Списък на параграфи

Тази седмица, която по традиция християните наричат Страстна, ни предлага още веднъж възможността да съзерцаваме и да преживеем последните моменти от земния живот на Исус. Различните благочестиви практики през тези дни са насочени и ни водят към Възкресението, което е основата на нашата вяра, както пише свети Павел¹. Обаче нека много да не бързаме да изминем този път. Нека не забравяме нещо много просто, което понякога може би пропускаме – не можем да участваме във Възкресението на Господ, ако не се присъединим към Неговите страдания и към Неговата смърт². За да бъдем заедно с Христос в Славата Му в края на Страстната седмица, преди това е нужно да преминем през Неговата саможертва и да станем едно с Него – умрял на Голгота.

Щедрият дар на Христос противостои на греха – тази трудна за приемане, но съществуваща действителност (mysterium iniquitatis), последица от необяснимата злоба на създанието, което от гордост въстава срещу Бог. Това е една история, стара като човечеството. Нека си припомним падението на нашите прародители; също така дългата верига от провали, които бележат пътя на хората, а най-накрая и нашите лични бунтове. Не е лесно за преценим покварата, която се крие в греха, а и да разберем всичко, което ни казва вярата. Трябва да си дадем сметка дори в човешки план, че тежестта на оскърблението е в зависимост от състоянието на оскърбения - от неговото място в обществото, от неговото достойнство, от неговите лични качества. И можете ли да си представите - човек обижда Бог! Създанието се отрича от своя Създател!

Но „Бог е любов”³. Пропастта от злоба, която винаги съпровожда греха, е преодоляна от една безкрайна любов. Бог не е изоставя хората. Според Божия замисъл за изкупване на нашите грехове, за възстановяване на изгубения съюз не бяха достатъчни приношенията на Стария завет. Беше необходима жертвата на Човек, Който да е Бог.За да се доближим по някакъв начин до тази непостижима тайна, нека си представим, че Пресвета Троица в Своята постоянна съкровена връзка на безкрайна любов от вечността решава Единородният син на Бог Отец да приеме нашето човешко естество, поемайки върху Себе си нашите слабости и скърби за да свърши, прикован с гвоздеи върху едно дърво.

Тази жар, това желание да изпълни спасителната повеля на Бог Отец изпълва живота на Христос от самото Му раждане във Витлеем. През трите години, когато учениците Му са заедно с Него, те Го чуват постоянно да повтаря, че Неговата храна е да изпълнява волята на Онзи, Който Го е пратил⁴. До момента, когато в ранния следобед на първия Велики петък се изпълва Неговата саможертва: „И като наведе глава, предаде дух”⁵. С тези думи свети апостол Йоан ни описва смъртта на Христос. Исус – под тежестта на кръста и на всички човешки беззакония, умира заради яростта и мерзостта на нашите грехове.

Нека се замислим за Господ, Който е изранен от главата до петите заради любовта Си към нас. Можем да кажем заедно с известен писател отпреди няколко века една фраза, която се доближава до реалността,, въпреки че не успява да опише всичко - върху Христовото тяло са се струпали всички беди. Виждайки един смазан Христос, едно безжизнено тяло, свалено от кръста и предадено на майка Му, би могло да се заключи, че тази картина е направо образец за поражение. Къде са тълпите, които Го следваха? Къде е Царството, чието пришествие Той вещаеше? Въпреки всичко това не е поражение, а победа. Сега по-близо от всякога е часът на Възкресението, на прославянето, което Той завоюва със Своето послушание.

Днес, на празника Тяло и Кръв Христови, заедно ще размишляваме за дълбочината на любовта на Господ, която Го подбуди да остане с нас под вид на светите дарове. И сякаш с ушите си чуваме Неговите притчи, отправени към народа: „Ето,излезе сеяч да сее; и когато сееше, едни зърна паднаха край пътя; и долетяха птици и ги изкълваха. Други паднаха на каменисто място, дето нямаше много пръст; и скоро поникнаха, понеже пръстта не беше дълбока. А когато изгря слънце, бидоха попарени и, понеже нямаха корен, изсъхнаха. Други паднаха в тръни, и израснаха тръните и ги заглушиха. Други паднаха на добра земя и почнаха да дават плод: едно сто, друго шейсет, а друго трийсет“¹.

Същото важи и днес. Божественият сеяч хвърля и сега Своите зърна. Делото на спасението продължава и Господ иска ние да Му сътрудничим. Иска ние, християните, да отворим за любовта Му всички пътища на земята; приканва ни чрез учението и чрез Своя пример да разпространяваме Божието послание до най-далечните кътчета на земята. Настоява като членове на църковната общност и на гражданското общество всеки от нас да бъде един друг Христос, като освещава своя труд и съответните си отговорности, изпълнявайки съвестно своите задължения.

Ако се огледаме наоколо, ако погледнем света, който обичаме, понеже е Божие дело, ще забележим как притчата се сбъдва. Словото на Исус Христос дава плод, събужда в много души стремеж към посвещаване и вярност. Животът и постъпките на онези, които служат на Бог, са променяли историята и даже мнозина, непознаващи Бог, действат – може би дори без да го съзнават – под влиянието на идеали, родени от християнството.

Ще видим също, че част от зърната пада на каменисто място или сред тръни и храсти – има сърца, затворени за светлината на вярата. Идеалите за мир, помирение, братство са приемани и провъзгласявани, обаче в немалко случаи делата им противоречат. Някои хора напразно упорстват да заглушат Божия глас, като спират разпространението му било с груба сила, било с не толкова явно вмешателство, но много по-коварно, тъй като приспива духа – с безразличието.

Твърдите, че много хора упорито продължават да се държат непочтено? Така е, но Господ настоява: „Искай от Мене, и ще Ти дам народите за Твое наследие, и всичко до край-земя – за Твое владение. Ти ще ги поразиш с железен жезъл; ще ги строшиш като грънчарски съд“⁵¹. Това са сериозни обещания, при това на Бог. Не можем да ги отминем. Ненапразно Христос е Изкупител на света и царува суверенно, седнал отдясно на Отца. Това представлява и страшно предупреждение какво чака всекиго, когато животът му премине – защото преминава, а и към всички – какво ги чака в края на историята, ако сърцето им се вкорави в злото и в отчаянието.

Обаче Бог, Който винаги може да победи, предпочита да ни убеди: „И тъй, вразумете се, царе; вземете поука, съдии земни! Служете Господу със страх и радвайте се (пред Него) в трепет. Отдайте почит Сину, за да се не разгневи, и за да не погинете във вашия път, защото Неговият гняв скоро ще се разпали“⁵². Христос е Господ, Царят. „И ние ви благовестим сега, че обещанието, дадено на отците, Бог изпълни над нас, техни чеда, като възкреси Исуса, както и във втория псалом е писано: „Син Мой си Ти: Аз днес Те родих“⁵³.

„И тъй, да ви бъде знайно, мъже братя, че чрез Него ви се възвестява прошка на греховете; и от всичко, от каквото не сте могли чрез закона Моисеев да се оправдаете, чрез Него се оправдава всякой вярващ. Пазете се, прочее, да не би да дойде върху вас казаното у пророците: „вижте, презрители, почудете се и изчезнете! Защото дело върша Аз във ваши дни, дело, което не бихте повярвали, ако беше ви го разказвал някой“⁵⁴.

Това е делото на спасението, царството на Христос в душите, проявата на Божието милосърдие. „Блажени са всички, които се Нему уповават“⁵⁵. Ние, християните, имаме право да възхваляваме царското достойнство на Христос, защото независимо че се шири неправдата, независимо че мнозина не желаят това царуване на любовта, делото на вечното спасение постепенно напредва в човешката история - това място на действие на злото.