Списък на параграфи

Подходящо време

„Ние ви молим, да не приемате напразно благодатта Божия”¹¹. Понеже Божията благодат може да изпълни душите ни през тези Велики пости, стига да не сме затворили вратите на сърцето си. Трябва да сме благоразположени, да имаме наистина желание за обръщане, да не си играем с благодатта на Господ.

Не обичам да говоря за страх, тъй като движещата сила за християнина е Божията любов, която се прояви в Христос и ни учи да обичаме всички хора и цялото творение. Но трябва да си говорим за отговорност, за сериозно отношение. „Недейте се лъга: Бог поругаван не бива”¹² – ни предупреждава апостол Павел.

Трябва да вземем решение. Не е редно да живеем, държейки запалени две свещи, с които се запасява - според народната ни поговорка – всеки човек: една за свети Михаил и една за дявола. Трябва да изгасим свещта за дявола. Целият ни живот трябва да гори и изгори в служба на Господ. Ако нашият стремеж към святост е искрен, ако имаме смирението да се оставим в ръцете на Бог – всичко ще върви добре. Защото Той е винаги склонен – особено по това време - да ни дари Своята благодат, благодат за ново обръщане, за обновяване на нашия християнски живот.

Не бива да смятаме тези Велики пости само като който и да е период от време, като циклично повторение в литургичната година. Това е един уникален момент, това е време на Божия помощ, която трябва да приемем. Исус минава край нас и очаква от нас - и то днес, сега - една голяма промяна.

„Ето сега благоприятно време, ето сега ден на спасение!”¹³. Отново се чува подвикването на Добрия пастир, гальовното: „нарекох те по името ти”¹⁴. Той призовава всекиго с името му, с това име, което използват само хората, които ни обичат. Няма думи, с които да изразим нежността на Исус към нас.

Нека заедно се замислим върху тази чудна Божия любов – Господ идва насреща ни, Той ни чака, застанал край пътя, за да не би случайно да Го подминем. И се обръща лично към всеки от нас, говори ни за нашите проблеми, които са и Негови, като кара съвестта ни да се разкайва, да ставаме по-щедри и разпалва в душите ни жаждата да бъдем предани, да можем да се наречем Негови ученици. Достатъчно ни е да чуем тези съкровени покани на благодатта, които звучат като нежен упрек, за да си дадем сметка, че Той не ни е забравял през цялото време, докато ние сме се отвръщали от Него. Христос ни обича с неизчерпаемата любов, изпълваща Неговото Божие сърце.

Вижте колко е настоятелен: „в благоприятно време те чух и в ден на спасение ти помогнах”¹⁵. При положение, че Той ти обещава славата, Своята любов, която ти дарява във време благоприятно, и те призовава.А ти какво даваш на Господ? Ти как ще отговориш?Аз как ще отговоря на тази Исусова любов, която срещаме всеки ден?

„Ето сега ден на спасение” – ето го тук, пред нас, този ден на спасение. Гласът на Добрия пастир стига до нас: „нарекох те по името ти”. Трябва да отговорим – на любов с любов се отплаща – с думите: „ето ме! Ти ме вика”¹⁶. И съм решен дните на Великите пости да не отминат без да оставят следа– както минава водата върху камъните. Ще се оставя да бъда изпълнен от Него и преобразен; ще се променя, ще се обърна отново към Господ и ще Го заобичам така, както Той иска да бъде обичан.

„Възлюби Господа, Бога твоего, с всичкото си сърце,и с всичката си душа, и с всичкия си разум”¹⁷. Какво остава от твоето сърце – коментира свети Августин – та да можеш да обичаш себе си? Какво остава от душата ти, какво от разума ти? „С всичкото”? – казва Той. (Този) „Който те създаде, иска всичко от теб”¹⁸.

Житото и плевелите

Начертах ви идеалния път на християнина според учението на Христос, не според моите виждания. Ще се съгласите, че е извисен, великолепен, привлекателен. Но може би някой ще се запита: А възможно ли е да се живее така в днешното общество?

Да! Господ ни е призовал във време, когато много се говори за мир, ала няма мир: нито в душите, нито в институциите, нито в обществения живот, нито между народите. Непрекъснато се говори за равенство и демокрация, а процъфтяват кастите – затворени и непроницаеми. Призовал ни е във време, когато ни проглушават ушите за разбирателство, а разбирателството изобщо го няма, дори между хора, които работят искрено и искат да упражняват милосърдието, понеже – и добре го запомнете – милосърдието не е толкова да даваш, колкото да проявяваш разбиране.

Ние живеем в години, когато фанатиците и неотстъпчивите - неспособни да приемат чужди мотиви, се отбраняват, като обвиняват своите жертви, че са предизвикателни и агресивни. Накратко, Той ни е призовал във време, когато чуваме премного да се говори за единство, а ни е трудно да си представим по-голямо разединение между хората въобще, та дори и между самите католици

Аз никога не разсъждавам за политиката, това не ми е работа. За да опиша като свещеник днешната ситуация в света, ми стига отново да се сетя за една притча на Господ – за житото и плевелите. „Царството небесно прилича на човек, посеял добро семе на нивата си; и когато човеците спяха, дойде врагът му и посея между житото плевели, па си отиде”³⁸. Ясно е, че полето е плодородно и семето – добро. Господарят на нивата е хвърлил семето, щедро, умело и навреме; освен това е поставил пазачи да охраняват посевите. Ако след това се появят плевели, значи ние, по-специално християните, не сме си свършили работата, а сме заспали и сме позволили на врага да се доближи.

Когато безотговорните слуги питат Господ, защо на полето Му са поникнали плевели, обяснението е очевидно: „Враг човек е сторил това”³⁹. Ние, християните, които е трябвало да бъдем бдителни, та хубавите неща, насадени на земята от Твореца, да се развиват в служба на истината и доброто, сме заспали;(гибелна леност е този сън), докато врагът и служителите му са действали непрестанно. Вече виждате как са пораснали плевелите – как са разпръснати обилно и навсякъде!

Нямам склонност да бъда пророк на нещастия. Не искам моите думи да ви рисуват една отчайваща, безнадеждна панорама. Не смятам и да се жалвам от тези времена, в които живеем по Божие провидение. Ние обичаме нашето време, защото то е средата, в която трябва да постигнем нашето лично освещаване. И не изпадаме в наивна и безплодна носталгия – светът никога не е бил по-добър. От самото начало, от раждането на Църквата, когато още е звучала проповедта на първите дванадесет, започват жестоките гонения, възникват ересите, тръгват лъжите и се отприщва омразата.

Обаче също така не е логично да отричаме, че злото се е умножило. Из цялата Божия нива – земята, наследство на Христос, са поникнали плевели, цели гори от плевели. Не можем да си позволим да се залъгваме с баснята, че прогресът е постоянен и необратим. Правилно движещият се прогрес е хубаво нещо и е угоден на Бог. Ала главно се превъзнася другият, фалшивият прогрес, който заслепява очите на много хора, защото често не си даваме сметка, че с някои свои крачки човечеството се връща назад и губи вече завоюваното.

Повтарям: Господ ни даде света в наследство. И трябва да държим будни душата и разума си. Трябва да бъдем реалисти, без да се поддаваме на пораженчески настроения. Само една закърняла съвест, само безчувствеността, резултат от рутината, само едно лекомислено объркване могат да замъглят погледа ни и да виждаме света, без да забелязваме злото, оскърбленията срещу Бог, вредата, нанасяна понякога непоправимо на душите. Трябва да бъдем оптимисти - с оптимизъм, роден от вярата в могъществото на Бог, Който не губи битки; с оптимизъм, който не идва от човешката задоволеност или от глупавото и тщеславно самодоволство.