Списък на параграфи

Подходящо време

„Ние ви молим, да не приемате напразно благодатта Божия”¹¹. Понеже Божията благодат може да изпълни душите ни през тези Велики пости, стига да не сме затворили вратите на сърцето си. Трябва да сме благоразположени, да имаме наистина желание за обръщане, да не си играем с благодатта на Господ.

Не обичам да говоря за страх, тъй като движещата сила за християнина е Божията любов, която се прояви в Христос и ни учи да обичаме всички хора и цялото творение. Но трябва да си говорим за отговорност, за сериозно отношение. „Недейте се лъга: Бог поругаван не бива”¹² – ни предупреждава апостол Павел.

Трябва да вземем решение. Не е редно да живеем, държейки запалени две свещи, с които се запасява - според народната ни поговорка – всеки човек: една за свети Михаил и една за дявола. Трябва да изгасим свещта за дявола. Целият ни живот трябва да гори и изгори в служба на Господ. Ако нашият стремеж към святост е искрен, ако имаме смирението да се оставим в ръцете на Бог – всичко ще върви добре. Защото Той е винаги склонен – особено по това време - да ни дари Своята благодат, благодат за ново обръщане, за обновяване на нашия християнски живот.

Не бива да смятаме тези Велики пости само като който и да е период от време, като циклично повторение в литургичната година. Това е един уникален момент, това е време на Божия помощ, която трябва да приемем. Исус минава край нас и очаква от нас - и то днес, сега - една голяма промяна.

„Ето сега благоприятно време, ето сега ден на спасение!”¹³. Отново се чува подвикването на Добрия пастир, гальовното: „нарекох те по името ти”¹⁴. Той призовава всекиго с името му, с това име, което използват само хората, които ни обичат. Няма думи, с които да изразим нежността на Исус към нас.

Нека заедно се замислим върху тази чудна Божия любов – Господ идва насреща ни, Той ни чака, застанал край пътя, за да не би случайно да Го подминем. И се обръща лично към всеки от нас, говори ни за нашите проблеми, които са и Негови, като кара съвестта ни да се разкайва, да ставаме по-щедри и разпалва в душите ни жаждата да бъдем предани, да можем да се наречем Негови ученици. Достатъчно ни е да чуем тези съкровени покани на благодатта, които звучат като нежен упрек, за да си дадем сметка, че Той не ни е забравял през цялото време, докато ние сме се отвръщали от Него. Христос ни обича с неизчерпаемата любов, изпълваща Неговото Божие сърце.

Вижте колко е настоятелен: „в благоприятно време те чух и в ден на спасение ти помогнах”¹⁵. При положение, че Той ти обещава славата, Своята любов, която ти дарява във време благоприятно, и те призовава.А ти какво даваш на Господ? Ти как ще отговориш?Аз как ще отговоря на тази Исусова любов, която срещаме всеки ден?

„Ето сега ден на спасение” – ето го тук, пред нас, този ден на спасение. Гласът на Добрия пастир стига до нас: „нарекох те по името ти”. Трябва да отговорим – на любов с любов се отплаща – с думите: „ето ме! Ти ме вика”¹⁶. И съм решен дните на Великите пости да не отминат без да оставят следа– както минава водата върху камъните. Ще се оставя да бъда изпълнен от Него и преобразен; ще се променя, ще се обърна отново към Господ и ще Го заобичам така, както Той иска да бъде обичан.

„Възлюби Господа, Бога твоего, с всичкото си сърце,и с всичката си душа, и с всичкия си разум”¹⁷. Какво остава от твоето сърце – коментира свети Августин – та да можеш да обичаш себе си? Какво остава от душата ти, какво от разума ти? „С всичкото”? – казва Той. (Този) „Който те създаде, иска всичко от теб”¹⁸.

Ние, християните, носим в глинени съдове необхватните съкровища на благодатта¹⁶. Бог е поверил Своите дарове на свободната човешка воля – крехка и изменчива, и въпреки че Господнята сила ни подкрепя, нашата похот, нашата привързаност към спокойствието и нашата гордост понякога я отхвърлят и ни вкарват в грях. Много пъти - вече повече от четвърт век, когато казвам Верую-то и изповядвам моята вяра в божественото начало на Църквата – една, свята, католическа и апостолска, аз добавям „въпреки всичко“. Когато говоря за този мой навик и ме попитат какво искам да кажа, отговарям: въпреки твоите и въпреки моите грехове.

Да, това е вярно, но не ни дава никакво право да съдим Църквата по човешка мярка, без вяра според богословието, като се вторачваме единствено в по-голямата или по-малката пригодност на някои клирици или миряни. Да се действа така, значи да се подхожда повърхностно. Главното в Църквата не е да се вторачваме как хората откликват на Бог, а да гледаме какво прави Бог. Това е Църквата – Христос, Който присъства сред нас; Бог, Който идва при човечеството, за да го спаси, като ни призовава със Своето откровение, като ни освещава със Своята благодат, като ни подкрепя с постоянната Си помощ в големите и малките сражения на всекидневния живот.

Можем дори да започнем да се съмняваме в хората, но при всички случаи сме длъжни да се съмняваме в себе си и да завършваме деня с „Моя вина“ – едно дълбоко и искрено деяние на разкаяние. Ала нямаме право да се съмняваме в Господ. А да се съмняваме в Църквата, в нейния божествен произход, в спасителната роля на нейните проповеди и тайнства, значи да се съмняваме в самия Бог, значи да не вярваме в слизането на Свети Дух в пълнота.

„Преди Христос да бъде разпънат – пише свети Йоан Златоуст – нямаше никакво помирение. И докато нямаше помирение, не бе изпратен Свети Дух... Отсъствието на Свети Дух беше знак на Божия гняв. Сега, когато Го виждаме изпратен в пълнота, не бива да се съмняваме в помирението. Но ако кажат и ви попитат: Къде е сега Свети Дух? За Негово присъствие можеше да се говори, когато ставаха чудеса, когато мъртви възкръсваха и прокажени оздравяваха. Откъде да знаем, че сега Той наистина е тук? Не се безпокойте. Ще ви докажа, че Свети Дух и сега е помежду нас...

Ако не съществуваше Свети Дух, не бихме могли да кажем: Господи, Исусе, понеже „никой не може да нарече Исуса Господ, освен чрез Духа Светаго“(1 Кор. 12:3). Ако не съществуваше Свети Дух, не бихме могли да се молим с упование. Нали казваме: „Отче наш, Който си на небесата“ (Мт. 6:9). Ако не съществуваше Свети Дух не бихме могли да наричаме Бог наш Отец. Откъде знаем това? Апостолът ни учи: „А понеже вие сте синове, Бог изпрати в сърцата ви Духа на Своя Син, Който Дух вика: Авва, сиреч Отче!“ (Гал. 4:6).

Когато призоваваш Бог Отец, припомняй си, че Свети Дух, действайки в душата ти, ти е дал тази молитва. Ако нямаше Свети Дух, в Църквата нямаше да има слова с мъдрост и знание, тъй като е писано: се дава чрез Духа слово на мъдрост (1 Кор. 12:8)... Ако нямаше Свети Дух, нямаше да има и Църква. Но след като Църквата съществува, значи е сигурно, че Свети Дух е тук“¹⁷.

Независимо от човешките недостатъци и ограниченост, повтарям, Църквата е това: знак и в известен смисъл – не в строгия догматичен смисъл, определящ същността на седемте тайнства на Новия завет –тя е всеобщото тайнство на Божието присъствие в света. Да си християнин, значи да си възроден от Бог и изпратен на хората, за да им възвестяваш спасението. Ако имахме крепка и жива вяра, ако смело носехме Христос сред хората, пред очите ни щяха да стават чудеса както по времето на апостолите.

Защото и днес слепи проглеждат – загубилите способността да гледат небето и да съзерцават Божите чудеса. И днес се изцеряват разслабени и недъгави – скованите от своите страсти, чиито сърца вече не знаят как да обичат; отварят се ушите на глухите – нежелаещите и да чуят за Бог; проговарят немите – завързалите езика си, понеже не искат да признаят падението си; възкръсват мъртвите – умрелите поради греховете си. Ние отново се убеждаваме, че „словото Божие е живо и действено и е по-остро от всеки двуостър меч“¹⁸ и както първите християни се радваме, виждайки силата на Свети Дух и Неговото действие върху ума и волята на Неговите създания.

Посред ограниченията, неизбежни при нашето сегашно положение –защото грехът все още живее по някакъв начин у нас, християнинът забелязва още по-ясно цялото богатство на своето богоосиновение: защото открива, че е съвсем свободен, тъй като работи в делата на своя Отец; защото радостта му става постоянна, тъй като нищо не е способно да съкруши неговата надежда.

Защото той може също така да се възхищава на всички земни красоти и чудеса, да оценява всички богатства и всичката доброта на душата, да обича с цялата всеотдайност и с цялата чистота, на които е способно човешкото сърце. Защото болката от греха никога няма да се изроди в постъпки на огорчение, на отчаяние или високомерие, понеже разкаянието и познанието на човешката слабост насочват човека отново да се отъждестви с изкупителното дело на Христос и да усети по-надълбоко своята солидарност с всички хора. Защото - най-накрая - християнинът усеща у себе си силата на Свети Дух и вече неговите падения не го сломяват, тъй като са своеобразна покана да започне отново и да продължи да бъде верен свидетел на Христос по всички пътища на земята независимо от личните прегрешения. В подобни случаи те често са леки пропуски, които едва загрозяват душата, а и да са тежки - като прибегне с разкаяние към тайнството на помирението, той отново добива Божия мир и отново става надежден свидетел на Неговото милосърдие.

Такова е – казано накратко със слова, които са твърде бедни, за да го изразят – богатството на вярата. Такъв е животът на християнина, ако се остави да бъде воден от Свети Дух. И затова не мога да завърша другояче, освен като се присъединя към прошението в една от литургичните песни за празника Петдесетница, която е като отглас от непрекъснатата молитва на цялата Църква: „Ела Създател, Дух Свети, и умовете ни посети, влей небесна благодат във сърцата, що сътвори... Чрез Теб да видим ний Отца и покажи ни Ти Сина, вечно да вярваме стори в Тебе, изхождащ от Две лица.“³⁸