Списък на параграфи

Исус Христос – истински Бог и истински човек

Синът Божи прие плът и е „истински Бог и истински човек”³. В тази тайна има нещо, които би трябвало да въздейства върху християните. И тогава и сега съм силно развълнуван. Бих се радвал да се върна в Лорето. Отивам там мислено, за да си припомня детските години на Исус, повтаряйки и мислейки върху това „И Словото стана плът”.

Исус Христос - Бог и човек. Едно от великите Божи дела, едно от Божиите чудеса, върху което трябва да размишляваме и за което трябва да благодарим на този Господ, Който дойде да донесе „на земята мир, между човеците благоволение”⁴. Мир за всички хора, които искат да присъединят волята си към светата воля на Бог. Не мир само за богатите, нито мир само за бедните а за всички хора, за всички братя. Защото всички сме братя в Исус, синове Божи, братя на Христос; Неговата майка е и наша майка.

На земята има само една раса – расата на Божите синове. Всички сме длъжни да говорим на един език - този, на който ни е научил нашият Отец, Който е на небесата. Това е езикът на диалога на Исус със Своя Отец, езикът, който се говори с ума и със сърцето, с който сега си служите във вашите молитви. Това е езикът на съзерцателните души, на духовните хора, дали си сметка, че са синове Божи. Това е език, който се изразява с хилядите подтици на волята, в умствени просветления, в сърдечни пориви, в решения за праведен живот в доброто, в спокойствието и мира.

Необходимо е да се вгледаме в Младенеца - нашата Любов, лежащ в яслите. И гледайки Го, да знаем, че стоим пред една тайна. Трябва да приемем тайната чрез вярата и също така пак чрез вярата да се задълбочим в нейната същност. За това ни е нужна склонността към смирение на християнската душа – да не иска да сведе величието на Бог до нашите бедни понятия, а да осъзнае, че тази тайна в своята неяснота е светлина, която е ориентир в живота на хората.

„Виждаме – казва свети Йоан Златоуст – че Исус е излязъл от нас, от нашата човешка природа, и че се е родил от девствена майка; но не схващаме как може да е станало това чудо. И нека не се мъчим да го разкрием; по-добре да приемем със смирение това, което Бог ни е открил, а не любопитно да ровим в това, което е скрил от нас”⁵. Точно това приемане на тайната ще ни помогне да вникнем в нея и да я заобичаме. И тайната ще стане за нас едно чудесно поучение, по-убедително от което и да е човешко разсъждение.

Християнинът знае, че е присъединен към Христос чрез кръщението; че е подготвен да се бори за Христос чрез миропомазването; че е призван да действа в света чрез участието си в царското, пророческото и свещеническото служение на Христос; че е едно цяло с Христос чрез Евхаристията – тайнството на единството и на любовта. И затова подобно на Христос трябва да живее очи в очи с другите хора, гледайки с любов всеки и всички от околните и цялото човечество.

Вярата ни прави да признаем Христос за Бог, да виждаме в Него нашия Спасител, да се уподобяваме на Него, действайки като Него. Възкръсналият, след като разсейва съмнения на апостол Тома, показвайки му раните Си, възкликва: „Блажени онези, които не са видели, и са повярвали”¹⁵. „Тук – обяснява свети Григорий Велики – по особен начин става дума за нас, понеже ние духовно притежаваме Онзи, Когото телесно не сме виждали. Става дума за нас, но при условие, че нашите действия съответстват на нашата вяра. Истински вярва само онзи, който в своите дела на практика реализира своята вяра. По тази причина свети Павел казва за онези, които само на думи изповядват вярата: те казват, че познават Бог, но с делата си го опровергават”¹⁶.

Не е възможно при Христос да отделим Неговата същност на Богочовек от Неговата роля на Изкупител. Словото стана плът и дойде на земята, за да спаси всички човеци¹⁷. Ние с нашата окаяност и лични ограничения се явяваме друг Христос, самия Христос, и сме също така призвани да служим на всички хора.

Необходимо е непрестанно да ехти тази заповед, която остава винаги нова през вековете. „Възлюбени – пише свети Йоан – пиша ви не нова заповед, а заповед стара, която имахте отначало. Старата заповед е словото, което чухте отначало. Но все пак нова заповед ви пиша, - онова, що е истинско и в Него и във вас; защото тъмнината преминава, и истинската светлина вече свети. Който казва, че е в светлината, а мрази брата си, той е още в тъмнината. Който обича брата си, той пребъдва в светлината и в него няма съблазън”¹⁸.

Нашия Господ дойде, за да донесе мир, благовестие и живот за всички хора. Не само на богатите, или само на бедните. Не само на мъдрите, или само на простодушните. А на всички. На братята, защото сме братя, тъй като сме деца на един и същ Отец Бог. Значи има само една раса – расата на Божите деца. Има и само един цвят – цветът на Божите деца. И има само един език – този език, който говори на сърцето и на разума безсловесно, обаче ни помага да познаем Бог и да се обичаме едни други.

Нашето всекидневие в светлината на Христовия живот

Прочетохме няколко страници от Евангелията, за да разгледаме поведението на Исус към хората и за да се научим – бидейки самите ние Христос – да носим Христос на нашите братя. Нека приложим наученото в нашия всекидневен живот, изобщо в живота. Защото обикновеният всекидневен живот, който живеем заедно със своите съграждани, които са ни равни, не е нещо сиво и маловажно. И точно при такива условия Господ иска да се освещава безбройното множество от Неговите деца.

Нужно е многократно да се повтори, че Исус не призова само една група привилегировани, а дойде да открие на всички всеобхватната любов на Бог. Всички хора са обичани от Бог и от всички Той очаква любов. От всички – каквито и да са техните лични качества, тяхното социално положение, тяхната професия или длъжност. Обикновеният всекидневен живот не е нещо, което да няма стойност– навсякъде човек може да срещне Христос, Който ни призовава да се оприличим на Него, за да осъществим – всеки на своето място – Неговата божествена мисия.

Бог ни призовава - чрез случките от ежедневието, чрез страданията и радостите на хората, които ни обкръжават, чрез човешките стремежи на нашите приятели, чрез дребните наглед неща от семейния живот. Бог ни призовава също и чрез големите проблеми, конфликти и задачи, присъщи на всяка историческа епоха, в които се фокусират силите и мечтите на голяма част от човечеството.

Посяване на мир и радост

Какво да се прави? Както ви казах, целта ми не е да описвам социални или политически кризи, културни недъзи или провали. Аз говоря за злото в светлината на християнската вяра, а именно като оскърбление срещу Бог. Апостолатът на християнина не е нито политическа програма, нито културно предпочитание. Той изисква християнинът да разпространява доброто, да вдъхва у околните желанието да обичат, да сее мир и радост. Несъмнено този апостолат ще принесе духовни плодове за всички: повече справедливост, повече разбирателство, повече уважение между хората.

Край нас има много души и нямаме право да бъдем препятствие пред тяхното вечно спасение. Длъжни сме да бъдем пълноценни християни, да бъдем свети, да не разочароваме Бог нито всички онези, които очакват от нас да даваме пример и да поучаваме.

Нашият апостолат трябва да се основава върху старанието да разберем другия. Отново подчертавам: милосърдието не е толкова в това да дадеш, колкото в това да разбереш. Няма да крия, че на собствен гръб съм изпитал какво значи да не те разбират. Винаги съм се старал хората да ме разбират, но някои упорито не желаят да ме разберат. И това е още една съвсем сериозна причина да желая да разбера всички. Нека не чакаме импулсивно някакви обстоятелства да ни накарат да придобием широко отворено,универсално,католическо сърце за всички. Духът на разбирателство е образец на християнското милосърдие при доброто Божие дете. Господ иска всички да вървим по правия път на земята, за да сеем не семената на плевелите, а тези на братството, на разбирателството, на прошката, на любовта, на мира. Никога не допускайте чувството, че сте нечий враг.

Християнинът трябва винаги да бъде готов да се разбира с всички, във взаимоотношенията си с другите да дава на всички възможността да се доближат до Исус Христос. Трябва с радост да се жертва за всички – без изключение, без да подрежда душите по категории, без да им слага етикети като на стока или на препарирано насекомо. Християнинът не може да се отдръпне от другите, понеже животът му би станал мизерен и себичен: „За всички станах всичко, щото по какъвто и да е начин да спася някои”⁴⁰.

Ако живеехме така, ако умеехме чрез своето поведение да сеем великодушие, разбирателство и мир, то би била поощрена законната лична човешка независимост и всеки би поел своята отговорност за нещата, за които е вещ в земните дела. Християнинът би се стремял да защити преди всичко чуждата свобода, за да може след това да защити своята. Със своето братолюбие би приемал другите каквито са, тъй като всеки – без изключения – прави грешки и носи своите недостатъци, и би им помагал с Божията благодат и с човешка тактичност да преодолеят злото, да изтръгнат плевелите, та да можем всички взаимно да се подкрепяме и да бъдем достойни човеци и християни.

Да общуваме със Свети Дух

Да живеем според Свети Дух, значи да живеем с вяра, надежда и любов; значи да се оставим Бог да ни овладее и издъно да промени нашите сърца, да ги направи по Своята мярка. Не можем да импровизираме зрял, дълбок и силен християнски живот. Той е плод на умножаването на Божията благодат в нас. В „Деяния на апостолите“ състоянието на първата християнска общност се описва с кратка, но пълна със смисъл фраза: „И постоянствуваха в учението на апостолите, в общуването, в хлеболомението и в молитвите“²⁵.

Ето как са живели първите християни и как трябва да живеем ние. Нашето поведение трябва да установи най-дълбоките си основи върху размишляването на вероучението и неговото усвояване; върху срещата с Христос в Евхаристията; върху личното общуване лице в лице с Бог, а не върху безличната молитва. Ако това го няма, може и да има ерудирани размишления, повече или по-малко активна дейност, набожности и молитвени практики. Но няма да го има истинския християнски живот, защото ще липсва единението с Христос и действеното лично участие в Божието спасително дело.

Това учение се отнася за всеки християнин, понеже всички сме еднакво призвани към святост. Няма християнин втора категория, който е длъжен да практикува само някаква опростена версия на Евангелието. Всички сме получили едно кръщение и макар да съществува голямо разнообразие от дарби и жизнени обстоятелства, един е Духът, Който разпределя Божите дарове, една е вярата, една е надеждата, една е любовта²⁶.

Затова можем да сметнем като отправен към нас въпроса на апостола: „Не знаете ли, че вие сте храм Божий, и Духът Божий живее във вас?“²⁷. И да го възприемем като покана за по-лично и пряко общуване с Бог. За нещастие Утешителят е за някои християни Великият непознат. Той е име, което се произнася, обаче не е Някой - не е от Трите лица на единия Бог - с Когото да се говори и от Когото да се живее.

Нужно е обратното – да се обръщаме към Него с ревностна простота и доверие, както ни учи Църквата в литургията. Тогава ще опознаем повече нашия Господ и същевременно ще си дадем по-добра сметка за огромния дар, благодарение на който се наричаме християни. Ще осъзнаем цялото величие и цялото значение на това богоуподобяване, на това съучастие в Божия живот, за което вече ви говорих.

Защото „Свети Дух не е художник, Който рисува в нас божествената същност, сякаш Той й е чужд; не по този начин Той ни води към оприличаването с Бог. Той самият е Бог и произхожда от Бог. Отпечатва се в сърцата, които Го приемат, като печат върху восък и така, предавайки Себе си и чрез приликата възстановява естеството съгласно красотата на Божия образец и възвръща на човека Божия образ“²⁸.

Благодарение на Дева Мария ние се чувстваме братя

Не може да се отнасяме към Богородица като нейни деца, а да мислим само за себе си, за личните си проблеми. Не може да бъдем в контакт с Девата, и да сме съсредоточени егоистично в собствените си проблеми. Света Мария ни води при Исус, а Исус е „първороден между многото братя“¹⁶. Следователно да познаем Исус, означава да си дадем сметка, че единственият смисъл на живота ни е да живеем, отдадени на грижите за другите. Християнинът не бива да тъпче само около личните си проблеми. Той трябва да е свързан с Универсалната църква и да мисли за спасението на всички души.

По такъв начин дори нещата, които биха могли да се сметнат за дълбоко лични – например старанието в духовното усъвършенстване – в действителност не са лични, тъй като освещаването е неделима част от апостолата. Следователно грижата за нашия духовен живот и за развитието на християнските ни добродетели трябва да бъде съпроводена и от мисли за благото на цялата Църква. Понеже не бихме могли да вършим добро и да откриваме Христос на хората, ако у нас го няма искреното старание да прилагаме на практика поученията на Евангелието.

А изпълнени с този дух, нашите молитви – дори когато започват с наглед лични теми и намерения – накрая винаги ще са насочени към служенето в полза на другите. И ако вървим ръка за ръка с Дева Мария, тя ще стори да се почувстваме като братя на всички хора, тъй като всички сме деца на този Бог, на Когото тя е дъщеря, невеста и майка.

Проблемите на нашите ближни следва да бъдат и наши проблеми. Усещането за братство между християните трябва да се вкорени дълбоко в душата, та никой човек да не ни е безразличен. Мария, майката на Исус, която Го отгледа, възпита и придружи в земния път, а сега е до Него в небето, ще ни помогне да разпознаем Исус, Който минава край нас, Който присъства в нуждите на нашите братя, хората.