Да общуваме с Дева Мария

Желанието да общуваме с Божията майка, която е и наша майка, възниква у нас съвсем спонтанно и естествено. Общуваме с нея като с жив човек, защото смъртта не я победи, а е отнесена с тяло и душа при Бог Отец, при своя Син, при Свети Дух.

За да разберем каква роля играе Дева Мария в християнския живот, за да се почувстваме привлечени към нея, за да търсим нейната близост със синовна обич, не са нужни много приказки, макар че тайната на майчинството на Богородица е толкова дълбока, че никога нашите размишления не ще бъдат достатъчно изчерпателни.

Католическата вяра е съумяла да възприеме Девата като главен знак за Божията любов. Бог вече ни нарича Свои приятели, благодатта Му действа в нас и ни лекува от греха, дава ни сили, та да можем – независимо от нашата слабост на хора, носещи бремето на окаяността – да отразяваме по някакъв начин лика на Христос. Ние не сме корабокрушенци, на които Бог само е обещал спасение; не, Той вече ни спасява. Нашата връзка с Бог не е като тази на някой слепец, който жадува светлината и хленчи, изгубен в мрака, а е като на дете, което знае, че е обичано от своя Баща.

За такава любов, за такова упование, за такава увереност ни говори Дева Мария. И затова името й веднага докосва сърцето ни. Връзката на всеки от нас с рождената му майка може да служи за образец в нашите отношения със Света Богородица. Трябва да обичаме Бог със сърцето, с което обичаме нашите родители, нашите братя и сестри, другите членове на нашето семейство, нашите приятели или приятелки. Ние нямаме друго сърце. И с това сърце трябва да се обръщаме към Дева Мария.

Как се държат обикновено син или дъщеря с майка си? По безброй начини, ала винаги с любов и доверие. С любов, която според житейските обстоятелства се проявява по различни начини, ала никога не е студена. Могат да бъдат някакви семейни обичаи, дребни всекидневни знаци на внимание – било целувка или милувка на излизане или при прибиране вкъщи, било малко подаръче или нежни думи, с които детето проявява обичта си към майката и чиято липса я натъжава, ако детето понякога ги забрави.

В отношенията с нашата Небесна майка също има подобни правила на синовно благочестие, които формират нашето обичайно поведение към нея. Много християни се придържат към старата традиция да носят нарамника на (Кармилската) Дева; други са придобили навика да приветстват изображенията й (не са необходими думи, може и наум), които се намират във всеки християнски дом или по улиците на много градове; трети казват броеницата, при която душата не се уморява да повтаря едно и също - подобно на влюбените, и човек съпреживява основните моменти от живота на Господ; други пък посвещават един ден от седмицата – например съботата, деня, в който и ние сме се събрали, за да отделят време за някакъв дребен жест в нейна чест и да размишляват по-специално за нейното майчинство.

Има още много други практики за почитане на Дева Мария, които сега не е необходимо да изброяваме. Не е нужно всички те да са част от живота на всеки християнин. Израстването в свръхестествения живот е много по-различно от простото трупане на молитвени практики. Но в същото време съм длъжен да отбележа, че човек, който не практикува поне някои от тези форми на преклонение, който не проявява по някакъв начин своята обич към Дева Мария, той не притежава пълнотата на вярата.

Онези, които смятат, че молитвените практики на почитане на Светата Дева са нещо остаряло, дават признаци, че са изгубили дълбокото християнско чувство, което носят тези практики. Те сякаш са забравили техния извор: вярата в спасителната воля на Бог Отец; любовта към Бог Син, Който стана истински Човек и бе роден от жена; упование в Бог Свети Дух, Който ни освещава със Своята благодат. Бог ни е дал Дева Мария и ние нямаме право да я отблъскваме, а трябва да прибягваме към нея със синовна обич и радост.