Списък на параграфи

Когато напомняш на един християнин, че единственият смисъл на живота му е да е послушен на Божията воля, това не означава да го откъснеш от другите хора. Напротив, в повечето случаи Господната заповед е да се обичаме едни други, както Той ни е обичал²², живеейки заедно с останалите и като останалите, посвещавайки се да служим на Господ в света, та да представим на всички души по-добре Божията любов, да им известим, че Божите пътища на земята са отворени.

Господ не се е ограничил само на думи да ни каже, че ни обича, а го е доказал на дело. Нека не забравяме, че Исус Христос се въплъти, за да ни научи да живеем живота на Божи чеда. Припомнете си началото на свети Лука в Деяния на светите апостоли: „Първата книга, о Теофиле, написах за всичко, що Исус начена да върши и учи”²³. Дойде да ни учи, но чрез дела; дойде да ни учи, но Той беше образецът, Той беше и Учителят, и Примерът за подражание.

Сега, застанали пред Младенеца Исус, можем да продължим нашето вътрешно препитване: решени ли сме да положим всички старания, та нашият живот да служи за пример и назидание на нашите братя, на хората, които са като нас? Решени ли сме да бъдем като Христос? Не стига да го потвърждаваме единствено с устата. Ти – питам всички вас, а и самия себе си – ти, който като християнин си призван да бъдеш един друг Христос, наистина ли може да се каже за теб, че си дошъл да вършиш нещата като Божие дете? Наистина ли се вслушваш във волята на Неговия Отец, та съгласно нея да насочваш всички души да участват в добрите, достойни, божествени и човешки дела на изкуплението? Живееш ли живота на Христос сред обикновеното ти житейско всекидневие?

Да вършиш Божите дела не е красива игра на думи, а покана да Му се обречеш от любов. Трябва да умреш за себе си, за да се родиш за нов живот. Защото по такъв начин бе послушен Исус – до смърт, „и то смърт кръстна. Затова и Бог Го високо въздигна”²⁴. Ако сме послушни на Божията воля, кръстът ще стане и за нас възкресение, въздигане. И ще се изпълни у нас – стъпка по стъпка – животът на Христос. И ще може да се каже, че сме живели, стараейки се да бъдем добри Божи деца и вършейки добро, въпреки безбройните ни слабости и погрешни действия.

А дойде ли смъртта – а тя неминуемо идва – ще я очакваме радостно, както съм виждал да я очакват в своя обикновен житейски път множество свети хора. Радостно, понеже ако сме подражавали на Христос да правим добро – да живеем в послушание и да носим кръста въпреки нашата окаяност – ще възкръснем като Христос: „Господ наистина възкръснал”²⁵.

Помислете само: Исус, Който стана дете, победи смъртта. Със снизяване, с простодушие, с послушание, т.е. с обожение на всекидневния банален живот на създанията, Синът Божи стана победител.

Това е триумфът на Исус Христос. Така – снизявайки се до земното, до равнището на човеци, Той ни въздигна до Себе Си, до висотата на Божи деца.

Важно е по-дълбоко да се вгледаме в това, което ни открива смъртта на Христос, а не да се ограничаваме до външната страна или до шаблонни фрази. Трябва истински да се потопим в евангелските картини, които преживяваме тези дни: мъката на Исус, сълзите на майка Му, бягството на учениците, смелостта на светите жени, куража на Йосиф от Ариматея и на Никодим, които измолват от Пилат тялото на Господ.

В заключение нека се доближим още повече до мъртвия Исус, до кръста, който се откроява на върха на Голгота. Но да се доближим искрено, стараейки се да постигнем тази вътрешна съсредоточеност, която е знак за християнска зрялост. И така божествените и човешките събития от Господните страдания ще проникнат в душата като слово, отправено ни от Бог, за да разкрие тайните на нашето сърце и да ни открие какво се очаква от нас.

Преди много години видях една картина, която се запечата дълбоко в паметта ми. Тя изобразяваше Христовия кръст и до него три ангела. Един от тях плачеше неутешимо. Друг държеше гвоздей в ръката, сякаш за да се увери, че всичко това е било истина. А третият се беше вглъбил в молитва. Това е една винаги актуална програма за всеки от нас: да плаче, да вярва и да се моли.

И така, застанали пред кръста, да страдаме заради нашите грехове и заради греховете на човечеството, които доведоха Исус на смърт; да вярваме, за да се вдълбочим в тази върховна истина, която излиза извън рамките на човешкото познание, и за да се възхитим от Божията любов; да се молим, та животът и смъртта на Христос да станат пример и стимул за нашия живот и нашата щедрост. Само по такъв начин можем да се назовем победители – защото възкръсналият Христос ще е победил в нас и смъртта ще се е превърнала в живот.

Нека с това приключим молитвеното размишление. Запомнете – като се наслаждавате дълбоко в душата на безкрайната Божия доброта – че чрез думите при освещаването Христос става действително присъстващ в Хостията със Своето тяло, със Своята кръв, със Своята душа и Своята божественост. Обожавайте Го с почит и благочестивост. Застанали пред Него отново искрено Му поднесете вашата любов. Смело Му кажете, че Го обичате. Благодарете Му за това всекидневно, изпълнено с нежност доказателство за Неговото милосърдие и съживявайте желанието да пристъпвате с упование към причастието. Аз се изумявам пред тази тайна на любовта – Господ желае да направи от моето сърце Свой трон, за да не ме напусне, ако аз не Го изоставя.

Укрепени от Христовото присъствие и нахранени от Неговото тяло, ние ще бъдем верни през земния си живот, а по-късно – и в небесния. И близо до Исус и Неговата майка ще можем да се наречем победители. „Де ти е, смърте, жилото? Де ти е, аде, победата?... Да въздадем благодарение Богу, Който ни дарява победата чрез Господа нашего Исуса Христа“³⁴.

Христовият мир

Тук смятам да ви предложа и още един довод в тази насока – трябва постоянно да се борим да правим добро и да не униваме именно защото добре знаем, че ние, хората, трудно се решаваме да налагаме сериозно справедливостта, добре знаем колко много още ни трябва, та земното съществуване да бъде вдъхновявано от любовта, а не от омразата и безразличието. Освен това ни е ясно, че дори да постигнем справедливо разпределение на благата и хармонична организация на обществото, пак ще я има болката, причинена от болестите и неразбирането, от самотата, от смъртта на любим човек, от съзнаването на собственото ни ограничение.

Изправен пред тези кошмари, християнинът има само един истински отговор, отговор, който е и окончателен – Христос на кръста, Бог, Който страда и Който умира. Бог, Който ни дава Своето сърце, прободено от копие в името на любовта към всички. Нашият Господ ненавижда неправдите и осъжда техните извършители. Но тъй като уважава свободата на всеки човек, Той допуска да ги има. Бог нашият Господ не причинява болка на Своите създания, но я приема, понеже след първородния грях тя е част от човешката природа. Въпреки това Неговото сърце, пълно с любов към хората, Го накара да приеме кръста и всички мъчения, причинени от нашите страдания, нашата тъга, нашата мъка, нашия глад и жажда за справедливост.

Християнското учение за болката не е някаква програма за лесно утешаване. На първо място това е учение за приемане на страданието като неотделима част от човешкия живот. Няма да скрия - при това с радост, понеже винаги съм проповядвал, че където е кръстът, там е и Христос, въплътената любов, и съм се стремял да го живея – и ще ви кажа, че болката често ме е спохождала и неведнъж ми се е доплаквало. Друг път съм усещал как у мен расте негодуванието от неправдата и злото. И съм вкусвал горчивината, виждайки как не мога да направя нищо – въпреки цялото ми желание и всичките ми усилия не успявах да поправя съществуващата несправедливост.

Говорейки ви за болка, аз не изхождам само от теорията. Също така не се позовавам само на чуждия опит, когато ви съветвам, щом почувствате някога душевни колебания – пред картината на страданието – да обърнете взор към Христос. Няма друг лек. Сцената на Голгота възвестява на всички, че нещастията трябва да бъдат освещавани, живеейки в съюз с кръста.

Ако преживяваме нашите горести по християнски, те придобиват стойност на изкупление, на покаяние, на участие в съдбата и в живота на Исус, Който от любов към хората доброволно изпита всички нюанси на болката и всякакъв вид мъчения. Той се роди, живя и умря беден. Беше нагрубяван, обиждан, поругаван, клеветен и несправедливо осъден. Беше предаден и изоставен от учениците. Изпита горчивината на самотата, изтезанията и смъртта. И сега Христос продължава да страда чрез Своите членове, чрез цялото човечество, населяващо земята, на което Той е Глава, Единороден Син и Изкупител.

Болката влиза в плановете на Бог. Така е, макар и да ни е трудно да го проумеем. И на Христос, като на човек, Му беше трудно да я понесе: „Отче, да щеше да отклониш от Мене тая чаша! Но нека бъде не Моята воля, а Твоята“³⁶. И така, притиснат в менгемето на изтезанията и на приемането на волята на Отец, Исус отива спокойно да приеме смъртта, като прощава на тези, които Го разпъват.

Именно признаването на свръхестествения смисъл на болката предполага и най-голямата победа. Умирайки на кръста, Исус побеждава смъртта. Бог извлича живот от смъртта. Едно Божие дете не бива да се държи като човек, примирил се с трагичната си участ; не, то трябва да изпитва задоволството на вече предвкусващия победата. В името на побеждаващата Христова любов ние, християните, трябва да се впуснем по всички земни пътища и с нашето слово и с нашите дела да бъдем сеячи на мир и на радост. Необходимо е да се борим – една мирна борба – срещу злото, срещу неправдата, срещу греха и по този начин да разгласяваме, че сегашното състояние на човека не е окончателно и че Божията любов, която се явява в Пресвятото Сърце Христово, ще донесе славната духовна победа на човечеството.