Списък на параграфи

Рождество Христово е.. Припомняме си различните случки и обстоятелства около раждането на Сина Божи и погледът ни се спира във Витлеемската пещера и върху домашното Му огнище в Назарет. Мария, Йосиф и Младенеца Исус по особен начин заемат централно място в нашето сърце. Какво ни говори, на какво ни учи животът – едновременно обикновен и чуден – на това Свято семейство?

Между множеството съждения ,които бихме могли да направим аз искам да се спра по-специално на едно Раждането на Исус бележи – както е изтъкнато в Писанията – началото на изпълването на времената¹. Това е моментът, избран от Бог да прояви изцяло любовта Си към хората, като отдаде Единородния Си Син. Тази Божия воля се изпълнява при най-нормалните и обичайните обстоятелства: една жена, която ражда, едно семейство, един дом. Божието всемогъщество, Божието величие се разкриват чрез човешкото, свързват се с човешкото. От този момент ние, християните, знаем, че с благодатта на Господ можем и трябва да освещаваме всички достойни дела в своя живот. Няма житейска ситуация – колкото и да изглежда маловажна и банална - която да не може да бъде удобен случай за среща с Христос и крачка по пътя ни към Небесното царство.

Затова не е чудно, че Църквата се радва и празнува, гледайки скромния дом на Исус, Мария и Йосиф. „Хубаво е – се казва в утринната молитва на този празник – да си припомняме малката къща в Назарет и скромния живот, воден там, да възпяваме с песни смирената простота, която заобикаля Исус и Неговия скрит живот. Там Той като дете изучи занаята на Йосиф; там израсна и помагаше на баща Си в дърводелството. Близо до Него седеше нежната Му майка; близо до Йосиф живееше неговата любима съпруга, щастлива, че може да му помогне и да се грижи за него.”

Когато си мисля за християнските домове, обичам да си ги представям светли и радостни – подобни на този на Светото семейство. Рождественското послание звучи с пълна сила: „Слава във висините Богу и на земята мир между човеците...”² „Имир Божи да цари в сърцата ви”³ – пише апостол Павел. Този мир, който идва от съзнанието, че сме обичани от нашия Бог Отец, че сме единени с Христос, че сме закриляни от Дева Мария и свети Йосиф. Това е силната светлина, която осветлява нашия живот и ни подбужда храбро да продължаваме напред независимо от трудностите и личната ни окаяност. Всеки християнски дом би трябвало да бъде пристанище на спокойствие, където въпреки дребните всекидневни разногласия се усеща една силна и искрена любов, един дълбок покой – плод на истински живяната вяра.

Все пак не забравяйте, че понякога съпружеските разпри са неизбежни. Никога не се карайте пред децата си; ще ги накарате да страдат и да вземат страна и може би така да съдействат несъзнателно за вашето разединение. Но и кавгите – стига да не са много чести – също са израз на любов, може да се каже една необходимост. Повод за тях, а не причина, обикновено е преумората на съпруга след трудния работен ден; преумората – дано да не става дума за скука – на съпругата, която е трябвало да се справя с децата, с домакинската работа или дори с характера си, понякога нестабилен, макар че вие, жените, сте по-корави от мъжете, когато го решите.

Избягвайте горделивостта - най-големия враг в семейните ви отношения. Във вашите дребнави свади никой от двама ви не е прав. Нека по-спокойният да каже нещо, с което поне за известно време да успокои атмосферата. А по-късно, вече насаме, продължете кавгата, но гледайте бързо да се сдобрите.

Вие, съпругите, се замислете, че може би малко сте се запуснали; припомнете си испанската поговорка, че нагласената жена вади мъжа от чужда врата. И след години е в сила задължението да изглеждате мили и привлекателни както по времето, когато сте били годеници – нещо съвсем логично, защото принадлежите на своя съпруг. А и той не бива да забравя, че същото се отнася за него – че той е ваш и има задължението цял живот да бъде мил с вас като един годеник. Лош знак е, ако се усмихвате иронично, четейки този пасаж; това би било очевидно свидетелство, че семейната обич се е превърнала в смразяващо равнодушие.

Весели домашни огнища, пръскащи светлина

Не може да се говори за брака, без да става дума и за семейството, което е плод и продължение на това, което е започнало с брака. Едно семейство се състои не само от мъжа и жената, а и от децата, както и - до различна степен – от родителите на съпрузите, от другите родственици и от хората, обслужващи дома. До всички тях трябва да достигне сърдечната топлота, изграждаща семейната атмосфера.

Разбира се, има семейства, на които Господ не дарява деца. Това значи, че Той иска съпрузите да продължат да се обичат със същата любов и да посветят силите си – ако могат – в грижи за други души. Но обикновено съпрузите имат наследници. За тези семейства основната грижа трябва да бъде насочена към собствените деца. Бащинството и майчинството не се изчерпват с раждането. Това съучастие в Божията власт (или сила)– способността да даваш живот - следва да продължи в сътрудничество със Свети Дух, та родените да станат истински мъже християни и истински жени християнки.

Родителите са основните възпитатели на своите деца – както по отношение на човешкото, така и по отношение на свръхестественото. Важно е те да осъзнават отговорността на тази мисия, която изисква от тях разбиране на другия, благоразумие, умение да обучават и най-вече умение да обичат; и да се стараят да дават добър пример. Авторитарното и насилствено налагане не е най-добрият път за възпитаване. По-добре е родителите да станат приятели на своите деца – приятели, с които се споделят притесненията, с които се съветват при проблеми, на които може да се разчита за действена помощ, оказана с любов.

Необходимо е родителите да намират време, за да бъдат до своите деца и да разговарят с тях. Децата са най-важните: по-важни от каквато и да е работа, от каквито и да са занимания, от почивката. Когато разговаряте с тях, е нужно да ги слушате внимателно, да се опитвате да ги разберете, да умеете да признавате, че са поне малко прави – или изцяло прави – в някои случаи, когато проявяват своя бунт. И едновременно с това да им помагате правилно да насочват своите стремежи и мечти; да ги учите да разсъждават и да осмислят нещата; да не им налагате определено поведение, а да им посочвате причините – човешки и свръхестествени, които го предопределят. С една дума – да уважавате свободата им, тъй като не съществува истинско възпитание без лична отговорност, нито отговорност без свобода.

Опитах се да представя и обобщя някои от чертите на тези семейни огнища, в които се отразява светлината на Христос и които заради това са – казвам ви го отново - весели домашни огнища, пръскащи светлина. В тях хармонията между родителите се предава на децата, на цялото семейство и на всички околни. Така във всяко истински християнско семейство се възпроизвежда по някакъв начин тайната на Църквата, избрана от Бог и изпратена на света да бъде водач.

За всеки християнин, какъвто и да е той – свещеник или мирянин, женен или неженен – се отнасят изцяло думите на апостола, които се четат именно в посланието на празника на Святото семейство: „избраници Божии, свети и възлюбени”¹¹. Такива сме всички ние, всеки на своето място и на своя пост в света: мъже и жени, избрани от Бог, за да даваме свидетелство за Христос и за да носим на околните - въпреки нашите грешки, с които се мъчим да се преборим - радостта да узнаят, че са Божи деца.

Много е важно разбирането на брака като призвание да не липсва нито в поученията, нито в проповедите, нито пък в схващанията на тези, за които Бог е пожелал да поемат този път, тъй като те наистина са призвани да се включат в Божия план за спасението на всички хора.

Поради това едва ли може на съпрузите да се предложи по-добър модел от този на семействата от апостолските времена: стотника Корнилий – мъж, послушен на Божията воля, в чийто дом става отварянето на Църквата към езичниците¹²; Акила и Прискила, които разпространяват християнството в Коринт и Ефес и подпомагат свети Павел в апостолската му работа¹³; Тавита, която прави добри дела и милостини в Иопия¹⁴. И още много домове на евреи и езичници, на гърци и римляни, в които пуска корени проповедта на първите ученици на Господ.

Това бяха семейства, които живееха с Христос и помагаха на другите също да познаят Христос. Малки християнски общности, които ставаха нещо като центрове за излъчване на евангелското послание. Домове, подобни на другите от онези години, но чиито обитатели бяха вдъхновени от един нов дух, който обземаше хората, с които общуваха. Такива бяха първите християни, такива трябва да бъдем и ние, днешните християни – сеячи на мир и на радост, на мира и на радостта, донесени ни от Христос.