Списък на параграфи

Опитах се да представя и обобщя някои от чертите на тези семейни огнища, в които се отразява светлината на Христос и които заради това са – казвам ви го отново - весели домашни огнища, пръскащи светлина. В тях хармонията между родителите се предава на децата, на цялото семейство и на всички околни. Така във всяко истински християнско семейство се възпроизвежда по някакъв начин тайната на Църквата, избрана от Бог и изпратена на света да бъде водач.

За всеки християнин, какъвто и да е той – свещеник или мирянин, женен или неженен – се отнасят изцяло думите на апостола, които се четат именно в посланието на празника на Святото семейство: „избраници Божии, свети и възлюбени”¹¹. Такива сме всички ние, всеки на своето място и на своя пост в света: мъже и жени, избрани от Бог, за да даваме свидетелство за Христос и за да носим на околните - въпреки нашите грешки, с които се мъчим да се преборим - радостта да узнаят, че са Божи деца.

Много е важно разбирането на брака като призвание да не липсва нито в поученията, нито в проповедите, нито пък в схващанията на тези, за които Бог е пожелал да поемат този път, тъй като те наистина са призвани да се включат в Божия план за спасението на всички хора.

Поради това едва ли може на съпрузите да се предложи по-добър модел от този на семействата от апостолските времена: стотника Корнилий – мъж, послушен на Божията воля, в чийто дом става отварянето на Църквата към езичниците¹²; Акила и Прискила, които разпространяват християнството в Коринт и Ефес и подпомагат свети Павел в апостолската му работа¹³; Тавита, която прави добри дела и милостини в Иопия¹⁴. И още много домове на евреи и езичници, на гърци и римляни, в които пуска корени проповедта на първите ученици на Господ.

Това бяха семейства, които живееха с Христос и помагаха на другите също да познаят Христос. Малки християнски общности, които ставаха нещо като центрове за излъчване на евангелското послание. Домове, подобни на другите от онези години, но чиито обитатели бяха вдъхновени от един нов дух, който обземаше хората, с които общуваха. Такива бяха първите християни, такива трябва да бъдем и ние, днешните християни – сеячи на мир и на радост, на мира и на радостта, донесени ни от Христос.

Смъртта на Христос ни приканва към пълноценен християнски живот

Току-що отново преживяхме драмата на Голгота – бих се осмелил да я назова първата и главна литургия, отслужена от Христос. Бог Отец предава Сина Си на смърт. Исус, Единородният син, прегръща дървото, на което ще понесе присъдата, и Неговата жертва е приета от Отец. Като плод на кръста върху човечеството слиза Свети Дух⁶.

В трагедията на Христовите страдания се изпълва със смисъл личният ни живот и цялата човешка история. Страстната седмица не може да се принизи до обикновен спомен, тъй като е едно съзерцание на тайната на Исус Христос, което се пренася и продължава в нашите души. Християнинът е длъжен да бъде един друг Христос, един същ Христос (alter Christius, ipse Christus). Всички ние чрез кръщението сме въздигнати за свещеници на своето собствено битие, „за да принесете духовни жертви, благоприятни Богу чрез Исуса Христа”⁷, за да вършим всички свои дела в дух на послушание на Божията воля, продължавайки по този начин мисията на въплътилия се Богочовек.

Тази истина ни кара да се замислим като контраст - за нашата окаяност, за нашите лични грешки. Взетото под внимание не бива да ни обезсърчава, нито да ни превръща в скептици, които са се отказали от великите идеали. Понеже Господ ни иска такива, каквито сме, за да вземем участие в Неговия живот, за да се борим да станем светци. Святост – колко пъти само произнасяме тази дума, сякаш е единствено набор от звуци! За мнозина това е дори непостижим идеал, идея, присъща на аскетизма, но не и конкретна цел, осъществима реалност. Не така са мислели първите християни, които често и съвсем естествено са се обръщали един към друг с обръщението „свети”: „Поздравете... Нирея и сестра му, и Олимпана, и всички с тях светии”⁸, „поздравете всеки светия в Христа Исуса”⁹.

Сега, изправени пред Голгота, където Исус вече е умрял, а славата на Неговата победа още не се явила, имаме добра възможност да изпитаме нашите желания за християнски живот, за святост и да се противопоставим с дела на вяра срещу нашите слабости. Уповавайки се на мощта на Бог, да си поставим за цел да влагаме любов във всекидневните си занимания. Опита от греха трябва да ни причинява болка, трябва да ни подбужда към по-зряло и задълбочено решение да бъдем верни, да се уподобим истински на Христос, да постоянстваме – каквото и да ни струва – в свещеническата мисия, която Той е поверил без изключение на всички Свои ученици и която ни кара да бъдем солта и светлината на света¹⁰.

Молитвен живот

„Молитва към Бога на моя живот”¹¹. Щом като за нас Бог е живот, не бива да се изненадваме, че битието ни на християни следва да бъде изпълнено от молитви. Но не си мислете, че молитвата е еднократно действие, което се извършва и след това се зарязва. За праведника „в закона на Господа е волята му, и върху Неговия закон той размишлява денем и нощем!”¹². Сутрин мисля за Теб¹³, а вечер молитвата ми се издига към Теб като тамян¹⁴. Целият ден може да бъде време за молитва – от сутрин до вечер, и от вечерта до сутринта. Нещо повече: Светото писание ни напомня, че дори лягането ни трябва да бъде молитва (Срв. Втор. 6:6-7)

Спомнете си какво ни разказват Евангелията за Исус. Понякога Той прекарва цяла нощ в задушевен разговор със Своя Отец. Колко любов предизвиква у първите ученици образа на молещия се Христос! Виждайки това постоянство у Учителя си, те Го помолиха: „Господи, научи ни да се молим”¹⁵.

Свети Павел пише: „в молитвата – постоянни”¹⁶ и разпространява навсякъде живия пример на Христос. А свети Лука само с един щрих описва поведението на първите вярващи: „всичкиединодушно прекарваха в молитва и моление”¹⁷.

Добрият християнин се калява с помощта на благодатта в ковачницата на молитвата. И тази храна – молитвата, понеже е живот, не се намира само в един източник. Обикновено сърцето се изразява с думи – в молитвите на глас, на които ни е научил самият Бог – „Отче наш...”, или Неговите ангели – „Радвай се...”. При други случаи ще употребим молитви, утвърдени от времето, в които се е изляло благочестието на милиони братя по вяра – тези в литургията, или молитви родени от пламеността на влюбените сърца – като тези към Дева Мария: „Под твоето покровителство...”, „Спомни си...“, „Радвай се, Царице...”

В други случаи ще ни бъдат достатъчни два-три кратки възгласа, отправени като стрелички към Господ, които можем да научим при внимателно четене на Христовата история: „Господи, ако искаш, можеш ме очисти”¹⁸; „Господи, Ти всичко знаеш; Ти знаеш, че Те обичам”¹⁹; „Вярвам, Господи! помогни на неверието ми”²⁰; „Господи, аз не съм достоен”²¹; „Господ мой и Бог мой!”²². Или други кратки и сърдечни фрази, които избликват от дълбините на душата и съответстват на дадени житейски обстоятелства.

Молитвеният живот трябва да се основава и на моментите, които всеки ден посвещаваме изцяло на общуване с Бог. На един вътрешен разговор с Него – най-добре пред дарохранителницата, за да Му благодарим, че вече двадесет века Той е там и толкова самотен ни очаква. Този открит сърдечен диалог с Бог се изразява в умствена молитва, в която участва цялата душа - в нея са включени разумът и въображението, паметта и волята. Това е едно размишление, което спомага да направим свръхестествена преценка на нашия клет човешки живот, на нашето обикновено всекидневие.

Благодарение на тези моменти на размишление, на устните молитви, на спонтанните възгласи ще съумеем естествено и без показност да превърнем нашето ежедневие в постоянна прослава на Бог. Така ще останем в Негово присъствие – подобно на влюбените, чиято мисъл непрекъснато е насочена към обичания човек – и всички наши действия, дори най-незначителните, ще станат духовно значими.

Затова, когато християнинът тръгне по този път на непрекъснато общуване с Господ – а това е път за всички, не само за привилегировани – вътрешният живот ще се развива и укрепва и човек ще заякне в борбата, едновременно приятна и отговорна, за неотклонно следване на Божията воля.

Взимайки за основа молитвения живот, можем да разберем другата тема, която ни предлага днешният празник: апостолата, да приложим на дело поученията на Исус, дадени ни малко преди да се възнесе на небето: „ще Ми бъдете свидетели в Йерусалим и в цяла Иудея и Самария, и дори до край земя”²³.

Да общуваме със Свети Дух

Да живеем според Свети Дух, значи да живеем с вяра, надежда и любов; значи да се оставим Бог да ни овладее и издъно да промени нашите сърца, да ги направи по Своята мярка. Не можем да импровизираме зрял, дълбок и силен християнски живот. Той е плод на умножаването на Божията благодат в нас. В „Деяния на апостолите“ състоянието на първата християнска общност се описва с кратка, но пълна със смисъл фраза: „И постоянствуваха в учението на апостолите, в общуването, в хлеболомението и в молитвите“²⁵.

Ето как са живели първите християни и как трябва да живеем ние. Нашето поведение трябва да установи най-дълбоките си основи върху размишляването на вероучението и неговото усвояване; върху срещата с Христос в Евхаристията; върху личното общуване лице в лице с Бог, а не върху безличната молитва. Ако това го няма, може и да има ерудирани размишления, повече или по-малко активна дейност, набожности и молитвени практики. Но няма да го има истинския християнски живот, защото ще липсва единението с Христос и действеното лично участие в Божието спасително дело.

Това учение се отнася за всеки християнин, понеже всички сме еднакво призвани към святост. Няма християнин втора категория, който е длъжен да практикува само някаква опростена версия на Евангелието. Всички сме получили едно кръщение и макар да съществува голямо разнообразие от дарби и жизнени обстоятелства, един е Духът, Който разпределя Божите дарове, една е вярата, една е надеждата, една е любовта²⁶.

Затова можем да сметнем като отправен към нас въпроса на апостола: „Не знаете ли, че вие сте храм Божий, и Духът Божий живее във вас?“²⁷. И да го възприемем като покана за по-лично и пряко общуване с Бог. За нещастие Утешителят е за някои християни Великият непознат. Той е име, което се произнася, обаче не е Някой - не е от Трите лица на единия Бог - с Когото да се говори и от Когото да се живее.

Нужно е обратното – да се обръщаме към Него с ревностна простота и доверие, както ни учи Църквата в литургията. Тогава ще опознаем повече нашия Господ и същевременно ще си дадем по-добра сметка за огромния дар, благодарение на който се наричаме християни. Ще осъзнаем цялото величие и цялото значение на това богоуподобяване, на това съучастие в Божия живот, за което вече ви говорих.

Защото „Свети Дух не е художник, Който рисува в нас божествената същност, сякаш Той й е чужд; не по този начин Той ни води към оприличаването с Бог. Той самият е Бог и произхожда от Бог. Отпечатва се в сърцата, които Го приемат, като печат върху восък и така, предавайки Себе си и чрез приликата възстановява естеството съгласно красотата на Божия образец и възвръща на човека Божия образ“²⁸.

Да поддържаме връзка с Исус чрез Словото и чрез Хляба

Исус е скрит в Светата Евхаристия на олтара, за да се осмелим да се приближим до Него, за да бъде наша прехрана, та накрая да се единим с Него. Когато казва: „без Мене не можете да вършите нищо“¹¹, Той не обрича християнина на бездействие, нито го заставя да започне трудно и дълго търсене на Неговата личност. Не, Той остава между нас и е съвсем достъпен за всеки.

Когато се събираме пред олтара при извършване на литургичната жертва, когато съзерцаваме светата хостия, изложена в мостранцата (хостенсорий,б.ред), или я обожаваме, скрита в дарохранителницата, трябва да съживяваме нашата вяра, да разсъждаваме за този нов начин на съществуване, който ни се дава. И да се умилим от любовта и нежността на Бог.

„И постоянствуваха в учението на апостолите, в общуването, в хлеболомението и в молитвите“¹². Така Писанието ни описва поведението на първите християни – събрани в съвършено единство от вярата на апостолите, взимащи участие в Евхаристията, молещи се в единомислие. Вяра, Хляб и Слово.

Присъствието на Исус в Евхаристията е сигурен залог за Неговото присъствие и в нашите души; за Неговата мощ, която крепи света; за Неговите обещания за спасение, които ще помогнат на цялото човешко семейство – когато дойде краят на времената – да заживее вечно в Небесния дом до Бог Отец, Бог Син и Бог Свети Дух, до Блажената Троица, Един Бог. Вярвайки в Исус, в Неговото реално присъствие под вид на хляб и вино, нашата вяра е цялостна и действена.