другите и ще защищаваме истината твърдо и с любов. А за да обичаме така, е необходимо всеки да изтръгне от своя живот всичко, което пречи на Христос да живее в него: привързаността към спокойствието, изкушенията на егоизма, склонността за самоизтъкване. Само при положение, че възпроизвеждаме у себе си живота на Христос, ще можем да го предадем на другите; само при положение, че умираме подобно на житното зърно, ще можем да действаме в недрата на земята, да я преобразяваме отвътре, да я правим плодородна.