Списък на параграфи

Когато наближава моментът на Неговите страдания и Исус иска да прояви видимо Своята царственост, Той влиза тържествено в Йерусалим, яхнал едно осле! Писано бе, че Месията ще бъде цар на смирението: „Кажете на дъщерята Сионова: ето, твоят Цар иде при тебе кротък, възседнал ослица и осле, син на подяремница”.^[1]

При Тайната вечеря Христос е подготвил всичко, за да се сбогува с учениците Си, докато те спорят за пореден път върху това кой от тази избрана група ще бъде признат за най-главен. Исус „стана от вечерята, съблече горната Си дреха и, като взе убрус, препаса се; после наля вода в умивалника и почна да мие нозете на учениците и да ги отрива с убруса, който бе препасал”^[2].

Отново проповядва с пример, с дела. Пред учениците, които спорят от гордост и тщеславие, Исус се навежда и с радост извършва работата на слуга. После, когато се връща и сяда на масата, им обяснява: „Знаете ли, какво ви направих? Вие Ме наричате Учител и Господ, и добре казвате, понеже съм такъв. И тъй, ако Аз, Господ и Учител, ви умих нозете, то и вие сте длъжни да умивате нозете един другиму.”^[3] Мен силно ме трогва тази деликатност на нашия Христос. Защото той не заявява: щом Аз се занимавам с това, наясно ли сте колко повече вие трябва да го правите? Той не поучава надменно, не налага насила, а с обич укорява липсата на великодушие у тях.

Както първите дванадесет, така и нас Господ може да ни подсети, а и постоянно ни подсеща: „Дадох ви пример”^[4] за смирение. Станах слуга, та вие да се научите с кротко и смирено сърце да служите на всички хора.

^[1] Мат. 21:5; Вж Зах. 9:9.

^[2] Иоан. 13:4-5.

^[3] Иоан. 13:12-14.

^[4] Иоан. 13:15.

Не вярвайте ни най-малко на онези, които ви представят добродетелта на смирението като духовно ограничаване на човека или като доживотно осъждане на тъгуване. Да се чувстваш като глинен съд, скрепен с железни скоби – това е постоянен извор на радост, тъй като означава, че си нещо съвсем мъничко пред Бог: едно дете, един син. А нима има по-голяма радост от радостта на човек, който, давайки си сметка, че е слаб и окаян, същевременно знае, че е и дете Божие? Защо се натъжаваме ние, хората? Защото животът на земята не се развива както на нас ни се иска, защото вечно се появяват пречки, които възпрепятстват или затрудняват задоволяването на нашите претенции.

Такова нещо не се случва, когато душата преживява свръхестествената реалност на Божествената синовност. „Ако Бог е за нас, кой ще е против нас?”^[1] Нека да тъгуват онези, които упорстват и отричат, че са Божи синове – това съм го казвал винаги.

За да приключим, намираме в днешната литургия две молитви, които като стрели трябва да бъдат изстреляни от нашата уста и нашето сърце: „Боже всемогъщи, нека участието в тези Божествени тайни да ни даде благодатта да заслужим небесните дарове“^[2]. И „молим Те, Господи, стори постоянно да Ти служим според Твоята воля”^[3]. Да служим, да служим, деца мои, това е нашият дял; да бъдем „слуги на всички, та в наши дни вярващият народ да расте по заслуги и число”^[4].

^[1] Рим 8:31.

^[2] Молитва в литургията след причастието.

^[3] Молитва за народа в литургията.

^[4] Пак там.

Имайки това предвид, бъдете убедени, че ако наистина искаме да следваме отблизо Господ и истински да служим на Бог и на цялото човечество, трябва да се отречем от самите себе си – от даровете на разума, от здравето, от достойнството, от благородните амбиции, от победите, от успехите.

Тук говоря също така – понеже вашата решимост трябва да стигне и до това – и за тези чисти намерения, с които се опитваме да отдаваме цялата слава на Бог и да Го славим, съобразявайки нашата воля с това ясно и точно правило: ”Господи, искам това или онова само ако Ти е угодно, понеже ако не е така, на мен за какво ми е?”

По този начин нанасяме смъртоносен удар на егоизма и на суетата, които се спотайват във всяка съвест. Така постигаме истинския мир в душите си – с това поведение на самоотрицание, което се увенчава с едно все по-съкровено и по-действено единение с Бог.

За да подражаваме на Исус Христос, сърцето трябва да е свободно от каквато и да е привързаност. „Ако някой иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си , да вземе кръста си и Ме последва; защото, който иска да спаси душата си, ще я погуби; а който изгуби душата си заради Мене, ще я намери; защото каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си?”^[1] А свети Григорий пояснява: „Не е достатъчно да се отречем от това, което притежаваме, ако след това не се отречем и от себе си. Но какво означава това отричане от себе си? Ако изоставим себе си, къде да идем? Кой е този, който изоставя себе си? Да имаме обаче предвид, че като същества можем да сме в едното от две състояния: в едното сме изпаднали поради греха, докато в другото сме били поставени от Бог при сътворението. В едното сме били сътворени, в другото сме поставили сами себе си. Трябва да изоставим самите себе по отношение греха, но да останем категорично такива, каквито сме били установени от делото на благодатта. Така ако действително някой горделивец стане смирен след обръщането в Христа, той вече се е откъснал от себе си; ако някой похотливец промени живота си и стане целомъдрен, той също се откъсва от себе си спрямо това, което е бил; ако някой алчен престане да ламти за богатства и се научи да дарява от своето, докато преди това е крадял от другите, несъмнено изоставя самия себе си.“ ^[2]

^[1] Мат. 16:24-26.

^[2] Свети Григорий Велики, HomiliaeinEvangelia (Проповеди върху Евангелията – б. пр.), 32, 2 (PL 76, 1233).

„Отче… не ги извеждай от света“

Ние сме хора от света, обикновени християни, въвлечени във водовъртежа на обществото, и Господ иска да сме свети, апостоли именно в нашата професионална дейност, т.е. като се освещаваме в това занимание, като освещаваме самото занимание и като помагаме на останалите да се осветят с това занимание. Бъдете убедени, че в тази среда ви очаква Бог със загрижеността на Отец, на Приятел. Замислете се, че с вашата професионална работа, вършена отговорно, освен че се издържате икономически, сте полезни за развитието на обществото, облекчавате също товара на останалите и поддържате множество социални услуги – на местно и световно ниво – в полза на по-малко облагодетелстваните хора и народи.

Преди много години, повече от 25, посещавах една социална кухня за просяци, които нямаха за деня друга храна освен тази, която им даваха там. Беше едно голямо помещение, за което се грижеше група добри дами. След първото раздаване на храната идваха други просяци, за да оберат останалото. Във втората група вниманието ми привлече един от тях – притежател на калаена лъжица. Изваждаше я внимателно от джоба, почти скъпернически, радваше й се и след като привършеше порцията си, отново я поглеждаше с поглед, който направо крещеше: Моя е!, облизваше я два пъти, за да я почисти, и отново доволен я скриваше сред гънките на своите дрипи. Действително тя беше негова! На един клет бедняк, който сред онези хора – събратя в несретата – се чувстваше богат.

По същото време познавах една госпожа с благородническа титла, гранд на Испания. За Бог това не значи нищо. Всички сме равни, всички сме синове на Адам и Ева, слаби създания, с добродетели и пороци, способни – ако Господ ни изостави – на най-лошите престъпления. Откакто Христос ни изкупи, няма привилегии по раса, нито по език, нито по цвят, нито по потекло, нито по богатство – всички сме Божи деца. Тази госпожа, за която сега става дума, живееше в една наследствена къща, ала не харчеше за себе си дори две песети на ден. В замяна на това плащаше много добре на прислугата, а останалите средства даваше за подпомагане на нуждаещи се, докато тя понасяше лишения от всякакъв род. Тази жена притежаваше много от благата, така желани от мнозина, ала тя лично беше бедна, отдадена на умъртвления, напълно отрекла се от всичко. Разбирате ли ме? Впрочем, достатъчно е да се вслушаме в думите на Господ: „Блажени бедните духом, защото тяхно е царството небесно”^[1].

Ако искаш да постигнеш този дух, те съветвам да бъдеш пестелив към себе си и много щедър към останалите. Избягвай излишните разходи за лукс, за прищевки, за суета, за комфорт… Не си измисляй различни нужди. С една дума – научи се от свети Павел: „Знам да живея и в оскъдност, знам да живея и в изобилие; научен съм на всичко и всякак, и сит да бъда и глад да търпя, и в обилие да бъда и в лишение. Всичко мога чрез Иисуса Христа, Който ме укрепява.”^[2] И подобно на апостола по този начин ще станем победители в духовната битка – като държим сърцето освободено, без обвързване.

„Всички, които идваме на терена на вярата, казва свети Григорий Велики, поемаме задължението да се борим срещу лукавите духове. Тези духове не притежават нищо на този свят и следователно щом пристигат голи, и ние трябва голи да се борим с тях. Понеже ако някой облечен се бори с някой без дрехи, бързо ще бъде съборен, тъй като противникът му ще има за какво да го хване. А какво са земните работи, ако не някакъв вид облекло?”^[3]

^[1] Мат. 5:3.

^[2] Фил. 4:12-13.

^[3] Свети Григорий Велики, HomiliaeinEvangelia, 32, 2 (PL 76, 1233).