Списък на параграфи

За нас не е тайна, че предстои още много работа. Веднъж, може би виждайки поклащащите се вече налети житни класове, Исус казва на учениците Си: „Жетвата е голяма а работниците малко, затова молете Господаря на жетвата да изпрати работници на жетвата Си“²⁴. Както тогава, така и сега няма работници, които искат да понесат „теготата на деня и жегата“²⁵. А ако ние, които работим, не сме предани, ще се сбъдне написаното от пророк Иоил: „Опустошено е полето, тъгува земята, защото е изтребено житото; изсъхна гроздов сок; повяхна маслина. Червете се от срам, земеделци, ридайте, лозари, за пшеницата и ечемика, защото жътвата по нивите загина“²⁶.

Няма реколта, когато човек не е подготвен отзивчиво да приеме една постоянна работа, която може да се окаже дълга и изморителна: да обработва земята, да я засява, да се грижи за нивите, да жъне и вършее... Царството Божие се изгражда в историята, във времето. Господ е поверил на всички ни тази задача. Никой не може да си мисли, че е освободен от нея. Днес, като съзерцаваме и обожаваме Христос в Евхаристията, нека си дадем сметка, че още не е ударил часът за почивка, че работният ден продължава...

В книга „Притчи Соломонови“ четем: „Който работи земята си, ще се насища с хляб“²⁷. Да се опитаме да го изтълкуваме духовно: този, който не обработва Божията нива, който не е верен на възложената му от Бог мисия да се посвети на другите, като им помага да познаят Христос, трудно ще разбере значението на Евхаристичния хляб. Никой не оценява нещо, което не му струва нищо. За да се цени и обича светата Евхаристия, е необходимо да се извърви пътят на Исус: да бъдем зърно, да умрем за себе си, да се възродим пълни с живот и да дадем богат плод – сто към едно²⁸.

А този път се описва съвсем кратко: да обичаме. Да обичаме – значи да имаме голямо сърце, да усещаме безпокойствата на околните, да умеем да разбираме и да прощаваме, заедно с Исус Христос да се жертваме за всички души. Ако обичаме със сърцето на Христос, ще се научим да служим на другите и ще защищаваме истината твърдо и с любов. А за да обичаме така, е необходимо всеки да изтръгне от своя живот всичко, което пречи на Христос да живее в него: привързаността към спокойствието, изкушенията на егоизма, склонността за самоизтъкване. Само при положение, че възпроизвеждаме у себе си живота на Христос, ще можем да го предадем на другите; само при положение, че умираме подобно на житното зърно, ще можем да действаме в недрата на земята, да я преобразяваме отвътре, да я правим плодородна.

Да познаем Пресвятото Сърце на Исус Христос

Не мога да не ви споделя нещо, което ми причинява тъга, но и ме стимулира да работя. Това е мисълта, че има още хора, които не познават Христос, че те все още не могат да прозрят величината на това съкровище, което ги очаква на небето, че се лутат като слепци по земята в преследване на радостта, без да знаят истинското й име, или че блуждаят по пътища, които ги отдалечават все повече и повече от истинското щастие. Колко добре разбираме какво ще да е изпитал апостол Павел онази нощ в град Троада, когато е имал видение: „стоеше пред него един мъж, македонец, който го молеше и думаше: мини в Македония и ни помогни! След това видение веднага поискахме – Павел и Тимотей – да тръгнем за Македония, понеже разумяхме, че Господ ни е повикал да проповядваме там Евангелието“⁹.

Нима не чувствате, че Бог и вас ви вика – чрез всичко, което става около нас – и ни подтиква да възвестяваме Благата вест за идването на Исус? Но понякога ние, християните, сами омаловажаваме нашето призвание, отнасяме се повърхностно към него, губим време в спорове и вражди. Или, което е още по-лошо, някои лицемерно се възмущават от начина, по който други практикуват известни страни от вярата или някои набожности, но вместо да потърсят пътища за по-правилното й живеене – според своите разбирания, те се заемат да критикуват и да рушат. Естествено, в живота на християните могат да възникнат и действително възникват непълноти. Обаче важни не сме ние и нашите недостатъци; важен е само Той, Исус. Ние трябва да говорим за Христос, не за себе си.

Тези мои мисли са предизвикани от твърдения, че видите ли имало криза при набожността към Пресвятото Сърце Исусово. Няма такава криза. Истинската набожност е била и все още е едно жизнено отношение, пълно с човешки и свръхестествен смисъл. Нейните плодове са били и продължават да бъдат сладките плодове на обръщания, на себеотдаване, на изпълняване на Божията воля, на проникване в тайните на Изкуплението със светлината на любовта.

Друго нещо обаче са проявите на неефикасния сантиментализъм с неговия доктринален недоимък и увлеченост към пиетизъм. И на мен не ми харесват сладникавите картини и образи на Пресвятото Сърце, които не могат да събудят никаква набожност у хора със здрав разум и християнска чувствителност към свръхестественото. Въпреки това не е никак логично едни недобри практики, които постепенно изчезват от само себе си, да се превръщат в доктринален, богословски проблем.

Ако може да се говори за някаква криза, то това е кризата в сърцата на хората, които не успяват – заради късогледство, заради егоизъм, заради тесногръдие – да забележат бездънната любов на Христос, нашия Господ. Откакто се е установил днешният празник, литургията на светата Църква е съумяла да предложи като храна за истинско благочестие един текст на свети Павел, който ни чертае цяла програма за съзерцателен живот - опознаване и обич, молитва и живот, която започва с набожността към Пресвятото Сърце Исусово. Сам Бог с устата на апостола ни призовава да поемем по този път: „чрез вярата да се всели Христос в сърцата ви, та, вкоренени и утвърдени в любов, да можете проумя с всички светии, що е ширина и дължина, дълбочина и височина, и да узнаете Христовата любов, която превъзхожда всяко знание, та да се изпълните във всичката пълнота Божия“¹⁰.

Божията пълнота ни се открива и ни се дава в Христос, в любовта на Христос, в Сърцето на Христос. Понеже това е Сърцето на Онзи, у Когото „телесно обитава всичката пълнота на Божеството“¹¹. Ето защо, ако изгубим от поглед този велик Божи промисъл – този поток от любов на земята, установен от Въплъщението, от Изкуплението и от Петдесетница – не ще можем да разберем нежността на Сърцето на Господ.

Истинската набожност към Сърце Исусово

Нека запомним завинаги богатството, съдържащо се в тези думи: Пресвято Сърце Исусово. Когато говорим за човешко сърце, ние нямаме предвид само чувствата, а обхващаме целия човек, който има своите желания, който обича, който общува с другите. И за да можем ние да разберем добре Божите неща, в Светите писания думата „сърце“ се употребява в значенията му на средоточие и извор, на израз и корен на всички мисли, думи и действия. Казано с наши думи, човек е това, което е сърцето му.

От сърцето идват радостта: „Сърцето ми ще се зарадва за спасението от Тебе“¹²; разкаянието: „сърцето ми стана като восък, разтопи се в моята вътрешност“¹³; възхвалата на Бог: „Из сърцето ми се изля блага дума; аз говоря: моята песен е за Царя“¹⁴; решението да слушаме Бог: „готово е сърцето ми“¹⁵; любовното бдение: „заспала съм, но сърцето ми е будно“¹⁶. Както съмнението и страхът: „да се не смущава сърцето ви; вярвайте в Бога и в Мене вярвайте“¹⁷.

Сърцето не само чувства; също така то знае и разбира. Божият закон е вложен в сърцето¹⁸ и в него остава записан¹⁹. Свещеното писание добавя още: „от препълнено сърце говорят устата“²⁰; Господ укорява книжниците: „защо мислите лошо в сърцата си?“²¹. А изброявайки греховете, които човек може да извърши, казва: „от сърцето излизат зли помисли, убийства, прелюбодеяния, блудства, кражби, лъжесвидетелства, хули“²².

Когато в Свещеното писание се говори за сърцето, не става дума за някакво мимолетно чувство, което води до емоции и сълзи. Когато се говори за сърцето, се обхваща цялата личност, която – както посочва самият Исус Христос - тялом и духом се стреми към онова, което смята за свое благо: “защото, дето е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви“²³.

Затова сега, говорейки за Сърцето на Исус, ние изтъкваме нагледността на Божията любов и истинността на Неговата жертва за нас, хората. А препоръчвайки набожността към Пресвятото Сърце Исусово, моят съвет е да се обръщаме към Исус с цялото си естество: с нашата душа, с нашите чувства, с нашите мисли, с нашите думи и дела, с нашите трудности и радости.

Истинската набожност към Сърцето на Исус се състои в това: да познаваме Бог и да опознаем самите себе си, да не изпускаме от поглед Исус и да прибягваме към Него, защото Той ни окуражава, Той ни учи, Той ни води. Тази набожност може да се стори повърхностна само на индивид, който - тъй като не се е развил напълно като човек - не може да проникне (или схване) същността на въплътилия се Бог.

Ако не се учим от Исус, никога няма да обичаме истински. Ако мислехме както някои, че за да запазим сърцето чисто и достойно за Бог, не бива да го занимаваме и заразяваме с човешки чувства, логичният резултат би бил да станем равнодушни към чуждата болка. Тогава бихме били способни само на едно церемониално милосърдие – съсухрено и бездушно, а не на истинското милосърдие на Исус Христос – пълно с любов и с човешка топлина. С това не подкрепям фалшиви теории, всъщност жалки оправдания, които целят да отклонят сърцата, да ги отдалечат от Бог и да ги тласнат към опасности и към погибел.

Нека на днешния празник помолим Господ да ни даде добро сърце, способно да изпитва съчувствие към мъките на другите, способно да разбере, че за лечение на огорченията - съпътстващи и нерядко тормозещи душите на този свят, най-добрият балсам е любовта. Другите успокоителни имат временен ефект и оставят след себе си горчивина и отчаяние.

Ако искаме да помагаме на другите, трябва да ги обичаме – подчертавам – с любов, която да се изразява в разбиране и себеотдаване, в нежност и смирение. И ще разберем защо Господ реши да обобщи целия Закон в тази двойна заповед, която в действителност е само една: да възлюбим Бог и да възлюбим ближния с цялото си сърце³⁴.

Сега може би ще си помислите, че понякога ние, християните, – не някой друг, а ти и аз – забравяме за най-естествените следствия от този наш дълг. Сигурно ще се сетите за много неправди, които не се поправят, за беззаконията, които не се наказват, за предаващата се от поколение на поколение дискриминация, без да се търсят пътища за радикално решение на въпроса.

Не мога, нито е моя работа, да ви предложа някаква конкретна форма за справяне с тези проблеми. Обаче като Христов свещеник мой дълг е да ви напомня какво казва Светото писание. Размислете върху сцената на съда, описана от самия Исус: „Идете от Мене, проклети, в огън вечний, приготвен за дявола и неговите ангели; защото гладен бях, и не Ми дадохте да ям; жаден бях, и не Ме напоихте; странник бях, и не Ме прибрахте; гол бях, и не Ме облякохте; болен и в тъмница, и не Ме споходихте“³⁵.

Човек или общество, които остават равнодушни пред злощастието или несправедливостта и не се опитват да ги облекчат, това не са човек или общество, които живеят по примера на любовта на Христовото сърце. Християните – независимо че имат пълна свобода за намиране на различни решения и за тяхното прилагане в практиката и следователно работят в обстановка на един логичен плурализъм – в едно трябва да бъдат единни: в своя стремеж да служат на човечеството. В противен случай тяхното християнство няма да съответства на словото и живота на Исус, а ще бъде една преструвка, една лъжа пред Бог и пред хората.

Царството в душата

Колко си велик, Господи и Боже наш! Ти придаваш на живота ни свръхестествения смисъл и божествената ефикасност. Ти си причината, та от любов към Твоя Син да можем с всичките сили на нашето същество, с тяло и душа да повтаряме: „Той трябва да царува“, макар и да не сме се отърсили от нашите слабости. Защото Ти знаеш, че ние сме създания – и то какви създания! – на които не само краката³², но също така сърцето и главата са глинени. Обаче с Твоята помощ нашето същество ще е насочено единствено към Теб.

Христос трябва да царува преди всичко в нашата душа. Какво бихме отговорили, ако Той ни попиташе: А ти пускаш ли Ме да царувам в теб? Аз бих Му отвърнал, че за да царува в мен, имам нужда от изобилните Му благодати. Само така и най-слабото туптене на сърцето, и най-лекото дихание, и най-беглият поглед, и най-обикновената дума, и най-простото усещане ще се преобрази в „Осанна“ на моя Христос Цар.

Щом искаме Христос да царува, е необходимо да бъдем последователни – нека първо Му отдадем нашето сърце. Ако не го сторим, да се говори за царството Христово би било реч без християнско съдържание, външна проява на една липсваща вяра, би било измамно използване на Божието име за човешка облага.

Ако предварително условие за царуването на Исус в моята душа, в твоята душа, беше да сме подготвили предварително у себе си едно идеално място, тогава с основание щяхме да се отчаяме. Обаче „не бой се, дъще Сионова! Ето, твоят Цар идва, възседнал осле“³³. Виждате ли? На Исус за трон му е достатъчно едно презряно животно. Не знам вие какво мислите, но аз не се срамувам да си призная, че пред Господ съм магаре: „Като добиче бях пред Тебе. Но аз съм винаги с Тебе; Ти ме държиш за десницата“³⁴, Ти ме водиш за оглавника.

Помислете какви са характерните черти на едно магаре - сега, когато са останали вече толкова малко. Но не на някое старо, опърничаво и злобно магаре, което си отмъщава с подли къчове, а на младо магаренце – с уши, стърчащи като антени, умерено в яденето, упорито в работата, със смел и радостен вървеж. Има хиляди животни, които са по-красиви, по-умни и по-жестоки. Обаче Христос се спря на него, за да се появи като цар пред народа, който Го срещаше с радостни викове. Понеже Исус няма нищо общо с лукавата пресметливост, с бездушните студени сърца, с привлекателната, но привидна красота. Нашият Господ харесва радостта на едно младо сърце, простия вървеж, искрения глас, чистия поглед, слуха, вслушващ се в Неговите нежни слова. Така Той царува в душата.