Списък на параграфи

Не говоря за въображаеми идеали. Придържам се към една много конкретна действителност, която е от особено значение, способна да промени и най-езическата, и най-враждебната към Божествените повели обстановка – както се случи в началните години от ерата на нашето спасение. Насладете се на думите на един неизвестен автор от онези години, който описва накратко величието на нашето призвание с тези думи: християните „са за света това, което е душата за тялото. Те живеят в света, но не са светски, така както душата е в тялото, но не е телесна. Те обитават във всички селища, както душата се намира във всички части на тялото. Действат чрез духовния си живот, без да се открояват, както прави душата чрез своята същност… Живеят като странници сред тленните неща с надеждата за вечното небе, както безсмъртната душа живее сега в едно смъртно тяло. Те се умножават ден след ден от гоненията, както душата се разхубавява от умъртвенията… И не е редно християнинът да напусне мисията си в света, както на душата не й е разрешено да се отдели доброволно от тялото.”^[1]

Следователно ще сбъркаме пътя, ако не обръщаме внимание на всекидневните занимания. И там ни очаква Господ. Бъдете сигурни, че посредством обстоятелствата в обикновения живот – подредени или позволени от Провидението според Неговата безкрайна мъдрост – ние, хората, трябва да се доближаваме до Бог. Няма да постигнем тази цел, ако не се стремим добре да изпълняваме нашите задачи; ако не постоянстваме с устрем в заниманията, захванати с човешки и със свръхестествени мечти; ако не вършим работата си като най-добрия и ако е възможно – а мисля, че може, ако ти наистина го желаеш – дори по-добре от най-добрия, тъй като ще използваме всички честни земни средства, а и необходимите духовни, за да поднесем на нашия Господ едно изкусно дело, изпълнено с изящество и майсторство.

^[1]EpistolaadDiognetum (Писмо до Диогнет – б. пр.), 6 (PG 2, 1175).

Божествена педагогика

Да не мразиш врага, да не отвръщаш на злото със зло, да се откажеш от отмъщението, да прощаваш без ненавист било считано по онова време — но и днес, да не се заблуждаваме — за необикновено поведение, твърде героично, извън обичайното. Тесногръдието на създанията стига до такива крайности. Исус Христос, Който дойде да спаси всички народи и иска да направи участници християните в Своето дело на изкупление, поиска да научи Своите ученици — теб и мен — на голямо, искрено, по-благородно и ценно братолюбие: трябва да се обичаме взаимно, както Христос обича всеки от нас. Само така, подражавайки — колкото е пзоволено от нашата лична недодяланост — на божественото поведение, ще успеем да отворим сърцето си за всички хора, да обичаме по по-възвишен, изцяло нов начин.

Ранните християни са съумели да приложат на практика много добре пламенността на това братолюбие, което надвишавало изключително върховете на простата човешка солидарност или на благостта на характера. Обичали се помежду си нежно и твърдо, започвайки от Христовото Сърце. Пишейки през втори век, Тертулиан е предал, че езичниците, трогнати, виждайки поведението на тогавашните християни, изпълнено със свръхестествена и човешка привлекателност, повтаряли: „Гледайте как се обичат!“ [Тертулиан, Apologeticus, 39].

Ако се усетиш, че ти, сега или в много други случаи на деня, не заслужаваш тази похвала, че сърцето ти не отговаря както би трябвало на божествените искания, дай си сметка, че е настъпил мигът да се поправиш. Приеми повика на св. Павел: „Нека правим добро на всички, а най-вече на своите по вяра“, на онези, които принадлежат на едно и също наше семейство, на Христовото мистично Тяло.

В „Деяния на апостолите“ е разказана една сцена, която ме очарова, защото предлага ясен, винаги актуален пример: „И постоянствуваха в учението на апостолите, в общуването, в хлеболомението и в молитвите“. Това е настойчива забележка в разказа за живота на първите Христови последователи: „Те всички единодушно прекараваха в молитва и моление“. И когато св. Петър е в окови заради това, че е проповядвал смело истината, решават да се молят: „Църквата непрестанно се молеше Богу за него“.

Молитвата била тогава, както днес, единственото оръжие, могъщият инструмент, за да се печелят битките на духовната борба: „Страда ли зле някой между вас, нека се моли“. Св. Павел обобщава: „Непрестанно се молете“; не се уморявайте никога да умолявате.

Уместно е да си припомним един епизод, който разкрива великолепната апостолска сила на ранните християни. Не бил изминал четвърт век, откакто Исус бил възлязъл на Небето, когато в много градове и села се била разпространила славата за Него. В Ефес пристига един човек, наречен Аполос, „мъж красноречив и силен в Писанията. Той беше наставен в пътя Господен и, разпален духом, говореше и поучаваше правилно за Господа, ако и да знаеше само за Иоановото кръщение“.

В ума на този човек вече била проникнала Христовата светлина: бил чувал да се говори за Него и Го известявал на другите. Обаче му оставал още път за извървяване; трябвало да се информира повече, да разбере напълно вярата и да обича истински Господ. Слушат неговия разговор двама християнски съпрузи, Акила и Прискила, и не остават бездейни, инертни. Не са си помислили: „Вече знае достатъчно за това, никой не ни вика да му даваме уроци“. Понеже били одушевени от автентична апостолска ревност, се приближили до Аполос и „прибраха го и му обясниха по-точно пътя Господен“.

Възхищавайте се и на поведението на св. Павел. Затворен за това, че е разпространявал Христовото поучение, не пренебрегва никой случай, за да разпространява Евангелието. Пред Фест и Агрипа не се колебае да заяви: „Но, като получих помощ от Бога, стоя си до днес и свидетелствам на мало и голямо, като говоря само онова, за което са говорили пророците и Моисей, че щеше да стане, именно, че Христос щеше да пострада и, като възкръсне пръв от мъртвите, щеше да възвести светлина на народа и на езичниците“.

 Апостолът не мълчи, не крие вярата си, не се отказва от апостолското изповядване на вярата, което било мотивирало омразата на Неговите гонители: продължава да известява спасението на всички народи. И с чудна смелост се справя с Агрипа: „Вярваш ли, царю Агрипа, в пророците? Зная, че вярваш“. Когато Агрипа коментира: „Още малко и ще ме убедиш да стана християнин“, св. Павел отговаря: „Молил бих се Богу, щото още малко или още много, не само ти, но и всички, които ме слушате днес, да станете такива, какъвто съм и аз — но без тия окови“.