Списък на параграфи

Вяра и разум

Животът в молитва и покаяние и съзнанието, че сме Божи деца, ни променят в благочестиви (набожни) християни, подобни на малки деца пред Бог. Благочестието (пиететът,смирената и възторжена почит,б.ред))е добродетелта на синовете. А за да може синът да се отпусне с доверие в бащините обятия, той трябва да бъде и да се чувства малък, безпомощен. Често съм размишлявал за този живот на духовно детство. Той не отрича мъжеството, тъй като изисква силна воля, калена зрялост, твърд, но открит характер.

Благочестиви като деца, да. Но да не бъдем невежи - всеки трябва да се старае според силите си в сериозното, научно изучаване на вярата, което е богословието. Така че да имаме набожността на децата и стабилното знание на богословите.

Стремежът да придобием това богословско знание – доброто и крепко християнско вероучение – е продиктувано на първо място от желанието по-добре да опознаем и обичаме Бог. Също така той е следствие от влечението на вярната душа да открие дълбокия смисъл на този свят – дело на Създателя. Периодично някои се опитват да възкресят предполагаемото противопоставяне между вярата и знанието, между човешкия разум и Божието откровение. Такова противопоставяне може да се появи - и то привидно – когато не се разбира действителното естество на въпроса.

Щом като светът е излязъл изпод ръцете на Бог, щом Той е създал човека по Свой образ и подобие⁴⁷ и му е дал лъч от Своята светлина, то човешкият разум – макар и да му коства тежък труд – трябва да открива навсякъде божествения смисъл, който напълно естествено притежават всички неща, а със светлината на вярата да откроява и свръхестествения им смисъл – резултат от издигането ни в благодатно състояние. Не бива да се страхуваме от науката, защото всяко изследване – ако е наистина научно – води до истината. А Христос каза: „Аз съм истината”⁴⁸.

Християнинът трябва да бъде жаден за знания. От овладяването на най-отвлечените знания до овладяването на занаятчийската сръчност – всичко може и трябва да води до Бог. Понеже няма човешко занимание, което да не е освещаващо, което да не е средство за собственото ни освещаване и възможност да участваме с Бог в освещаването на хората, които ни заобикалят. Светлината на последователите на Исус Христос не бива да гори в дъното на долината, а да свети на върха на планината, та „да видят добрите ви дела и да прославят Небесния ваш Отец”⁴⁹.

Да работиш по такъв начин – това е молитва. Да се учиш така – това е молитва. Да изследваш така – това е молитва. Винаги е така – всичко е молитва, всичко може и трябва да ни води към Бог, да подхранва от сутрин до вечер постоянната ни връзка с Него. Всяка почтена работа може да бъде молитва. А всяка работа, която е молитва, е апостолат. И така душата крепне, водейки обикновен и интензивен живот.

Трудно е такива хора, при които деформацията е станала почти втора природа, да бъдат убедени, че да се мислят хубави работи за ближния е по-човешко и отговаря повече на истината. Свети Августин дава следния съвет: „Опитайте се да придобиете добродетелите, които според вас липсват у вашите братя, и вече няма да забелязвате техните недостатъци, понеже вие няма да притежавате такива”⁷. За някои такова поведение е много наивно. А те са по-големите реалисти, те са по-разумните.

Въздигайки в норма за съдене своите предразсъдъци, те ще обидят всекиго, преди да са изслушали доводите му. След това сладкодумно в името на обективност ще предоставят може би на обидения възможност да се защити. А това противоречи на всякакъв вид морал и право – вместо те да дават доказателство за вменяемата вина, предоставят на невинния „привилегията” да доказва своята невинност.

Не би било честно, ако ви кажа, че предишните размисли са само в резултат на един бегъл преглед на трудове по право и морал. Не, те се основават на изпитаното на собствен гръб от немалко хора, на изживяното от мнозина, които често и в продължение на години са били мишена, върху която са се сипели сплетни, злословия и клевети. Божията благодат и тяхната природна незлобивост сториха така, че тези действия не оставиха и най-малката следа от огорчение в душите им. „Малко ми струва да бъда съден от вас”⁸ биха могли те да заявят заедно със свети Павел. Понякога, изказвайки се по-прозаично, биха добавили, че пет пари не дават за това. Такава е истината.

От друга страна обаче, не мога да отрека, че се опечалявам, мислейки за душата на този, който несправедливо напада чуждата репутация, тъй като оскърбителят погубва самия себе си. И страдам също за онези, които под ударите на необосновани и безотговорни обвинения не знаят де да се дянат; те са съсипани, не могат да повярват, че такова нещо може да се случи, струва им се, че сънуват кошмари.

Преди няколко дни в четивото от Стария завет по време на литургията чухме разказа за Сусана – чиста жена, лъжливо обвинена в изневяра от двама извратени старци. „Тогава застена Сусана и каза: „натясно съм отвред: ако сторя това, смърт за мене; ако ли не сторя, няма да избягна из ръцете ви”⁹. Колко пъти коварството на завистниците или интригантите поставя в подобно положение невинните създания! Предлага им се алтернативата или да обидят Господ, или да бъде честта им опетнена. Единственият благороден и достоен изход, ала едновременно и много болезнен, е да решат: „По-добре да не сторя това и да падна в ръцете ви, нежели да съгреша пред Господа”¹⁰.

Исус на кръста, със сърце пронизано от любов към хората – това е красноречив отговор (думите са излишни) на въпроса за стойността на творението и на човека. Животът на хората и тяхното щастие са толкова скъпи, че самият Божи Син се жертва, за да ги изкупи, за да ги пречисти, за да ги въздигне. „Кой няма да възлюби Неговото пронизано сърце?“ – се пита по този повод една съзерцателна душа. И продължава с въпросите: „Кой няма да отвърне на любовта с любов? Кой няма да прегърне такова чисто Сърце? Ние, които сме плътски, ще се отплатим за любовта с любов, ще прегърнем това наранено тяло, на което безбожниците пробиха ръцете и нозете, пронизаха ребрата и сърцето. Ще Го помолим да благоволи да върже нашето сърце с връзките на Своята любов и да го прониже с копие, понеже е все още кораво и непокаяло се“²⁴.

Това са от веки веков мислите, чувствата богати с любов, думите, които влюбените души са посвещавали на Исус. Но за да разберем този език, за да узнаем какво наистина представляват човешкото сърце, Сърцето на Христос и Божията любов ни е нужна вяра, нужно ни е смирение. Тръгвайки от вярата и смирението, свети Августин ни остави следните световноизвестни думи: „Ти си ни създал, Господи, да бъдем Твои и сърцето ни не намира покой, докато не почине в Тебе“²⁵.

Когато човек занемари смирението, той си присвоява правото да обсеби Бог, но не по божествения начин, дарен ни от Христос: „вземете, яжте, това е Моето тяло“²⁶, а опитвайки се да принизи Божието величие до чисто човешки измерения. Човешкия ум – този хладен и незрящ ум, който не е интелигентност изхождаща от вярата, нито е добронамереният разум на създание, способно да се радва и да обича нещата, се превръща в безразсъдство при хора, които съизмерват всичко със своя беден житейски опит, които принизяват свръхестесствената истина и обвиват човешкото сърце с броня, нечувствителна към поривите на Свети Дух. И бихме изгубили горкия си разсъдък, ако не беше милосърдната сила на Бог, която разрушава границите на нашата окаяност: „Ще ви дам ново сърце и нов дух ще ви дам; ще взема из вашата плът каменното сърце и ще ви дам сърце от плът“²⁷. И при тези обещания на Светото писание душата отново намира светлината и се изпълва с радост.

„Аз зная намеренията, които имам за вас... намерения за добро, а не за зло“²⁸ – заявява Бог с устата на пророк Йеремия. Литургията приписва тези думи на Исус, понеже чрез Него най-ясно се проявява, че Бог ни обича по този начин. Той не идва, за да ни осъди, за да изобличи нашата разпуснатост или нашето падение, а идва, за да ни спаси, за да ни прости, за да ни оправдае, за да ни донесе мира и радостта. Ако приемем тази чудна връзка на Господ със Своите деца, нашите сърца непременно ще се променят и тогава пред нашите очи ще се открият съвсем нови, дълбоки, светли и значими хоризонти.

Личната свобода

Когато християнинът работи – което е негово задължение, той не бива да избягва или да се измъква от изискванията, свойствени за дейността. Ако под израза „благославяне на човешката дейност“ се разбираше прекратяване или изопачаваме на нейната присъща насоченост, бих се отказал от неговата употреба. Лично аз никога не съм смятал, че обичайните човешки занимания трябва да развяват – като избеляла табелка – някаква верска принадлежност. Въпреки че уважавам обратното мнение, на мен ми се струва, че рискуваме да бъде напразно използвано името на нашата свята вяра, а и освен това защото се е случвало етикетът „католически“ да е влизал в употреба даже за оправдаване на поведения и постъпки, които понякога дори от човешка гледна точка са по-скоро съмнителни.

След като светът и всичко в него, ала без греха, е добро, тъй като е дело на Бог, нашия Господ, християнинът трябва да се посвети редом с другите хора на всички земни дейности, като се бори непрекъснато - но излъчвайки любов – за да предотвратява оскърбяването на Бог. Той е длъжен да защищава всички ценности, присъщи на човешкото достойнство.

Има обаче една ценност, на която е необходимо винаги да обръща особено внимание – личната свобода. Само ако брани индивидуалната свобода на другите със съответната им лична отговорност, той ще може честно – от човешка и от християнска гледна точка – да брани собствената си свобода. Повтарям и ще продължавам непрекъснато да го повтарям: Господ безвъзмездно ни е дал един велик свръхестествен подарък – Божията благодат; и още един чуден дар – човешката свобода. А тя изисква от нас – за да не се преиначи и да се превърне в свободия – една вътрешна завършеност, едно удачно усилие да направляваме поведението си според Божия закон, защото „дето пък е Духът Господен, там има свобода“⁴².

Царството Христово е царство на свободата. В него няма други роби освен онези, които доброволно се оковават от любов към Бог. Благословено робство! Робство от любов, което ни прави свободни! Без свобода не можем да откликнем на благодатта; без свобода не можем да се отдадем свободно на Господ с най-свръхестествената причина – правим го, защото така ни се иска.

Някои от тук присъстващите ме познават от дълги години и могат да свидетелстват, че през целия си живот проповядвам личната свобода, придружена от лична отговорност. Аз я търсех и продължавам да я търся по цялата земя – както Диоген търсеше човека. И от ден на ден я заобичвам все повече; обичам я над всичко земно. Това е едно богатство, което никога няма да оценим подобаващо.

Когато говоря за лична свобода, аз не взимам отношение по свързани с нея проблеми – може би заслужаващи внимание, които обаче не касаят моето свещеническо служение. Знам, че не е моя работа да се занимавам със злободневни земни теми, влизащи в сферата на преходното и светското, която Господ е оставил на свободната и спокойна преценка на хората. Знам също, че свещеникът – за да избягва поводи за разделения – трябва да отваря устата си само за да води душите към Бог, към Неговото спасително духовно учение, към тайнствата, установени от Исус Христос, към вътрешния живот, който ни доближава до Господ и ни прави Негови деца, следователно братя на всички хора без изключение.

Днес честваме празника Христос Цар. И аз не излизам от рамките на свещеническото служение, когато казвам, че ако някой разглежда царството на Христос като политическа програма, значи не е вникнал в свръхестествената същност на вярата и е на крачка да прикачи на съзнанието на хората бреме, което не е от Исус, защото „игото Ми е благо, а бремето Ми леко“⁴³. Нека истински заобичаме хората, нека над всичко заобичаме Христос. И тогава съвсем естествено ще заобичаме законната свобода на другите и ще заживеем с тях в мирно и благоразумно съжителство.