Сега си спомням – и със сигурност някой от вас вече е чувал да го споменавам в други размишления – за съня, разказан от един кастилски писател от Златния век. Пред него се откриват два пътя. Единият е широк, равен и подходящ за коли; край него са наредени безброй страноприемници, кръчми и други приятни местенца за забавление и отмора. По него са поели хора на коне или в карети, чува се музика и смях – един луд кикот; вижда се тълпа, опиянена от привидна, краткотрайна наслада, тъй като този път свършва в една бездънна пропаст. Това е пътеката на светските хора, на вечните еснафи. Те демонстрират една радост, каквато в действителност не изпитват; търсят ненаситно всякакви възможни удобства и удоволствия… Ужасяват ги болката, отказът от удоволствията, пожертвувателността. Не желаят и да чуят за Кръста на Христос, смятат, че това са приказки на безумци. Ала те са безумците - бидейки роби на завистта, на лакомията, на чувствеността, те завършват зле. И късно си дават сметка, че заради някаква блудкава дреболия са пропилели и земното, и вечното си щастие. Господ ни предупреждава: „Който иска да спаси душата си, ще я погуби; а който изгуби душата си заради Мене, ще я намери; защото каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си?”^[1]

Другият път в съня е съвсем различен: тесен и стръмен, там човек не може да се придвижва с кон. Тези, които тръгват по него, напредват със собствените си крака – е, може и да криволичат – със спокойни лица, настъпвайки тръни и заобикаляйки скали. На места драки разкъсват дрехите им, стигат дори до плътта. Обаче на края ги очаква чудна градина, вечното щастие, небето. Това е пътят на светите души, които се смиряват, които от любов към Исус Христос с удоволствие се жертват за останалите; пътят на тези, които не се страхуват да вървят нагоре, приели с любов своя кръст – колкото и да им тежи, понеже са наясно, че дори ако тежестта ги смаже, те ще успеят да се изправят и да продължат изкачването. Силата на тези пешеходци е в Христос.

^[1] Мат. 16:25-26.