Списък на параграфи

Да общуваме с Христос

Онзи, който не обича Литургията, който не се стреми да я изживее спокойно и задълбочено, благочестиво и с обич, той не обича Христос. Обичта прави влюбените внимателни и отзивчиви. Прави ги способни да откриват и споменават съвсем дребни понякога подробности, които са израз на едно обичащо сърце. По такъв начин трябва да присъстваме на Литургията. И винаги съм подозирал, че желаещите да бъдат на кратки и набързо отслужени Литургии показват с това свое некрасиво поведение, че още не са осъзнали какво означава Евхаристийната жертва.

Обичта към Христос, Който се принася в Жертва за нас, ни подтиква след Литургията да намерим няколко минути за отдаване на лична и съкровена благодарност, която да продължи в тишината на сърцето – другата благодарност, каквато е Евхаристията. Ала как да се обърнем към Него, какво да Му кажем, как да се държим?

Християнският живот не е съставен от твърдо установени предписания, понеже Свети Дух не направлява душите накуп, а във всяка поотделно вдъхва онези намерения, идеи и дела на обич, които ще я подпомогнат най-добре да усети и изпълни волята на Отца. Въпреки това, смятам, че в повечето случаи основа на нашия разговор с Христос при отдаването на благодарност след Литургията може да бъде признанието, че Господ за нас е Цар, Лекар, Учител и Приятел.

Той е Цар и жадува да царува в сърцата ни на Божи деца. Ала нека не си мислим, че това прилича на земните царства. Христос не властва, нито иска да се налага, защото „... не дойде, за да Му служат, но да послужи.“^[1].

Неговото Царство е Царство на мира, на радостта, на справедливостта. Христос, нашият Цар, очаква от нас не безплодни умувания, а дела, тъй като „... не всеки, който Ми казва: Господи, Господи! ще влезе в Царството небесно, а онзи, който изпълнява волята на Моя Отец Небесен.“^[2].

Той е Лекар и лекува нашия егоизъм – ако оставим Неговата благодат да проникне до дъното на душата ни. Исус ни е предупредил, че най-тежката болест е лицемерието, горделивостта, която ни кара да прикриваме собствените грехове. Пред Лекаря трябва да бъдем съвсем искрени, да си признаем истината и да кажем: „Господи, ако искаш, можеш да ме очистиш.“^[3]. А Ти го искаш това винаги. Ти познаваш моята слабост; аз чувствам симптомите ѝ, а ме морят и други недъзи. И Му показваме открито раните, а и гнойта, ако дотам сме се докарали. Господи, Ти, Който си изцерил толкова души; молим те направи така че, когато пребиваваш в моето сърце или Те съзерцавам в дарохранилището, да виждам в Твое Лице божествен Лекар.

Той е Учител, преподаващ ни наука, която само Той владее – науката на безграничната обич към Бог и към всички хора. В школата на Христос се научава, че нашият живот не ни принадлежи. Той отдаде живота Си за всички хора и ако Го следваме, ще трябва да осъзнаем, че ние също не можем да присвоим егоистично живота си и да не споделяме болките на другите. Нашият живот принадлежи на Бога и трябва да го живеем, като Му служим, щедро грижейки се за душите, показвайки с думи и на дело дълбочината на християнския идеал.

Исус очаква у нас да расте желанието да изучаваме тази наука, за да ни каже: „Който е жаден, нека дойде при Мен и нека пие.“^[4]. А ние да отговорим: научи ни да не мислим за себе си, а да мислим за Теб и за всички души. По този начин Господ ще ни поведе напред със Своята благодат – както когато се учехме да пишем. Спомняте ли си ченгелчетата, които рисувахме, подкрепяни от ръката на учителя? Ето така започваме да се наслаждаваме на щастието да проявяваме вярата си – един друг Божи дар, чрез недвусмислено християнско поведение, в което всички да могат да забележат Божиите чудеса.

Той е Приятел, а Приятелят казва: „Аз ви нарекох приятели...“^[5]. Той ни нарича приятели и Той е Този, Който направи първата крачка – Първи ни заобича. Ала не налага Своята обич – предлага ни я. Показва го с най-недвусмисления знак на приятелството: „Никой няма обич по-голяма от тази, да отдаде живота си за своите приятели.“^[6]. Беше приятел на Лазар и плака, когато го видя умрял; и го възкреси. Ако ни види изстинали, апатични, може би с угасващ духовен живот, Неговото възвание ще означава за нас живот: Заповядвам ти, приятелю мой, стани и ходи^[7], измъкни се от този посредствен живот, който не е никакъв живот.

^[1]Мат.20: 28.

^[2]Мат.7: 21.

^[3]Мат.8: 2.

^[4]Йоан7:37.

^[5]Йоан 15:15.

^[6]Йоан15:13.

^[7]Срв. Йоан 11: 43; Лука 5:24.

Да общуваме с Дева Мария

Желанието да общуваме с Божията майка, която е и наша майка, възниква у нас съвсем спонтанно и естествено. Общуваме с нея като с жив човек, защото смъртта не я победи, а е отнесена с тяло и душа при Бог Отец, при своя Син, при Свети Дух.

За да разберем каква роля играе Дева Мария в християнския живот, за да се почувстваме привлечени към нея, за да търсим нейната близост със синовна обич, не са нужни много приказки, макар че тайната на майчинството на Богородица е толкова дълбока, че никога нашите размишления не ще бъдат достатъчно изчерпателни.

Католическата вяра е съумяла да възприеме Девата като главен знак за Божията любов. Бог вече ни нарича Свои приятели, благодатта Му действа в нас и ни лекува от греха, дава ни сили, та да можем – независимо от нашата слабост на хора, носещи бремето на окаяността – да отразяваме по някакъв начин лика на Христос. Ние не сме корабокрушенци, на които Бог само е обещал спасение; не, Той вече ни спасява. Нашата връзка с Бог не е като тази на някой слепец, който жадува светлината и хленчи, изгубен в мрака, а е като на дете, което знае, че е обичано от своя Баща.

За такава любов, за такова упование, за такава увереност ни говори Дева Мария. И затова името й веднага докосва сърцето ни. Връзката на всеки от нас с рождената му майка може да служи за образец в нашите отношения със Света Богородица. Трябва да обичаме Бог със сърцето, с което обичаме нашите родители, нашите братя и сестри, другите членове на нашето семейство, нашите приятели или приятелки. Ние нямаме друго сърце. И с това сърце трябва да се обръщаме към Дева Мария.

Как се държат обикновено син или дъщеря с майка си? По безброй начини, ала винаги с любов и доверие. С любов, която според житейските обстоятелства се проявява по различни начини, ала никога не е студена. Могат да бъдат някакви семейни обичаи, дребни всекидневни знаци на внимание – било целувка или милувка на излизане или при прибиране вкъщи, било малко подаръче или нежни думи, с които детето проявява обичта си към майката и чиято липса я натъжава, ако детето понякога ги забрави.

В отношенията с нашата Небесна майка също има подобни правила на синовно благочестие, които формират нашето обичайно поведение към нея. Много християни се придържат към старата традиция да носят нарамника на (Кармилската) Дева; други са придобили навика да приветстват изображенията й (не са необходими думи, може и наум), които се намират във всеки християнски дом или по улиците на много градове; трети казват броеницата, при която душата не се уморява да повтаря едно и също - подобно на влюбените, и човек съпреживява основните моменти от живота на Господ; други пък посвещават един ден от седмицата – например съботата, деня, в който и ние сме се събрали, за да отделят време за някакъв дребен жест в нейна чест и да размишляват по-специално за нейното майчинство.

Има още много други практики за почитане на Дева Мария, които сега не е необходимо да изброяваме. Не е нужно всички те да са част от живота на всеки християнин. Израстването в свръхестествения живот е много по-различно от простото трупане на молитвени практики. Но в същото време съм длъжен да отбележа, че човек, който не практикува поне някои от тези форми на преклонение, който не проявява по някакъв начин своята обич към Дева Мария, той не притежава пълнотата на вярата.

Онези, които смятат, че молитвените практики на почитане на Светата Дева са нещо остаряло, дават признаци, че са изгубили дълбокото християнско чувство, което носят тези практики. Те сякаш са забравили техния извор: вярата в спасителната воля на Бог Отец; любовта към Бог Син, Който стана истински Човек и бе роден от жена; упование в Бог Свети Дух, Който ни освещава със Своята благодат. Бог ни е дал Дева Мария и ние нямаме право да я отблъскваме, а трябва да прибягваме към нея със синовна обич и радост.

Не знам как може да се живее християнски, ако не се чувства нуждата от постоянна връзка с Исус в Словото и в Хляба, в молитвата и в Евхаристията. И ми е пределно ясно защо през вековете многобройните поколения вярващи са развивали евхаристичната набожност. Веднъж - с масови публични изповядвания на вярата, друг път – без много шум, в свещената тишина на храма или дълбоко в сърцето.

Преди всичко трябва да обичаме светата литургия, да я направим център на нашия ден. Ако преживеем пълноценно литургията, нима няма да мислим за Него през останалата част от деня, нима няма да търсим постоянното Му присъствие, та да работим, както е работил Той, и да обичаме, както Той е обичал? И вече започваме да благодарим на Господ за друга Негова проява на любов – че не се е ограничил да присъства на олтара само по време на литургията, ами е решил да остане в светата Евхаристия, която се съхранява в дарохранителницата и в мостранцата.

Ще ви призная, че за мен дарохранителницата е била винаги една Витания – спокойното и приветливо място, където се намира Исус, където можем да му разкажем за нашите притеснения, за нашите страдания, за нашите мечти и радости. И можем да Му ги кажем по същия прост и естествен начин, по какъвто са разговаряли с Него приятелите Му Мария, Марта и Лазар. Затова, когато се разхождам по улиците на някой град или село, се радвам, когато забележа – дори отдалеч – църковна камбанария. Значи има още една дарохранителница, още една възможност човек да остави душата да се измъкне и да застане символично до Господ Евхаристия.