Списък на параграфи

Когато говори за тези събития в Евангелието, свети Матей постоянно подчертава верността на Йосиф, който изпълнява без колебание заповедите на Бог, дори понякога смисълът на тези заповеди да му изглеждаше неясен или да не виждаше връзката им с цялостния Божи план.

Отците на Църквата и църковните автори често са подчертавали твърдостта на вярата на свети Йосиф. Спирайки се на думите на Ангела, който му заповядва да избяга от Ирод и да отиде в Египет⁸, св. Йоан Златоуст коментира: „Като чу това, Йосиф не се удиви, нито каза: „Това не го разбирам. Ти Самият наскоро обяви, че Той ще спаси Своя народ, а сега не може да спаси дори Себе си. Трябва да бягаме, да заминем надалеч и да търпим несгодите на едно дълго пътуване; това не отговаря на обещанието Ти.” Йосиф не говори така, защото е мъж праведен. И не пита кога ще се връща, макар че Ангелът не казва нищо определено, а само: „Стой там, в Египет, докато Аз не те известя.” Обаче и при тези обстоятелства Той не възразява, а се подчинява, вярва и радостно търпи всички изпитания.”⁹

Вярата на Йосиф не е колеблива; неговото послушание е винаги точно и на момента. За да разберем по-добре урока, който ни дава светият патриарх, е хубаво да си дадем сметка, че неговата вяра е активна, а неговото послушание не е равнозначно на поведението на онзи, който покорно се оставя да бъде носен от събитията. Тъй като християнската вяра е точно обратното на конформизма или на пасивността и примирението.

Йосиф се остави безрезервно в ръцете на Бог, ала не се отказваше да размишлява върху ставащото. И така успя да придобие от Господ голямо познание на Божите дела, което всъщност представлява истинската мъдрост. Постепенно той научаваше, че свръхестествените замисли са свързани по божествен начин помежду си, който понякога влиза в противоречие с човешките планове.

Светият патриарх (на Изток познат с титлата „обручник“,б.ред.) не се отказва да осмисля различните обстоятелства в живота си, но и не бяга от своите отговорности. Точно обратното – той поставя в служба на вярата целия си житейски опит. Когато се връща от Египет, „като чу, че в Иудея царува Архелай, наместо баща си Ирода, уплаши се да иде там”¹⁰. Научил се е да действа според Божия план и като потвърждение, че Бог наистина иска това, което той е предположил, получава указание да се засели в Галилея.

Такава е вярата на свети Йосиф: пълна, спокойна, твърда, проявяваща се в действено послушание на Божията воля - едно разумно подчинение. И заедно с вярата са милосърдието и любовта. Неговата вяра се съединява с Любовта – с Божията любов, която изпълнява обещанията, дадени на Авраам, на Яков и Мойсей; слива се със съпружеската обич към Дева Мария и с бащинската обич към Исус. Вяра и любов в надеждата за великата мисия – изкуплението на хората, която Бог започваше на земята, служейки си и с него, с дърводелеца от Галилея.

Сред даровете на Свети Дух има един, от който, бих казал, особено се нуждаем всички християни – дара на мъдростта. Като ни дава да познаем Бог и да Му се наслаждаваме, този дар ни дава способността да преценяваме вярно нещата и събитията в живота. Ако следвахме последователно нашата вяра, когато се оглеждаме наоколо и наблюдаваме случващото се в историята и на света, несъмнено щяхме да изпитаме в сърцата си същите чувства, развълнували Исус Христос: „Като видя тълпите народ, съжали ги, задето са изнурени и пръснати като овци, които нямат пастир“²¹.

Не може да се каже, че християнинът не забелязва хубавите неща в човечеството, че не оценява чистата радост, че не е причастен към земните идеали и стремежи. Напротив. Всичко това той го усеща дълбоко в душата си и го съпреживява особено силно, тъй като познава по-добре от всички възможностите на човешкия дух.

Християнската вяра не ограничава поривите на сърцето, нито осакатява благородните замисли на душата. Обратното, тя ги развива, разкривайки техния истински и най-чист смисъл. Ние не сме призвани към каквото и да е щастие, а сме призвани да се уподобим на Бог, да познаем и да обичаме Бог Отец, Бог Син и Бог Свети Дух, а пък чрез Света Троица и чрез Единия Бог да обичаме всички ангели и всички хора.

В това е смелостта на християнската вяра: да провъзгласява значимостта и достойнството на човешката природа и да изтъква, че сме били създадени – чрез благодатта, издигаща ни на свръхестествено стъпало – да постигнем достойнството на Божи деца. Това би било немислима смелост, ако не беше основано върху спасителния завет на Бог Отец, ако не беше утвърдено чрез Христовата кръв и не беше потвърдено и станало възможно чрез непрекъснатото действие на Свети Дух.

Трябва да живеем според вярата и да растем във вярата, докато за всеки от нас, за всеки християнин бъде възможно да се каже написаното преди векове от един от големите учители на Източната църква: „Както чистите и прозрачни тела започват да блестят и да излъчват светлина, когато биват осветени, така и душите, водени и просветени от Свети Дух, се зареждат духовно и носят на другите светлината на благодатта. От Свети Дух изхожда познаването на бъдещето, проумяването на тайните, разбирането на скритите истини, разпределението на даровете, небесното гражданство, общуването с ангелите. Той дава никога несекващата радост, постоянството в Бог, близостта до Бог и най-висшето, което човек може да си представи – уподобяването на Бог“²².

Съзнанието за значимостта на човешкото достойнство – станало изключително и дивно, поради факта, че по благодат сме получили осиновение от Бог – заедно със смирението формират в християнина една цялостна личност, защото не нашите сили ни спасяват и ни дават живот, а единствено Божията милост. Това е истина, която не бива никога да се забравя; иначе богоуподобяването (обожението,б.ред.) ще се опорочи и ще се превърне в самонадеяност, в горделивост и рано или късно ще доведе до духовно рухване - щом човек осъзнае своята слабост и окаяност.

„Мога ли да се осмеля да кажа: аз съм свят? – се пита свети Августин – Ако кажех свят в смисъл на освещаващ, който няма нужда някой да го освещава, бих бил горделивец и лъжец. Обаче ако под свят разбираме освещавания според казаното в Левит: „бъдете свети, защото Аз съм свет“ (11:45), тогава и цялото Тяло Христово, до последния човек, живеещ на края на земята, и най-горният, и най-долният нека смело да кажат: аз съм свят“²³.

Обичайте Третото лице на Света Троица. Вслушвайте се дълбоко в себе си в Божите нашепвания – поощрителни или укорителни. Нека светлината, която се разлива в душата ви, осветява също и вашия път на земята. И Богът на надеждата ще ни изпълни с мир, та тази надежда непрекъснато да се преумножава чрез силата на Свети Дух²⁴.

Исус на кръста, със сърце пронизано от любов към хората – това е красноречив отговор (думите са излишни) на въпроса за стойността на творението и на човека. Животът на хората и тяхното щастие са толкова скъпи, че самият Божи Син се жертва, за да ги изкупи, за да ги пречисти, за да ги въздигне. „Кой няма да възлюби Неговото пронизано сърце?“ – се пита по този повод една съзерцателна душа. И продължава с въпросите: „Кой няма да отвърне на любовта с любов? Кой няма да прегърне такова чисто Сърце? Ние, които сме плътски, ще се отплатим за любовта с любов, ще прегърнем това наранено тяло, на което безбожниците пробиха ръцете и нозете, пронизаха ребрата и сърцето. Ще Го помолим да благоволи да върже нашето сърце с връзките на Своята любов и да го прониже с копие, понеже е все още кораво и непокаяло се“²⁴.

Това са от веки веков мислите, чувствата богати с любов, думите, които влюбените души са посвещавали на Исус. Но за да разберем този език, за да узнаем какво наистина представляват човешкото сърце, Сърцето на Христос и Божията любов ни е нужна вяра, нужно ни е смирение. Тръгвайки от вярата и смирението, свети Августин ни остави следните световноизвестни думи: „Ти си ни създал, Господи, да бъдем Твои и сърцето ни не намира покой, докато не почине в Тебе“²⁵.

Когато човек занемари смирението, той си присвоява правото да обсеби Бог, но не по божествения начин, дарен ни от Христос: „вземете, яжте, това е Моето тяло“²⁶, а опитвайки се да принизи Божието величие до чисто човешки измерения. Човешкия ум – този хладен и незрящ ум, който не е интелигентност изхождаща от вярата, нито е добронамереният разум на създание, способно да се радва и да обича нещата, се превръща в безразсъдство при хора, които съизмерват всичко със своя беден житейски опит, които принизяват свръхестесствената истина и обвиват човешкото сърце с броня, нечувствителна към поривите на Свети Дух. И бихме изгубили горкия си разсъдък, ако не беше милосърдната сила на Бог, която разрушава границите на нашата окаяност: „Ще ви дам ново сърце и нов дух ще ви дам; ще взема из вашата плът каменното сърце и ще ви дам сърце от плът“²⁷. И при тези обещания на Светото писание душата отново намира светлината и се изпълва с радост.

„Аз зная намеренията, които имам за вас... намерения за добро, а не за зло“²⁸ – заявява Бог с устата на пророк Йеремия. Литургията приписва тези думи на Исус, понеже чрез Него най-ясно се проявява, че Бог ни обича по този начин. Той не идва, за да ни осъди, за да изобличи нашата разпуснатост или нашето падение, а идва, за да ни спаси, за да ни прости, за да ни оправдае, за да ни донесе мира и радостта. Ако приемем тази чудна връзка на Господ със Своите деца, нашите сърца непременно ще се променят и тогава пред нашите очи ще се открият съвсем нови, дълбоки, светли и значими хоризонти.