Списък на параграфи

Започва новата литургична година и началните думи на литургията ни предлагат едно размишление, дълбоко свързано с основата на нашия християнски живот – християнското призвание, което сме получили. „Покажи ми, Господи, Твоите пътища и научи ме на Твоите пътеки.”¹ Ние молим Господ да ни напътства, да ни посочва Неговите пътеки та да можем да постигнем пълнотата на Неговите заповеди - а това е любовта².

Предполагам, че и вие като мен, замисляйки се върху обстоятелствата, които са съпътствали вашето решение да се стараете да живеете вярата в пълнота, ще сте много благодарни на Господ, понеже сте убедени съвсем искрено, а не поради някаква престорена скромност, че в това нямате никаква лична заслуга. Обикновено се учим да призоваваме Бог още като деца – от устата на нашите родители християни. По-късно учители, приятели, познати са ни помагали по различни начини да не губим от погледа си Исус Христос.

Един ден - не искам да говоря общо, отвори сърцето си на Господ и Му разкажи твоята история – може би твой приятел, обикновен християнин като теб самия, ти е разкрил едно ново и задълбочено виждане на вярата, което е същевременно и старо като Евангелието. Той те е насочил към възможността да следваш неотстъпно Христос, да станеш апостол на апостоли. Възможно е тогава да си загубил душевния си покой и да си го придобил отново - вече като пълен мир,когато си казал „Да” на Бог съвсем свободно, защото ти си го пожелал – ето кое е свръхестественото в случая. И тогава е дошла радостта – силна и непрестанна, която те напуска единствено когато се отдалечиш от Него.

Не обичам да говоря за избрани или предпочетени хора. Христос е Този, Който говори, Който избира. Така пише в Писанието: „избра ни чрез Него, преди да се свят създаде, за да бъдем свети”³. Знам, че това не те изпълва с гордост, нито прави да си мислиш, че превъзхождаш другите хора. Този избор, в който се корени нашето призвание, трябва да бъде основата на твоето смирение. Нима се издига паметник на четките на великия художник? Дори ако те служат за създаването на шедьоври, заслугата е на твореца. Ние, християните, сме само инструменти в ръцете на Твореца на света, на Изкупителя на всички хора.

Изкушенията на Христос

Великите пости ни напомнят 40-те дни, които Христос прекара в пустинята като подготовка за годините на проповядване, които ще достигнат своя връх на Кръста и в славата на Възкресението. Това са четиридесет дни на молитва и покаяние, в чийто края се развива сцената, която днешното Евангелие на литургията предлага на вниманието ни – изкушенията на Христос²¹.

Това е сцена, пълна с мистерия, която човек напразно се опитва да разбере - Бог се подлага на изкушение, позволява на Лукавия да Го изпитва. Не можем да я разберем, но можем да размишляваме върху нея, молейки Господ да ни открие поуката, която съдържа.

Исус Христос е изкушаван. Традиционното обяснение е, че нашият Господ е поискал да бъде подложен на изкушения, за да ни даде пример във всичко. Това е така, защото Христос е съвършен човек, подобен на нас във всичко с изключение на греха²². След четиридесет дни пости с единствена храна – може би – треви и корени и малко вода Исус усеща като всяко създание глад, истински глад. Но когато дяволът Му предлага да превърне камъните в хлябове, нашият Господ не само че отхвърля храната, която иска Неговото тяло, но и отблъсква едно по-голямо изкушение: да употреби Божията мощ, за да реши един - ако може така да се каже - личен проблем.

Това несъмнено сте го забелязали в Евангелията – Исус не прави чудеса в Своя полза. Превръща водата във вино за младоженците в Кана²³; умножава хлябовете и рибите, за да нахрани изгладнелите хора²⁴. Докато Той е изкарвал дълги години хляба си с труд. А по-късно, в годините на странстванията из израелските земи, живее с помощта на тези, които Го следват²⁵.

Свети Йоан разказва как след дълъг път Исус стига до кладенеца край Сихар и праща учениците Си да отидат до града и да купят храна. Когато идва една жена самарянка, Той я моли за вода, понеже няма с какво да си гребне²⁶. Тялото Му е изморено от дългия път и отпаднало; друг път Той възстановява силите си, като спи²⁷. Какво великодушие от страна на нашия Господ, Който се снизява, Който изцяло приема човешката природа, а не си служи със Своята Божествена мощ, за да избяга от трудностите или от полагането на усилия. А това ни учи да бъдем силни, да обичаме труда, да признаваме, че е достойно от човешка и Божия гледна точка да се радваме на резултатите от себеотдаването.

При второто изкушение, когато дяволът Му предлага да се хвърли от покрива на храма, Исус отново отхвърля да си послужи със Своята божествена власт. Христос не търси мимолетна слава, пищна поява, Той не иска да играе в човешкия фарс, опитващ да употреби Бог като средство за личното си въздигане. Исус Христос иска да изпълни волята на Своя Отец, без да изпреварва хода на времето, без да изтегля напред часа на чудесата, а като извървява крачка по крачка суровия път на хората – обичния Кръстен път.

Нещо подобно виждаме и при третото изкушение – предлагат Му се царства, власт и слава. Изкусителят претендира да заеме, задоволявайки чисто човешки амбиции, мястото, полагащо се само на Бог – той обещава лесен живот на онзи, който му се поклони, който се поклони пред идолите. Нашият Господ възвръща обожаването към неговата истинска и единствена цел – Бог, и отново изразява волята си да служи: „Махни се от Мене, сатана! защото писано е: „Господу, Богу твоему, ще се поклониш и Нему едному ще служиш”²⁸.

Да бъдем апостоли на апостоли

Да изпълнят света със светлина, да бъдат сол и светлина²² - така Господ е описал мисията на Своите ученици. Да отнесат до най-далечните кътчета на земята благата вест за Божията любов. На това ние, всички християни, трябва по един или друг начин да посветим живота си.

И дори нещо повече. Трябва да усещаме желанието да не оставаме сами в това дело, а да въодушевяваме и други да съдействат в тази Божия мисия и да носят радост и мир в сърцата на хората. „Съобразно с вашия напредък увличайте другите със себе си – пише свети Григорий Велики – стремете се да имате спътници по вашия път към Господ“²³.

Но помнете, че „когато човеците спяха, дойде врагът му и посея между житото плевели“²⁴ – казва Господ в една от притчите. Ние, хората, сме изложени на опасността да се отпуснем в летаргията на егоизма, на лекомислието, да разпилеем сърцето по хиляди преходни цели, избягвайки да се вдълбочим в истинската стойност на земната действителност. Лошо нещо е тази летаргия, която задушава достойнството на човека и го прави роб на унинието!

Има един случай, който трябва да ни причинява особена болка – на онези християни, които биха могли да дадат повече, но не се решават; които биха могли изцяло да се отдадат, изпълнявайки напълно призванието си на Божи синове, ала се възпротивяват да бъдат великодушни. Това трябва да ни боли, тъй като благодатта на вярата не ни е дадена, за да остане скрита, а за да блесне пред хората²⁵. А и освен това остава под въпрос земното и вечното щастие на хората, които действат по този начин. Християнският живот е едно Божие чудо, непосредствен залог за удовлетворение и спокойствие, но при условие, че съумеем да оценим Божия дар²⁶ и да бъдем безкрайно щедри.

Нужно е, значи, да събудим изпадналите в такава летаргия и да им припомним, че животът не е игра, а съкровище, дадено ни от Бог, което трябва да умножим. Нужно е също да покажем пътя на онези, които имат добра воля и добри желания, ала не знаят как да ги осъществят. Христос ни кара да бързаме. Всеки от вас трябва да бъде не само апостол, но и апостол на апостоли – да увлича другите, да ги вдъхновява, та и те да разгласят Исус Христос между хората.