Списък на параграфи

Божието милосърдие

Днес започва адвентното време и е добре, че разгледахме клопките на тези врагове на душата: безредието на чувствеността и лекомисленото непостоянство; безумието на разума, който се противи на Господ; високомерната горделивост, погубваща любовта към Бог и към хората. Всички тези душевни състояния създават несъмнени пречки, които имат голяма объркваща сила. Затова в литургията ние призоваваме Божието милосърдие: „Към Тебе, Господи, въздигам душата си. Боже мой, на Тебе се уповавам, да се не посрамя (навеки), да не тържествуват над мене враговете ми”²⁴ – така се молихме в началото й. А пък в антифона при принасянето на даровете повтаряме: „На Тебе се уповавам, да се не посрамя”.

Сега, когато наближава времето на спасението, утешително звучат думите от устата на свети Павел: „А когато се яви благостта и човеколюбието на нашия Спасител, Бога, Той ни спаси не поради делата на праведност, що ние извършихме, а по Своята милост”²⁵.

Ако се вгледате в Светото писание, ще откриете постоянното присъствие на Божието милосърдие: „с милост Господня е пълна земята”²⁶, разпростира се върху всички Негови чеда: „милостта на Господа е върху всяка плът”²⁷; тя ни окръжава²⁸, ни преварва²⁹, ни избавя³⁰ и пребъдва вечно³¹. Бог се грижи за нас като Любящ баща и по милостта Си си спомня за нас³² - една блага милост³³, благовременна като дъждовните облаци³⁴.

Исус Христос накратко изразява цялата история на Божията милост: „Блажени милостивите, защото те ще бъдат помилувани”³⁵. И на друго място казва: „бъдете милосърдни, както и нашият Отец е милосърден”³⁶. Много добре са се запечатали у нас – сред многобройните подобни картини от Евангелието – милостта към прелюбодейката, притчата за Блудния син, тази за изгубената овца, за опростения длъжник, възкресяването на сина на вдовицата от Наин³⁷. Колко справедливи основания има, за да се обясни това чудо! Умира едничкият син на тази бедна вдовица, който е смисълът на живота й, нейната опора в старостта. Ала Христос не извършва чудесата от чувство за справедливост; прави ги от съчувствие, понеже се вълнува от човешката болка.

Каква сигурност трябва да ни вдъхне състраданието на Господ! „И кога завика към Мене, Аз ще го чуя, защото съм милостив.”³⁸ Това е един призив, едно обещание, което Той винаги изпълнява. „И тъй, нека дръзновено пристъпваме към престола на благодатта, за да получим милост и да намерим благодат за благовременна помощ.”³⁹ Враговете на нашето освещаване са безсилни, понеже Божията милост ни предварва; а ако се случи да паднем – по наша вина и поради нашата слабост – то Господ ни помага и ни изправя. „Ти си се научил да избягваш нехайството, да държиш далече от себе си високомерието, да проявяваш благочестие, да не бъдеш подвластен на светските неща, да не предпочиташ тленното пред вечното. Но тъй като човешката природа заради своята слабост не може да стъпва уверено в този хлъзгав свят, Добрият лекар ти е посочил лековете срещу заблужденията, а Милостивият съдия не ти е отнел надеждата за прошката.”⁴⁰

Днес и вчера

На литургията за Връбница християните пеят: „Повдигнете, порти, горнището си, повдигнете се, вечни порти, за да влезе Царят на славата”²¹. Онзи, който се е затворил в замъка на своя егоизъм, няма да слезе на бойното поле. Обаче ако вдигне крепостните врати и позволи на Царя на мира да влезе, ще излезе заедно с Него да воюва срещу всичката низост, която замъглява погледа и прави съвестта безчувствена.

Повдигнете вечните порти (горнището си). Този призив към борба не е нещо ново за християнството. Това е една вечна истина – без борба няма победа, а без победа няма да имаш мир. Без мир човешката радост би била само радост привидна, фалшива, безплодна; радост, която не води до подпомагане на хората, нито до дела на братолюбие и справедливост, на прошка и милосърдие, нито до служене на Бог.

В днешно време при клира и миряните в Църквата, при пастирите горе и долу в йерархията й се създава впечатление, че мнозина са се отказали от борбата – от личната борба срещу собствените слабости, за да се предадат изцяло на слугинаж, който унижава душата. Тази опасност ще дебне винаги всички християни.

Заради това е нужно настойчиво да се молим на Света Троица да бъде милостива към всички. Когато говоря по тези въпроси, треперя при споменаването на Божия съд. Обръщам се към Неговото милосърдие, към Неговото състрадание, та да не гледа на нашите грехове, а на заслугите на Христос и тези на Неговата свята майка, която е и наша майка, на тези на свети Йосиф, който Му беше като баща, на заслугите на всички светци.

Християнинът може да бъде сигурен – ако иска да се бори, Бог ще го хване с дясната Си ръка, както се чете в днешната празнична литургия. Исус, Който влиза в Йерусалим, възседнал просто осле, Цар на мира, ни казва: „Царството небесно бива насилвано, и насилници го грабят”²². Тази сила не се проявява като насилие над другите. Тя представлява твърдост - да се преборват личните слабости и недъзи; мъжество – да не се замазва собствената невярност; смелост – да изповядваш вярата си дори когато обстановката е враждебна.

И днес както вчера от християнина се очаква да прояви героизъм. Героизъм в големи битки – ако е необходимо. Героизъм – и това вече е обичайното – в дребните стълкновения на всекидневието. Когато човек се бори постоянно и с любов - колкото и наглед борбата да е незначителна, Господ е винаги до Своите деца като любящ пастир: „Моите овци Аз ще паса и ще ги отморявам, казва Господ Бог. Изгубената ще намеря и прокудената ще възвърна, ранена ще превържа и болна ще укрепя... И те ще бъдат безопасни на земята си, и ще познаят, че Аз съм Господ, кога скъсам връзките на ярема им и ги освободя от ръцете на техните потисници”²³.

Радостта на „Велики четвъртък“

Колко добре разбираме днес неспирния възглас пред Светото причастие на християните от всички времена! „Пей, езико, песен тайна на Плътта в тоз‘ славни час; и на тази Кръв Свещена, Що Христос проля за нас – щедрост царска и безкрайна Бог излива и тозчас!“^[1] Смирено трябва да обожаваме Този Скрит Бог^[2] – Самият Исус Христос, Който се роди от св. Дева Мария; Който страда и бе принесен в жертва на Кръста; из Чиито прободени ребра бликнаха вода и кръв^[3].

Това е Свещената трапеза, на която Самият Христос се дава като храна. Мястото, където се възобновява паметта за страстите Христови; където заедно с Него душата общува съкровено със своя Бог и притежава залог за бъдещата слава^[4].

Църковната Литургия е поместила в кратки стихове най-важните моменти от историята на пламенната обич, която Господ ни дарява.

Богът на нашата вяра не е някакво същество, което равнодушно наблюдава отдалеч живота на хората – техните стремежи, техните борби, техните терзания. Той е Баща, Който обича чедата Си до такава степен, че изпраща Словото – Второто Лице на Святата Троица, да се въплъти сред нас, да умре за нас и да ни изкупи. Това е същият любящ Отец, Който нежно ни привлича към Себе Си посредством действието на Свети Дух, пребиваващ в нашите сърца.

Радостта на „Велики четвъртък“ произхожда от това – да си дадем сметка, че Създателят се е преизпълнил с обич към Своите създания. Нашият Господ Исус Христос установява Евхаристията – сякаш все още не бяха достатъчни всички други доказателства за Неговото милосърдие – та ние да Го имаме винаги близо до себе си. А и защото – доколкото можем да съдим за това – Той, Който няма нужда от нищо, движен от Своята обич, не иска да се лиши от нас. Святата Троица се влюби в човека, сътворен по „Наш образ (и) по Наше подобие...“^[5] и издигнат на реда на благодатта; изкупи го от греха – от греха на Адам, тежащ на цялото му потомство, и от личните грехове на всекиго, и жадува да пребивава в нашата душа: „Ако някой Ме обича, ще спази словото Ми; и Моят Отец ще го обикне, и ще дойдем при него и жилище у него ще направим.“^[6].

^[1]Срв. „Pange, lingua, gloriosiCorporis mysterium“, химн от св. Томмазо от Акуино.

^[2]Срв. „AdoroTedevote, latensDeitas“, химн от св. Томмазо от Акуино.

^[3]Срв. „Aveverum“, химн от св. Томмазо от Акуино.

^[4]Срв. „OSacrumConvivium“,химн от св. Томмазо от Акуино.

^[5]Бит.1: 26.

^[6]Йоан 14: 23.

По време на поклонничеството, за което ви говорих в началото, докато вървяхме към параклиса в Сонсолес, минахме покрай житни полета. Житото, полюлявано от вятъра, блестеше на слънцето. И се сетих за текст от Евангелието, за думи на Господ, отправени към учениците Му: „Не вие ли казвате, че още четири месеца, и жетва ще дойде?Аз пък ви казвам: подигнете си очите и погледнете нивите, че са побелели и узрели за жетва“¹⁷. И отново си помислих, че Господ иска да вложи в сърцата ни същия порив, същия огън, който гори в Неговото сърце. Отидох при житото и откъснах няколко стръка, за да ми го напомнят.

Трябва да си отворим очите, да се огледаме около себе си и да различим повика, който Бог ни отправя чрез хората, които ни заобикалят. Не можем да живеем, обърнали гръб на множеството, затворени в своя мъничък свят. Исус не живя по този начин. В Евангелията намираме много примери за Неговото милосърдие, за Неговата съпричастност към болките и в нуждите на другите: Той се смилява над вдовицата от Найн¹⁸; плаче при смъртта на Лазар¹⁹; загрижен е за хората, които Го следват, а нямат какво да ядат²⁰; смилява се най-вече над грешниците, над тези, които се лутат в света, без да познават светлината на истината – „Исус, като излезе, видя множество народ и се смили над тях, защото бяха като овци, които нямат пастир, и захвана да ги поучава много“²¹.

Когато сме наистина деца на Дева Мария, ние разбираме поведението на Господ, сърцето ни става по-голямо и милосърдието напира у нас вече отвътре. Тогава и нас ни заболява от страданията, грешките, заблужденията, самотата, тъгата и болката на другите хора - наши братя. И ни обзема желанието да им помогнем в техните нужди и да им говорим за Бог, за да се обръщат към Него като Негови деца и за да опознаят майчинската нежност на Богородица.

Да носим Христовата любов и на другите

Забележете обаче, че Бог не ни казва: вместо вашето сърце, ще ви дам воля на чист дух. Не. Той ни дава сърце, едно сърце от плът – като сърцето на Христос. Аз не разполагам с едно сърце - за да обичам Бог, и с друго – за да обичам хората на земята. Със сърцето, с което обичам родителите си и приятелите си, със същото сърце обичам Христос, Бог Отец, Свети Дух и Дева Мария. Няма никога да се уморя да повтарям: трябва да бъдем истински човешки, иначе не ще можем да станем Божи деца.

Човешката любов, любовта тук долу, на земята, когато е истинска, ни помага да вкусваме от Божията любов. И предчувстваме любовта, с която ще се наслаждаваме на Бог и която ще царува между нас горе, на небето, когато „бъде Бог всичко у всички“²⁹. Когато започнем да разбираме какво нещо е Божията любов, тя ще ни подбуди да проявяваме повече състрадателност, повече великодушие, повече себеотдаване.

Длъжни сме да даваме на другите това, което получаваме, да ги учим на това, което научаваме. Трябва да ги направим съучастници – простичко, без себеизтъкване – в познаването на Христовата любов. Всеки със своя труд и на своето място в обществото може и трябва да превърне работата си във възможност за служение. Добре свършената работа, която преуспява и води до прогрес, която отчита напредъка на културата и техниката, има важна роля и е полезна за цялото човечество само ако сме били водени от великодушието, а не от егоизма, от общото благо, а не от личната облага. Т.е. ако е изпълнена с християнския дух на живот.

При изпълнението на тази работа и в създадените разнообразни отношения с другите хора вие трябва да свидетелствате за Христовата любов и нейните плодове: приятелство, разбирателство, дружба, мир. Както Христос мина, „правейки добрини“³⁰ по всички пътища на Палестина, така и вие по човешките пътища – в семейството, в обществото, на работното място, в културните си предпочитания и по време на своя отдих, трябва да бъдете активни сеячи на мир. Това ще бъде най-доброто доказателство, че във вашето сърце е настъпило Божието царство: „Ние знаем, че преминахме от смърт в живот – пише свети апостол Йоан – защото обичаме братята“³¹.

Обаче никой не може да живее с такава любов, ако не е минал през школата на Сърцето на Исус. Само при положение че постоянно съзерцаваме Сърцето на Христос, нашето сърце ще се освободи от омразата и безразличието и ще знаем как да действаме по християнски, изправени пред страданията и болките на другите.

Припомнете си сцената, разказана от свети Лука, когато Христос минава край град Найн³². Исус вижда мъката на хората, които случайно среща по пътя си. Той можеше просто да отмине или да изчака да Го извикат, да Го помолят. Ала нито отминава, нито изчаква. Той взима инициативата, развълнуван от скръбта на вдовицата, изгубила сина си - единственото, което й беше останало. Евангелистът казва само, че Исус се е смилил; може би вълнението Му е личало и външно - както при смъртта на Лазар. Исус Христос нито е бил, нито е безчувствен към страданието, родено от любовта. Не изпитва радост при разделянето на децата от родителите им. Затова упражнява Своята власт над смъртта - за да даде живот, за да бъдат един до друг тези, които се обичат, обаче изисквайки преди това и същевременно дължимото първенство на Божията любов, която следва да е основата на истинския християнски живот.

Христос знае, че множеството около Него ще се изуми от чудото и ще разправя за станалото из цялата околност. Обаче не действа показно, за да привлече вниманието. Той просто е докоснат от мъката на тази жена и не може да мине, без да я утеши. Приближава се до нея и й казва: „Не плачи“³³. Но сякаш иска да й каже: не искам да те виждам обляна в сълзи, защото дойдох да донеса на земята радостта и мира. След това става чудото, проява на мощта на Христос Бог. Ала преди чудото е душевното Му вълнение, явен знак за нежността на Сърцето на Христос – човека.

Твърдите, че много хора упорито продължават да се държат непочтено? Така е, но Господ настоява: „Искай от Мене, и ще Ти дам народите за Твое наследие, и всичко до край-земя – за Твое владение. Ти ще ги поразиш с железен жезъл; ще ги строшиш като грънчарски съд“⁵¹. Това са сериозни обещания, при това на Бог. Не можем да ги отминем. Ненапразно Христос е Изкупител на света и царува суверенно, седнал отдясно на Отца. Това представлява и страшно предупреждение какво чака всекиго, когато животът му премине – защото преминава, а и към всички – какво ги чака в края на историята, ако сърцето им се вкорави в злото и в отчаянието.

Обаче Бог, Който винаги може да победи, предпочита да ни убеди: „И тъй, вразумете се, царе; вземете поука, съдии земни! Служете Господу със страх и радвайте се (пред Него) в трепет. Отдайте почит Сину, за да се не разгневи, и за да не погинете във вашия път, защото Неговият гняв скоро ще се разпали“⁵². Христос е Господ, Царят. „И ние ви благовестим сега, че обещанието, дадено на отците, Бог изпълни над нас, техни чеда, като възкреси Исуса, както и във втория псалом е писано: „Син Мой си Ти: Аз днес Те родих“⁵³.

„И тъй, да ви бъде знайно, мъже братя, че чрез Него ви се възвестява прошка на греховете; и от всичко, от каквото не сте могли чрез закона Моисеев да се оправдаете, чрез Него се оправдава всякой вярващ. Пазете се, прочее, да не би да дойде върху вас казаното у пророците: „вижте, презрители, почудете се и изчезнете! Защото дело върша Аз във ваши дни, дело, което не бихте повярвали, ако беше ви го разказвал някой“⁵⁴.

Това е делото на спасението, царството на Христос в душите, проявата на Божието милосърдие. „Блажени са всички, които се Нему уповават“⁵⁵. Ние, християните, имаме право да възхваляваме царското достойнство на Христос, защото независимо че се шири неправдата, независимо че мнозина не желаят това царуване на любовта, делото на вечното спасение постепенно напредва в човешката история - това място на действие на злото.