По време на поклонничеството, за което ви говорих в началото, докато вървяхме към параклиса в Сонсолес, минахме покрай житни полета. Житото, полюлявано от вятъра, блестеше на слънцето. И се сетих за текст от Евангелието, за думи на Господ, отправени към учениците Му: „Не вие ли казвате, че още четири месеца, и жетва ще дойде?Аз пък ви казвам: подигнете си очите и погледнете нивите, че са побелели и узрели за жетва“¹⁷. И отново си помислих, че Господ иска да вложи в сърцата ни същия порив, същия огън, който гори в Неговото сърце. Отидох при житото и откъснах няколко стръка, за да ми го напомнят.

Трябва да си отворим очите, да се огледаме около себе си и да различим повика, който Бог ни отправя чрез хората, които ни заобикалят. Не можем да живеем, обърнали гръб на множеството, затворени в своя мъничък свят. Исус не живя по този начин. В Евангелията намираме много примери за Неговото милосърдие, за Неговата съпричастност към болките и в нуждите на другите: Той се смилява над вдовицата от Найн¹⁸; плаче при смъртта на Лазар¹⁹; загрижен е за хората, които Го следват, а нямат какво да ядат²⁰; смилява се най-вече над грешниците, над тези, които се лутат в света, без да познават светлината на истината – „Исус, като излезе, видя множество народ и се смили над тях, защото бяха като овци, които нямат пастир, и захвана да ги поучава много“²¹.

Когато сме наистина деца на Дева Мария, ние разбираме поведението на Господ, сърцето ни става по-голямо и милосърдието напира у нас вече отвътре. Тогава и нас ни заболява от страданията, грешките, заблужденията, самотата, тъгата и болката на другите хора - наши братя. И ни обзема желанието да им помогнем в техните нужди и да им говорим за Бог, за да се обръщат към Него като Негови деца и за да опознаят майчинската нежност на Богородица.