Списък на параграфи

Толкова много са сцените, в които Исус говори с Отца, че сега е невъзможно да ги припомним всичките. Мисля обаче, че не можем да пропуснем да разгледаме моментите, така наситени, които предшестват Неговите страдания и Неговата смърт, когато Господ се готви да принесе жертвата, която ще ни върне божествената Любов. В задушевността на йерусалимската горница Неговото Сърце прелива: отправя към Отца Своето прошение, известява слизането на Светия Дух, окуражава Своите към постоянен плам на братолюбие и на вяра.

Това пламенно съсъредоточаване на Изкупителя продължава после в Гетсиманската градина, когато долавя вече като непосредствени Своите страдания, когато чувства, че униженията и страданията наближават, че е часът на кръста, тежкия ешафод на злодеите, който Той пожелал пламенно. „Отче, да щеше да отклониш от Мене тая чаша!“. И веднага: „Но нека бъде не Моята воля, а Твоята“. По-късно, прикован на кръста, сам, с разтворени ръце в жест на вечен свещеник, продължава Своя диалог с Отца: „В Твоите ръце предавам духа Си“.

Побеждавайте, ако е необходимо, леността, фалшивото убеждение, че молитвата може да почака. Да не отлагаме никога този източник на благодати за утре. Сега е подходящото време. Бог, любящ зрител на целия ни ден, присъства на нашата съкровена молитва: и ти и аз — отново уверявам в това — трябва да положим упованието си в Него, както го полагаме в брат, в приятел, в баща. Кажи Му — както аз Му казвам — че Той е цялото Величие, цялата Доброта, цялото Милосърдие. И добави: затова искам да се влюбя в Теб, въпреки недодялаността на моите маниери, на моите бедни ръце, измъчени и малтретирани от праха на стръмните пътеки на земята.

По такъв начин, почти без да се усетим, ще напредваме с божествени, силни и енергични стъпки, които ни карат да вкусим личното убеждение, че до Господ са радостни и болката, себеотрицанието и страданията. Колко много сила за едно Божие чедо да знае, че е толкова близо до Отца! Затова, каквото и да се случва, съм твърд и сигурен с Теб, мой Господ и Отец, Който си твърдиня и крепост.

Християнското призвание, личният зов на Господ ни отвежда дотам да се отъждествяваме с Него. Но не трябва да забравяме, че Той дойде на земята, за да изкупи всички, защото „иска да се спасят всички човеци“. Няма душа, която да не Го интересува. Всяка от тях е струвала цената на Неговата Кръв.

Разглеждайки тези истини, се връща в ума ми разговорът между апостолите и Божествения Учител малко преди чудото на умножаването на хлябовете. Голямо множество било придружило Исус. Господ вдига очи и пита Филип: „Отде да купим хляб, за да ядат тия?“. След едно бързо изчисление Филип отговаря: „Тям не ще стигне хляб за двеста динария, за да вземе всеки от тях по малко“. Нямат толкова много пари, трябва да прибегнат до познато решение. „Един от учениците Му, Андрей, брат на Симона Петра, Му казва: тук, у едно момченце, има пет ечемични хляба и две риби; ала това що е за толкова души?“.

Да говориш с Бог

„Ще викнете към Мене… и Аз ще ви чуя“. Викаме към Него, разговаряйки, обръщайки се към Него. Затова трябва да прилагаме на практика насърчението на апостола: „Sine intermissione orate“; молете се винаги, да става каквото ще. „Не само „от сърце“, а с цялото сърце“ [св. Августин, Expositio in Psalmum CXVIII, 19, 12].

Може би мислите, че животът не е винаги лесен, че не липсват огорченията, мъките, тъгата. Ще ви отговоря пак със св. Павел, „че ни смърт, нито живот, ни ангели, ни власти, нито сили, ни настояще, нито бъдеще, ни височина, ни дълбочина, нито друга някоя твар ще може да ни отлъчи от любовта Божия в Христа Исуса, нашия Господ“. Нищо не може да ни отдалечи от Божието братолюбие, от Любовта, от постоянните взаимоотношения с нашия Отец.

Да препоръчваме това постоянно единение с Бог да не би да е да предлагаме един толкова възвишен идеал, че да се оказва непостижим за по-голямата част от християните? Да, целта е наистина висока, но не недостъпна. Пътеката, която води до светостта, е пътека на молитва; а молитвата трябва да пуска корени в душата малко по малко, като малкото семе, което с времето ще стане листато дърво.

Да започнем с гласните молитви, същите, които мнозина са научили като деца: пламенни и простодушни фрази, отправени към Бог и към Неговата майка, която е и наша Майка. И днес, сутрин и вечер, а не веднъж от време на време, а обичайно подновявам деянието на жертвоприношение, на което моите родители са ме учили: „Сладка моя Господарке и Майко моя, аз се принасям изцяло на теб. И в залог на своята синовна обич ти посвещавам в този ден очите си, езика си, сърцето си…“. Да не би да е това — в някаква степен — начало на съзерцание, очевидна демонстрация на доверчиво себеотдаване? Какво казват онези, които се обичат, когато се срещат? Как се държат? Жертват това, което са, и това, което притежават, за любимия човек.

Отначало някоя кратка молитва, после друга и още друга… докато този плам изглежда недостатъчен, защото думите са бедни… и тогава следва божествената задушевност, прикованият в Бог поглед, безспир и без никога да се уморява. Тогава живеем като в плен, като затворници. Докато изпълняваме с възможно най-голямо съвършенство, макар и с грешките си и с ограниченията си, задачите, свойствени за нашето положение и за нашата работа, душата би искала да избяга. Обръщаме се към Бог, като желязото, привлечено от силата на магнита. Започваме да обичаме Исус по по-резултатен начин, със сладък трепет.

Тичахме „както кошута жадува за водни потоци“; ожаднели, с пресъхнала уста, като пресушени. Искаме да пием на този извор на жива вода. Без да правим странни неща, в нашите дни се оставяме да бъдем носени от това щедро и ясно течение на пресни води, които бликат във вечния живот. Думите отпадат, езикът не успява да се изрази; и разумът се успокоява. Не разговаряме, възхищаваме се. И душата изригва още веднъж в нова песен, защото се чувства и знае, че й е отплатено с любящия поглед на Бог, във всеки миг от деня.

Не намеквам за изключителни ситуации. Това са, могат спокойно да бъдат обикновени явления на нашата душа: като лудост от любов, която без показност, без ексцентричности ни учи да страдаме и да живеем, защото Бог ни дава Мъдростта. Упътени по стеснения път, „който води в живота“, колко много ведрост тогава и колко мир!

Аскеза? Мистика? Не се безпокоя за това. Каквото и да е, аскеза или мистика, какво значение има? Това е Божия благодат. Ако ти се опитваш да размишляваш, Господ няма да ти откаже Своята помощ. Вяра и дела на вяра: факти, защото Господ — проверил си го още отначало и вече ти го подчертах — е все по-взискателен. Това е вече съзерцание, това е единение; този трябва да бъде животът на много християни, които напредват по собствения си духовен път — пътищата са безкрайни — сред заниманията на света, може би без дори да си дават сметка за това.

Молитва и поведение, които не ни отделят от нашите обичайни дейности, които ни водят към Бог сред благородно земните ангажименти. Издигайки към Бог цялото действие, създанието обожествява света. Говорил съм ви толкова много пъти за мита за цар Мидас, който превръщал в злато всичко, което докоснел! Въпреки нашите лични грешки, можем да превръщаме всичко, което докосваме, в злато от свръхестествени заслуги.

Пътят приключва близо до селото и двамата ученици, които без да са се усетили, са били ранени най-дълбоко в сърцето от словото и от любовта на Бог, станал Човек, съжаляват, че Той си отива. Действително, Исус се сбогува с тях, като „показваше вид, че иска да върви по-нататък“. Той, Господ, не иска никога да се налага. Иска да Го викаме свободно, когато сме забелязали чистотата на Любовта, която Той ни е положил в душата. Трябва да Го задържим почти насила: „Остани с нас, понеже е привечер и денят се превали“.

Все същите сме: малко смели, може би от неискреност или може би от свян. Но вътре в нас ние мислим: остани с нас, защото мракът ни завладява душата, а само Ти си светлината. Само Ти можеш да успокоиш тревогата, която ни изгаря. Защото „сред всички прекрасни и честни неща знаем добре кое е първото: да притежаваме винаги Бог“ [св. Григорий Богослов, Epistolae, 212].

И Исус остава. Нашите очи се отварят като тези на Клеопа и на неговия другар, когато Исус преломява хляба; и въпреки че Той отново изчезва за нашия поглед, ще бъдем способни като тях да поемем отново по пътя — вече е нощ, — за да говорим за Него на другите, защото за толкова много радост само едно сърце не стига. Към Емаус. Господ направи пресладко това име. И Емаус е целият свят, защото Господ отвори божествените пътища на земята.