Списък на параграфи

Нека се поучим от това поведение на Исус. В своя земен живот Той дори не пожела славата, която Му се полага; независимо че имаше пълното право да бъде почитан като Бог, Той прие образ на човек, на раб²⁹. Така християнинът научава, че цялата слава принадлежи на Бог и че не може да използва известността и величието на Евангелието като инструмент за постигане на човешки амбиции и интереси.

Нека се поучим от Исус. Като се възпротивява на всякаква човешка слава, Неговото поведение е в пълно съответствие с величието на уникалната Му мисия – възлюбеният Син на Отец взима човешка плът, за да спаси хората. Това е мисия, която любовта на Отец е обгърнала с преизобилна нежна грижовност: „Син Мой си Ти; Аз днес Те родих; искай от Мене, и ще Ти дам народите за Твое наследие”³⁰.

Християнинът, който – следвайки Христос – живее в това състояние на безусловно обожаване на Отец, също чува от Господ слова, пълни с нежна загриженост: „Защото той Ме възлюби, ще го избавя; ще го защитя, защото позна името Ми”³¹.

Всички християнски празници и особено днешният са празници на мира. Клонките със своята стара символика припомнят следната картина от книга Битие: „И почака още други седем дена, и пак пусна гълъба от ковчега. Гълъбът се върна привечер, и ето, той имаше в човката си пресен лист от маслина; и Ной позна, че водата е спаднала от земята”¹. Сега възпоменаваме, че съюза (завета,б.ред.) между Бог и Неговия народ е потвърден и установен в Христос, „защото Той е нашият мир”². В това чудно единство и резюмиране на старото и новото, което характеризира литургията на нашата свята Католическа църква, ние четем днес следните думи, изпълнени с дълбока радост: „Еврейските деца, носейки маслинови клонки, посрещнаха Господа, като възклицаваха: Осанна във висините!”³.

Този възглас към Исус Христос съживява спомена в нашата душа за приветствието при раждането Му във Витлеем. „И когато минаваше Той – разказва свети Лука – постилаха дрехите си по пътя. А когато наближаваше вече да превали Елеонската планина, цялото множество ученици, възрадвани, почнаха велегласно да славят Бога за всички чудеса, каквито бяха видели, като казваха: благословен Царят, Който иде в име Господне! Мир на небето и слава във висините!”⁴.

Мир на земята

„Мир на небето”. Обаче нека погледнем земята. Защо няма мир на земята? Наистина няма мир. Има само привиден мир – равновесие, дължащо се на страх и нетрайни споразумения. Няма мир и в Църквата, набраздена от разногласия, които раздират бялата дреха на Христовата невеста. Няма мир и в много сърца, които напразно се опитват да компенсират душевното безпокойство с непрекъснато суетене, с малките удоволствия от земното битие, които не засищат, понеже винаги оставят след себе си горчивия привкус на тъгата.

„Палмовите клонки – пише свети Августин – са символ на триумф, защото показват победата. Господ ще победи , умирайки на кръста. Под знака на кръста Той ще възтържествува над Дявола, княза на смъртта”⁵. Христос е нашият мир, защото Той победи. А победи, защото се пребори в трудната битка срещу наслоената лошотия в човешките сърца.

Христос – нашият мир, е също така и „Пътят”⁶. Ако искаме мир, трябва да вървим по стъпките Му. Мирът е последствие от войната, от борбата – от тази вътрешна, духовна борба, която всеки християнин трябва да води срещу всичко, което в живота му не идва от Бог: срещу горделивостта, чувствеността, егоизма, лекомислието, свидливото сърце. Безполезно е да търсим външен покой, щом съвестта не е спокойна, щом дълбоко в душата няма спокойствие, „защото от сърцето излизат зли помисли, убийства, прелюбодеяния, блудства, кражби, лъжесвидетелства, хули”⁷.

Да живеем Литургията, значи да сме в непрекъсната молитва и да сме убедени, че за всеки от нас това е лична среща с Бог, където Го обожаваме, възхваляваме, молим, благодарим, отдаваме обезщетаване за греховете си, пречистваме се, чувстваме се едно цяло в Христос с всички християни.

Може би понякога сме се питали как можем да отговорим на тази велика Христова обич. Може би сме търсили да видим изложена една ясна програма за християнски живот. Решението е лесно и е достъпно за всички вярващи: да се участва с обич в Литургията, тя да стане място на нашата среща с Бог, понеже в тази Жертва се съдържа всичко, което Господ очаква от нас.

Позволете ми да ви припомня нещо, което сте наблюдавали при много случаи – хода на Литургийните обрèди. Следвайки го стъпка по стъпка, е напълно възможно Господ да разкрие на всекиго от нас какво трябва да подобри, кои пороци да изкорени, как да се отнася братски с всички хора.

Свещеникът се насочва към олтара на Бог, на този Бог, Който весели нашата младост. Литургията започва с радостно песнопение, защото Бог е тук. Тази радост заедно с изпитваната благодарност и обич се проявява в целувката на олтара – символ на Христос и възпоменание на светците. Това е едно малко осветено пространство, понеже на този олтар се отслужва Тайнството, чието въздействие е безпределно.

Молитвата „Признавам пред...“ (Confiteor)сочи колко сме недостойни; това не е някакво абстрактно припомняне на греха, а конкретно представяне на нашите грехове и грешки. Затова повтаряме: „Господи, милост! Христе, милост!“. Ако нужното ни опрощение беше свързано с нашите заслуги, то моментално горчива скръб би овладяла душата. Обаче, ние по Божия доброта получаваме опрощение от Божието милосърдие, Което прославяме със: „Слава... защото Ти Самият Си Свят, Ти Самият Си Господ, Ти Самият Си Всевишен, Исусе Христе; със Светия Дух, в славата на Бога-Отца.“.

Молитвен живот

„Молитва към Бога на моя живот”¹¹. Щом като за нас Бог е живот, не бива да се изненадваме, че битието ни на християни следва да бъде изпълнено от молитви. Но не си мислете, че молитвата е еднократно действие, което се извършва и след това се зарязва. За праведника „в закона на Господа е волята му, и върху Неговия закон той размишлява денем и нощем!”¹². Сутрин мисля за Теб¹³, а вечер молитвата ми се издига към Теб като тамян¹⁴. Целият ден може да бъде време за молитва – от сутрин до вечер, и от вечерта до сутринта. Нещо повече: Светото писание ни напомня, че дори лягането ни трябва да бъде молитва (Срв. Втор. 6:6-7)

Спомнете си какво ни разказват Евангелията за Исус. Понякога Той прекарва цяла нощ в задушевен разговор със Своя Отец. Колко любов предизвиква у първите ученици образа на молещия се Христос! Виждайки това постоянство у Учителя си, те Го помолиха: „Господи, научи ни да се молим”¹⁵.

Свети Павел пише: „в молитвата – постоянни”¹⁶ и разпространява навсякъде живия пример на Христос. А свети Лука само с един щрих описва поведението на първите вярващи: „всичкиединодушно прекарваха в молитва и моление”¹⁷.

Добрият християнин се калява с помощта на благодатта в ковачницата на молитвата. И тази храна – молитвата, понеже е живот, не се намира само в един източник. Обикновено сърцето се изразява с думи – в молитвите на глас, на които ни е научил самият Бог – „Отче наш...”, или Неговите ангели – „Радвай се...”. При други случаи ще употребим молитви, утвърдени от времето, в които се е изляло благочестието на милиони братя по вяра – тези в литургията, или молитви родени от пламеността на влюбените сърца – като тези към Дева Мария: „Под твоето покровителство...”, „Спомни си...“, „Радвай се, Царице...”

В други случаи ще ни бъдат достатъчни два-три кратки възгласа, отправени като стрелички към Господ, които можем да научим при внимателно четене на Христовата история: „Господи, ако искаш, можеш ме очисти”¹⁸; „Господи, Ти всичко знаеш; Ти знаеш, че Те обичам”¹⁹; „Вярвам, Господи! помогни на неверието ми”²⁰; „Господи, аз не съм достоен”²¹; „Господ мой и Бог мой!”²². Или други кратки и сърдечни фрази, които избликват от дълбините на душата и съответстват на дадени житейски обстоятелства.

Молитвеният живот трябва да се основава и на моментите, които всеки ден посвещаваме изцяло на общуване с Бог. На един вътрешен разговор с Него – най-добре пред дарохранителницата, за да Му благодарим, че вече двадесет века Той е там и толкова самотен ни очаква. Този открит сърдечен диалог с Бог се изразява в умствена молитва, в която участва цялата душа - в нея са включени разумът и въображението, паметта и волята. Това е едно размишление, което спомага да направим свръхестествена преценка на нашия клет човешки живот, на нашето обикновено всекидневие.

Благодарение на тези моменти на размишление, на устните молитви, на спонтанните възгласи ще съумеем естествено и без показност да превърнем нашето ежедневие в постоянна прослава на Бог. Така ще останем в Негово присъствие – подобно на влюбените, чиято мисъл непрекъснато е насочена към обичания човек – и всички наши действия, дори най-незначителните, ще станат духовно значими.

Затова, когато християнинът тръгне по този път на непрекъснато общуване с Господ – а това е път за всички, не само за привилегировани – вътрешният живот ще се развива и укрепва и човек ще заякне в борбата, едновременно приятна и отговорна, за неотклонно следване на Божията воля.

Взимайки за основа молитвения живот, можем да разберем другата тема, която ни предлага днешният празник: апостолата, да приложим на дело поученията на Исус, дадени ни малко преди да се възнесе на небето: „ще Ми бъдете свидетели в Йерусалим и в цяла Иудея и Самария, и дори до край земя”²³.

Царството в душата

Колко си велик, Господи и Боже наш! Ти придаваш на живота ни свръхестествения смисъл и божествената ефикасност. Ти си причината, та от любов към Твоя Син да можем с всичките сили на нашето същество, с тяло и душа да повтаряме: „Той трябва да царува“, макар и да не сме се отърсили от нашите слабости. Защото Ти знаеш, че ние сме създания – и то какви създания! – на които не само краката³², но също така сърцето и главата са глинени. Обаче с Твоята помощ нашето същество ще е насочено единствено към Теб.

Христос трябва да царува преди всичко в нашата душа. Какво бихме отговорили, ако Той ни попиташе: А ти пускаш ли Ме да царувам в теб? Аз бих Му отвърнал, че за да царува в мен, имам нужда от изобилните Му благодати. Само така и най-слабото туптене на сърцето, и най-лекото дихание, и най-беглият поглед, и най-обикновената дума, и най-простото усещане ще се преобрази в „Осанна“ на моя Христос Цар.

Щом искаме Христос да царува, е необходимо да бъдем последователни – нека първо Му отдадем нашето сърце. Ако не го сторим, да се говори за царството Христово би било реч без християнско съдържание, външна проява на една липсваща вяра, би било измамно използване на Божието име за човешка облага.

Ако предварително условие за царуването на Исус в моята душа, в твоята душа, беше да сме подготвили предварително у себе си едно идеално място, тогава с основание щяхме да се отчаяме. Обаче „не бой се, дъще Сионова! Ето, твоят Цар идва, възседнал осле“³³. Виждате ли? На Исус за трон му е достатъчно едно презряно животно. Не знам вие какво мислите, но аз не се срамувам да си призная, че пред Господ съм магаре: „Като добиче бях пред Тебе. Но аз съм винаги с Тебе; Ти ме държиш за десницата“³⁴, Ти ме водиш за оглавника.

Помислете какви са характерните черти на едно магаре - сега, когато са останали вече толкова малко. Но не на някое старо, опърничаво и злобно магаре, което си отмъщава с подли къчове, а на младо магаренце – с уши, стърчащи като антени, умерено в яденето, упорито в работата, със смел и радостен вървеж. Има хиляди животни, които са по-красиви, по-умни и по-жестоки. Обаче Христос се спря на него, за да се появи като цар пред народа, който Го срещаше с радостни викове. Понеже Исус няма нищо общо с лукавата пресметливост, с бездушните студени сърца, с привлекателната, но привидна красота. Нашият Господ харесва радостта на едно младо сърце, простия вървеж, искрения глас, чистия поглед, слуха, вслушващ се в Неговите нежни слова. Така Той царува в душата.