Списък на параграфи

Похотта на плътта не включва само нередните пориви на нашите чувства изобщо, нито сексуалното влечение, което трябва да бъде поставено в ред, тъй като само по себе си не е лошо, понеже е нещо пристойно, присъщо на човека, което подлежи на осветяване. Забележете, че по тази причина аз никога не говоря за порочност, а за непорочност, понеже за всички се отнасят думите на Христос: ”Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога”¹⁸. Според Божието призвание едни ще живеят тази непорочност в брака, а други ще се откажат от човешката любов, за да отговорят страстно и единствено на любовта на Бог. Нито едните, нито другите са жертви на чувствеността, а са господари на собственото тяло и на собственото сърце и като такива ги отдават самопожертвувателно на другия.

Когато говорим за добродетелта на непорочността, често прибавям прилагателното свята. Християнската чистота, святата непорочност не е горделивото чувство за неопетненост, за стриктно спазване на Божите заповеди. А е знанието, че нозете ни са „глинени”¹⁹, макар и Божията благодат да ни спасява ден подир ден от козните на враговете. Смятам, че настоятелността, с която някои разглеждат тази материя в своите трактати и проповеди, представлява изкривяване на християнството. Те забравят за другите добродетели, които са основни както за християнина, така и изобщо за съжителството между хората.

Святата чистота не е нито единствената, нито основната християнска добродетел. Обаче тя е крайно необходима, за да постоянстваме във всекидневните усилия за нашето освещаване. Без нейното опазване не можем да се посветим на апостолата. Чистотата е следствие от любовта, с която сме отдали на Господ душата и тялото, способностите и чувствата си. Тя не е отрицание, а радостно утвърждаване.

Казах, че похотта на плътта не се ограничава само до безредната чувственост. Тя се отнася и до диренето ни на удобството, до липсата на съпричастност, която ни тласка да търсим най-лесното, най-приятното, най-късия наглед път, дори с цената да се отклоним от верността си към Бог.

Да постъпваме така би било равнозначно да се оставим безусловно във владение на законите на греха, срещу което ни предупреждава свети Павел: „Кога искам да върша доброто, злото стои до мене. Защото с вътрешния си човек намирам услада в закона Божий, но в членовете си виждам друг закон, който воюва против закона на моя ум и ме прави пленник на греховния закон... Нещастен аз човек! Кой ще ме избави от тялото на тая смърт?”²⁰. Чуйте какво отговаря апостолът: „Благодатта на моя Бог, чрез Исуса Христа, нашия Господ”²¹.

Ние можем и трябва да се борим с похотта на плътта, тъй като винаги ще ни бъде давана – ако бъдем смирени – благодатта на Господ.

Святост на човешката любов

Благородната и чиста любов на съпрузите е нещо свято, което аз – като свещеник – благославям с две ръце. Често християнските тълкуватели са виждали в присъствието на Исус Христос на сватбата в Кана едно потвърждение на божественото значение на брака: „нашият Спасител присъства на сватбата – пише свети Кирил Александрийски – за да освети източника на човешкия живот”⁵.

Бракът е тайнство, което прави от две тела една само плът. Както го определя категорично богословието, негова материя е тялото на встъпващите в брак (всяко тайнство има своя форма и материя,б.ред). Господ освещава и благославя любовта на съпруга към съпругата и на съпругата към съпруга и утвърждава не само сливането на душите им, но и на телата им. Никой християнин – било призван, било непризван към семейния живот, не може да го подценява.

Създателят ни е дал ум – нещо като искрица от Божия разум, който ни позволява със свободната воля - също дар от Бог, да трупаме знания и да обичаме. Също Той е вложил в нашето тяло способността да ражда, което е един вид участие в Неговата творческа мощ. Бог пожела да си служи със съпружеската любов, за да се появяват нови хора на света и за да увеличи тялото на Своята църква. Полът не е срамна даденост, а дар Божи, служещ пристойно на живота, любовта и плодовитостта.

Това е контекстът, фона в който се ситуира християнското учение по въпроса на сексуалността. Нашата вяра зачита всичко красиво, щедро и истински човешко, което съществува на земята. Тя ни учи, че правило в нашия живот не бива да бъде егоистичното търсене на удоволствие, тъй като само себеотричането и жертвите водят до истинската любов. Бог ни обича и ни приканва да Го обичаме и да обичаме останалите така истинно и действено, както Той ни обича. „Който е запазил душата си, ще я изгуби, а който е изгубил душата си заради Мене, ще я запази”⁶ – това е написал свети Матей в своето Евангелие, една фраза, която изглежда парадоксална.

Хората, които са загрижени само за себе си, които търсят преди всичко личното си задоволяване, поставят на карта вечното си спасение, а и сега са постоянно неспокойни и нещастни. Единствено този, който забравя за себе си и се посвещава на Бог и на другите хора – по същия начин и в брака – може да бъде честит на земята, да изпита едно щастие, което е подготовка и предвкусване на Небето.

По време на нашия земен път болката е пробният камък на любовта. Ако разглеждаме нещата образно, бихме могли да кажем, че в брака има лицева и опакова страна. От една страна са радостта да знаеш, че си обичан, радостта да създадеш и да укрепваш едно домашно огнище, съпружеската любов, щастието да виждаш как растат децата. От друга страна са горестите и неприятностите, летежът на времето, което изтощава телата и заплашва да изостри характерите, привидната монотонност на дните - на пръв поглед винаги едни и същи.

Този, който си мисли, че любовта и щастието ще изчезнат, щом се сблъскат с тези трудности, няма никаква представа за брака и човешката обич. Именно при тези обстоятелства, когато чувствата, вълнуващи тези човешки създания, изявяват истинското си естество, себеотдаването и нежността се вкореняват и се проявяват като истинска и дълбока любов, „силна като смърт”⁷.

За да бъде любовта истинска, тя изисква вярност и честност във всички отношения между съпрузите. Бог – казва свети Тома Аквински⁸ - е присъединил към различните функции на човешкия живот едно удоволствие, едно наслаждение; следователно това удоволствие и това наслаждение са нещо добро. Обаче ако човек преобърне реда на нещата и започне да търси тази емоция като крайна цел, пренебрегвайки доброто и целта, с която тя трябва да бъде свързана и уредена, то тогава той я извращава и лишава от смисъл, превръща я в грях или в повод за грях.

Целомъдрието (castitas)– не само простото въздържание, а решителността на една влюбена воля – е една добродетел, която поддържа жизнеността на любовта при всяко жизнено състояние. Съществува едно целомъдрие у тези, които преживяват съзряването в пубертета; едно целомъдрие у подготвящите се за брак; едно целомъдрие у призваните от Бог към целибат и едно целомъдрие у

избраните от Бог да живеят в брак.

Как да не си припомним тук ясните и силни думи, съхранени от Вулгатата, с които архангел Рафаил наставлява Товия преди брака му със Сара? Ангелът го предупреждава: „Изслушай ме и ще ти кажа кои са онези, над които дяволът може да надделее. Това са тези, които влизат в брак, но изключват Бог от себе си и от мислите си и се оставят да бъдат влачени от страстта подобно на коня и мулето, които нямат разум. Върху такива хора дяволът притежава власт”⁹.

В брака няма чиста, искрена и радостна човешка любов, ако не се съблюдава добродетелта на целомъдрието, която уважава тайната на сексуалността и я направлява към себеотдаване и плодовитост. Никога не съм говорил за порочността и винаги съм избягвал да се оплитам в безсмислена и нездравословна казуистика. Докато за целомъдрие и чистота, за радостното утвърждаване на любовта съм говорил наистина много пъти, а и трябва да говоря често.

Що се отнася до брачното целомъдрие, твърдя, че съпрузите не бива да се страхуват да показват обичта си. Точно обратното, понеже това влечение е в основата на семейния живот. А Господ иска от тях взаимно да се уважават и да си бъдат верни, да бъдат внимателни, естествени и скромни. И ще добавя още, че брачните отношения са благородни, когато са доказателство за истинска любов, в резултат на която е плодовитостта – децата.

Да се прекъсне изворът на живота – това е престъпление срещу даровете, които Бог е дал на човечеството. Това показва, че не любовта, а егоизмът вдъхновяват поведението. И нещата се объркват, понеже съпрузите стават нещо като съучастници, появяват се разногласия, които са почти винаги непреодолими, ако нещата продължават в същия дух.

Щом съпружеската чистота присъства в любовта, брачният живот е модел на истинското поведение на семейните, мъж и жена се разбират и се чувстват като едно цяло. Ала когато божественото благо на сексуалността се изврати, интимността се разпада и мъжът и жената вече не могат да се гледат честно в очите.

Съпрузите следва да градят своето съжителство върху една искрена и чиста любов и върху радостта да са родили децата, които Бог им е дарил, като бъдат наясно, че при нужда трябва да се откажат от личното си удобство и да се уповават на Божието провидение. Да създадеш многобройно семейство – ако такава е волята на Бог – е сигурен знак за щастие и изпълнен дълг, независимо че заблудените адепти на жалкия хедонизъм твърдят обратното.

Образът на свети Йосиф в Евангелието

Както свети Матей, така и свети Лука ни говорят за свети Йосиф като за мъж, произхождащ от знатен род – рода на Давид и Соломон, царе на Израел. Подробностите около това родство исторически не са много ясни; не разбираме кое от двете родства, споменати от евангелистите, отговаря на света Мария – майка на Исус по плът, и кое на свети Йосиф – Негов баща според еврейския закон. Не знаем също дали рожденият град на свети Йосиф е Витлеем – където отива за преброяването, или Назарет – където живее и работи.

За сметка на това знаем, че не е богаташ, а трудещ се – като милиони други хора по света. Занаятът му е уморителен и скромен– какъвто Бог беше избрал за Себе Си, когато прие нашата плът и пожела да живее тридесет години като един от нас.

Светото писание казва, че Йосиф е занаятчия. Мнозина Отци на Църквата добавят, че е бил дърводелец. Свети Юстин твърди, говорейки за трудовия живот на Исус, че е правел плугове и хомути¹; основавайки се може би на тези думи, свети Исидор Севилски решава, че Йосиф е бил ковач. При всички случаи той е бил занаятчия, постигнал през дългите години на усилия и пот завидна сръчност и умения, с които служел на своите съграждани.

В евангелските разкази се очертава силната личност на Йосиф – той никога не изглежда малодушен или уплашен. Напротив, не се огъва пред житейските проблеми, успява да се справи с трудните ситуации, приема отговорно и инициативно възложените му задачи.

Не съм съгласен с класическото представяне на свети Йосиф като възрастен човек, макар и да е направено с доброто намерение да се подчертае ,че Мария е винаги дева (Приснодева,б.ред). Аз си го представям млад, силен, може би няколко години по-голям от Богородица, изобщо човек в разцвета на силите си.

За да практикува човек добродетелта на чистотата, няма защо да чака да остарее или да изгуби сили. Целомъдрието се поражда от любовта; за чистата обич не могат да бъдат пречка младежките радости и жизненост. Сърцето и тялото на свети Йосиф бяха млади, когато се сгоди за Мария, когато узна тайната на нейното Божие майчинство, когато живя до нея, пазейки девствеността й, която Бог искаше да завещае на света като още един знак за пришествието Си сред хората. Този, който не е способен да разбере такава любов, не познава истинската любов и изобщо не е наясно с християнския смисъл на чистотата.

Както вече казахме, Йосиф беше занаятчия от Галилея - човек като всички други. А какво може да очаква от живота един жител на загубено село като Назарет? Само работа – всеки ден едно и също усилие. А след работния ден – един малък и беден дом, където да възстанови силите си, за да се захване на следващото утро пак със същото.

Името Йосиф на еврейски значи Бог ще прибави. Да, Бог привнася в светия живот на тези, които изпълняват волята Му едно неподозирано измерение, включващо важното, придаващо стойност на всичко - божественото. Бог прибави към смирения и свят живот на Йосиф – ако мога така да се изразя – живота на Дева Мария и на Исус, нашия Господ. Бог не дава никой да го надмине по щедрост. Йосиф би могъл да използва за себе си думите, изречени от Мария, неговата невеста: „задето силният ми стори велико нещо”², „задето Той милостно погледна унизеността”³.

Йосиф действително беше един обикновен човек, на когото Бог се довери, за да извърши велики неща. Той успя да преживее всички превратности на живота си така, както Господ го желаеше. Затова Светото писание възхвалява Йосиф, като посочва, че е праведен⁴. А на еврейски праведен иска да каже благочестив, безупречен в служенето на Бог, послушен на Божията воля⁵; може да значи и добър, и милостив към ближния⁶. Накратко праведен е този, който обича Бог и проявява тази любов, като изпълнява Неговите заповеди и поставя целия си живота в услуга на своите братя - на другите хора.

Вяра, любов, надежда – това са водещите нишки в живота на свети Йосиф и на всеки християнски живот. Тази отдаденост на свети Йосиф е изтъкана от вплетените една в друга вярна любов, любяща вяра и вярваща надежда. Затова и неговият празник е подходящ момент, за да обновим нашето посвещаване на християнското призвание, което Господ е отредил на всекиго от нас.

Когато човек искрено желае да живее с вяра, любов и надежда, подновяването на посвещаването не значи да се върне назад, за да вземе нещо извехтяло. Когато има вяра, любов и надежда, обновяването значи – независисмо от нашите грешки, препъвания и слабости – да останем в Божите ръце, да потвърдим своята преданост. Пак подчертавам - да подновим своето посвещаване, значи да подновим своята вярност към това, което Господ иска от нас: да обичаме на дело.

Любовта непременно си има характерни проявления. Понякога за любовта се говори като за подтик към лично удовлетворение или просто като способ за егоистично утвърждаване на собствената личност. Ала не е така. Истинската любов е да забравиш за себе си и да се посветиш на другите. Любовта носи със себе си радост, обаче това е радост, чиито корени са във формата на кръст. Докато сме на земята и не сме стигнали до пълнотата на бъдещия живот, не може да има истинска любов без саможертви, без болка. Обаче това е болка, която може да се вкуси, която е приятна, която е извор на духовна радост, ала си е наистина болка, защото предполага победа над собствения егоизъм и установяване на Любовта като единствено правило във всички и във всяко наше действие.