Списък на параграфи

Сега си спомням – и със сигурност някой от вас вече е чувал да го споменавам в други размишления – за съня, разказан от един кастилски писател от Златния век. Пред него се откриват два пътя. Единият е широк, равен и подходящ за коли; край него са наредени безброй страноприемници, кръчми и други приятни местенца за забавление и отмора. По него са поели хора на коне или в карети, чува се музика и смях – един луд кикот; вижда се тълпа, опиянена от привидна, краткотрайна наслада, тъй като този път свършва в една бездънна пропаст. Това е пътеката на светските хора, на вечните еснафи. Те демонстрират една радост, каквато в действителност не изпитват; търсят ненаситно всякакви възможни удобства и удоволствия… Ужасяват ги болката, отказът от удоволствията, пожертвувателността. Не желаят и да чуят за Кръста на Христос, смятат, че това са приказки на безумци. Ала те са безумците - бидейки роби на завистта, на лакомията, на чувствеността, те завършват зле. И късно си дават сметка, че заради някаква блудкава дреболия са пропилели и земното, и вечното си щастие. Господ ни предупреждава: „Който иска да спаси душата си, ще я погуби; а който изгуби душата си заради Мене, ще я намери; защото каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си?”^[1]

Другият път в съня е съвсем различен: тесен и стръмен, там човек не може да се придвижва с кон. Тези, които тръгват по него, напредват със собствените си крака – е, може и да криволичат – със спокойни лица, настъпвайки тръни и заобикаляйки скали. На места драки разкъсват дрехите им, стигат дори до плътта. Обаче на края ги очаква чудна градина, вечното щастие, небето. Това е пътят на светите души, които се смиряват, които от любов към Исус Христос с удоволствие се жертват за останалите; пътят на тези, които не се страхуват да вървят нагоре, приели с любов своя кръст – колкото и да им тежи, понеже са наясно, че дори ако тежестта ги смаже, те ще успеят да се изправят и да продължат изкачването. Силата на тези пешеходци е в Христос.

^[1] Мат. 16:25-26.

Какво значение има дали се спъваме, щом в болката от падането ще открием силата, която отново ни изправя и ни тласка да продължаваме с обновен устрем? Не забравяйте, че светец не е онзи, който не пада, а този, който винаги се изправя – смирено и с една свята упоритост. Щом като в Притчи Соломонови пише, че праведникът пада седем пъти на ден^[1], ти и аз – едни клети създания – не бива да се учудваме, нито да се обезкуражаваме от нашата лична окаяност, от нашите препъвания, понеже ще продължим напред, ако търсим силата на Този, който обеща: „Дойдете при Мене всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя”^[2]. Благодаря Ти, Господи, „Защото ти си Бог на моята сила”^[3], защото винаги си бил Ти и само Ти, Боже мой, моя крепост, мое прибежище, моя подкрепа.

Ако наистина искаш да напредваш в духовния живот, бъди смирен. Прибягвай с упование и постоянство към помощта на Господ и на Неговата благословена майка, която е също и твоя майка. Кротко и спокойно – колкото и да те боли все още незаздравялата рана от последното ти подхлъзване – прегърни отново кръста и кажи: Господи, с Твоето съдействие ще се боря да не се спирам по пътя, ще отговоря предано на Твоите подканяния, без да се страхувам от стръмните баири, нито от привидната монотонност на обичайната работа, нито от тръните и острите камъчета по пътя. Убеден съм, че Твоето милосърдие ме придружава и че в края ще намеря вечното щастие, радостта и любовта през всички векове на вековете.

След това, по време на същия сън, този писател открива и трети път – тесен, също така неравен и с големи стръмнини като втория. По него напредват малцина сред хиляди страдания, но с тържествен и величествен вървеж. Въпреки това те стигат до ужасната пропаст, където водеше и първият път. Това е пътят на лицемерите, на тези, които нямат чисти намерения, на тези, които са движени от фалшива боязън, на тези, които покваряват Божите дела, като ги използват за своите временни егоистични цели.

„Глупаво е да се заемаш с трудна задача само за да ти се възхищават; да спазваш с големи усилия Божите заповеди и да търсиш за това компенсации на земята. Човек, който - като прилага на практика добродетелите - претендира за човешки облаги, е като продавач, който ще продаде безценна вещ за дребни монети; той е можел да спечели небето, но вместо това се е задоволил с една мимолетна похвала… По тази причина се казва, че надеждите на лицемерите са като паяжина – толкова много усилия струва изплитането й, а накрая с едно духване я отнася вятърът на смъртта.”^[4]

^[1] Притч. 24:16.

^[2] Мат. 11:28.

^[3] Пс. 42(43):2.

^[4] Свети Григорий Велики, Moralia (Моралия, нравствено тълкуване на книгата на Йов – б. пр.), 2, 8, 43-44 (PL 75, 844-845).].

Може би до този момент не се бяхме чувствали подтикнати да следваме така отблизо стъпките на Христос. Може би не се бяхме сещали, че можем да присъединим към Неговата изкупителна жертва нашите малки откази – заради нашите грехове, заради греховете на хората от всички времена, заради злодейската деятелност на Луцифер, който продължава да се опълчва на Бог със своето „Няма да Ти служа”. Как бихме сме осмелили да възкликнем нелицемерно: „Господи, боли ме от обидите, които нараняват Твоето любящо сърце”, ако не се решаваме да се лишим от нещо незначително или да Му поднесем дребничка жертва във възхвала на Неговата любов? Покаянието – като истинско удовлетворение за греховете – ни повежда по пътя на отдадеността, на братолюбието. Отдаденост – за удовлетворяване; братолюбие - за да помагаме на другите, както Христос ни е помогнал на нас. Отсега нататък бързайте да обичате. Обичта ще затвори устата ни за жалби и протести. Да, ние често приемаме несгодите, обаче и се оплакваме. И така не само пропиляваме Божията благодат, но и Го обезсърчаваме в бъдеще да иска нещо от нас. „Бог люби оногова, който драговолно дава.”^[1] Дава непринудено, воден от любящо сърце, без превземките на някой, чиято отдаденост е сякаш проява на огромно благоволение.

^[1] 2 Кор. 9:7.

Важността на борбата

Трябва да ви предупредя за един капан, който сатаната не презира да използва — той не излиза никога в отпуск, — за да ни изтръгне мира. В някой миг може да се роди съмнение, изкушение: да мислим с уплах, че вървим назад или че едва напредваме; може също да набере сила убеждението, че въпреки ангажимента да ставаме по-добри, ставаме по-лоши. Уверявам ви, че обичайно тази песимистична оценка отразява само едно фалшиво виждане, измама, която е нужно да отхвърлим. Случва се в тези случаи душата да е станала по-внимателна, съвестта — по-фина, любовта — по-взискателна; или действието на благодатта да осветява с повече сила и да дойдат пред очите толкова много детайли, които в полусянката били минали неусетни. Във всеки случай, трябва да изпитваме внимателно тези безпокойства, защото Господ със Своята светлина иска от нас повече смирение или повече великодушие. Помнете, че Божият промисъл ни води непрестанно и не пести Своята помощ — със знаменателни чудеса и с обичайни чудеса, — за да кара да напредват Своите чеда.

„Militia est vita hominis super terram, et sicut dies mercenarii dies eius“, не е ли изпитание земният живот на човека и дните му не са ли като дни на наемник? Никой не убягва на тази съдба, дори мързеливите, които се преструват, че не разбират: дезертират от Христовите редици и се мъчат в други борби, за да задоволят удобството си, суетата си, дребнавите си амбиции; стават роби на капризите си.

Ако положението на борба е вродено на човешкото създание, да се стараем да изпълняваме нашите задължения с упоритост, молейки се и работейки с добра воля, с почтеност в намерението, с поглед, отправен към това, което Бог обича. Така ще бъдат изпълнени нашите любовни тревоги и ще напредваме в пътя към светостта, макар че в края на деня намираме, че има още много път за изминаване.

Подновявайте всяка сутрин с едно решително „serviam!“ — ще Ти служа, Господи! — решението да не отстъпвате, да не изпадате в леност или в нехайство и да посрещате задълженията с повече надежда, с повече оптимизъм, добре убедени, че ако в някоя схватка бъдем победени, ще можем да преодолеем удара с деяние на искрена любов.

Не трябва да мислим, че по пътя на съзерцанието страстите са окончателно занемели. Бихме се мамили, ако мислим, че желанието да търсим Христос, реалността, че сме Го намерили и че живеем в общение с Него, и сладостта на Неговата Любов ни превръщат в безупречни хора. Въпреки че го знаете от опит, нека ви го припомня. Врагът на Бог и на човека, сатаната, не се дава за победен, не си дава почивка. И ни обсажда, дори когато душата гори възпламенена от любов към Бог. Бесът знае, че в този случай падението е по-трудно, но че може да отприщи върху тази съвест — ако придобие създанието да обиди Господ, макар и в малкото — тежкото изкушение на обезсърчението.

Ако искате да приемете опита на един беден свещеник, който няма друга претенция, освен да говори за Бог, ви съветвам, когато плътта иска да си възстанови загубените привилегии или надменноста — което е още по-лошо — се бунтува и се инати, да бързате да намирате прибежище в божествените проломи, които в Христовото Тяло са отворили гвоздеите, които Го приковали на кръстното дърво, и копието, което Му проболо ребрата. Идете там по начина, който най-много ви трогва: излейте в раните Господни цялата човешка любов… и цялата божествена любов. Това е да желаем пламенно единението, да се чувстваме Христови братя, Негови родственици, деца на една и съща Майка, защото тя е тази, която ни води към Исус.