Списък на параграфи

Вътрешната борба

„И тъй, принасяй страданията си като добър воин Исус Христов”⁹ – ни казва свети Павел. Християнският живот е като да си на пост, на война, на прекрасна война за мир. Тя по нищо не прилича на човешките бойни действия, произтичащи от разделението и много пъти от омразата между хората; войната на Божите деца срещу собствения им егоизъм се основава на единството и на любовта. „Защото, ако и да ходим в плът, не плътски воюваме. Оръжията на нашето воюване не са плътски, но с помощта Божия са силни да разрушават твърдини: с тях ние унищожаваме замисли, и всяко превъзнасяне, що въстава срещу познанието Божие”¹⁰. Това е неуморната схватка срещу горделивостта, срещу високомерието, които ни карат да правим зло, срещу надменните съждения.

Тази неделя, на Връбница нашият Господ започва седмицата, решаваща за нашето спасение. Нека оставим настрани повърхностните разсъждения и да се съсредоточим върху главното, върху наистина важното. Вижте – би трябвало да желаем да идем в рая. Ако ли не, нищо не си заслужава усилията. За да отидем в рая, е необходима вярност към Христовото учение. За да бъдем верни, е необходимо упорито да постоянстваме в борбата с препятствията, издигащи се по пътя към нашето вечно щастие.

Наясно съм, че заговорим ли за борба, веднага ни идва наум нашата слабост и предчувстваме грешките и паденията. Бог го има предвид. Няма начин да не вдигаме прах, щом вървим. Ние сме земни твари и имаме куп недостатъци. Аз бих казал, че е нужно винаги да ги имаме – те са мракът, който прави в нашата душа да изпъкват по-ярко Божията благодат и нашето старание да отговорим на Божието благоволение. И този контраст между светлина и тъмнина ще ни направи човечни, смирени, състрадателни и великодушни.

Нека не се заблуждаваме. Ако в нашия живот виждаме да има моменти на порив и победи, то трябва да добавим към сметката и обезсърчаване, и поражения. Такъв винаги е бил поклонническия път на християнина, дори на тези, които почитаме на олтарите. Сещате ли се за свети Петър, свети Августин, свети Франциск? Никога не са ми харесвали житията на светци, които къде от наивност, къде от невежество спрямо учението представят подвизите на светците, сякаш са били утвърдени в благодатта още в майчината утроба. Не. Реалните биографии на тези герои християни приличат на нашия живот: бореха се и побеждаваха, бореха се и претърпяваха поражения. Ала и тогава, съкрушени, отново подемаха борбата.

Да не ни изненадва, ако сравнително често търпим поражения; обикновено и почти винаги това се случва при маловажни неща, обаче ни наранява, сякаш нещата са от голямо значение. Щом има Божия любов, щом има смирение, щом има постоянство и упорство в нашата борба, тези поражения няма да имат особена тежест. Тъй като след тях ще дойдат победите - нашата слава пред Божия лик. Не ще има провали, ако се действа с почтени намерения и стремеж да се изпълнява Божията воля и винаги имайки предвид Неговата благодат и нашата нищожност.

Обаче в добавка ни дебне един силен враг, който се съпротивлява на нашето желание да следваме цялостно учението на Христос – горделивостта. Тя ни възпрепятства, когато след неуспехите и пораженията се опитваме да открием благотворната и милостива ръка на Господ. Тогава душата се изпълва със сумрак, с тъжна мрачина и започва да се мисли за изгубена. А въображението измисля несъществуващи препятствия, които биха изчезнали, ако ги погледнехме с поне малко смирение. В плен на горделивостта и въображението душата попада понякога в лабиринт от страдания. Но по тези кръстни пътища го няма Христос, защото там, където е Господ, царят мир и радост, дори душата да страда и да е обгърната от мрак.

Друг лукав враг на нашето освещаване е мисълта, че е нужно да водим тази вътрешна битка срещу извънредни препятствия, - като срещу дракони, бълващи огън. Това е друга проява на горделивостта. Ние искаме да се борим, ама да бъде показно – под звука на тромпети и плющене на знамена.

Трябва да си дадем сметка, че най-големият враг на скалата не са кирката или чукът, нито ударите на някое друго сечиво, колкото и да са силни, а водата. Тази обикновена вода, която капка по капка прониква в пукнатините на канарата, докато я разруши. Най-голямата опасност за християнина е да занемари борбата с незначителните противници, които лека-полека навлизат в душата и я правят мекушава, слаба и равнодушна, безчувствена към Божите призиви.

Да чуем Господ, Който ни казва: „Верният в най-малкото е верен и в многото, а несправедливият в най-малкото е несправедлив и в многото”¹¹. С което сякаш ни напомня: бори се всеки миг с тези наглед дребни нещица, които обаче са важни за Мен; бъди стриктен при изпълнението на дълга си; усмихвай се на този, който има нужда от усмивка, дори душата ти да страда; посвещавай без пазарлъци нужното време на молитвата; помагай на този, който те моли; действай справедливо, съобразявайки се с благодатта на любовта.

Тези и други подобни вълнения ще изпитваме всеки ден у себе си като мълчаливо подканяне да упражняваме свръхестествения спорт да побеждаваме самите себе си. Нека Божията светлина ни осветлява, за да разбираме Неговите забележки. Нека Той ни помага в борбата и да бъде редом до нас при победата; нека не ни изоставя в часа на паданията, защото само така ще можем да се изправим и да продължим борбата.

Не бива да прекратяваме битката. Господ иска да водим борбата все по-бодро, все по-надълбоко, все по-обхватно. Длъжни сме да надмогнем себе си, защото в това състезание единствената цел е да достигнем небесната слава. А не стигнем ли рая, напразно сме се старали.

Нека с това приключим молитвеното размишление. Запомнете – като се наслаждавате дълбоко в душата на безкрайната Божия доброта – че чрез думите при освещаването Христос става действително присъстващ в Хостията със Своето тяло, със Своята кръв, със Своята душа и Своята божественост. Обожавайте Го с почит и благочестивост. Застанали пред Него отново искрено Му поднесете вашата любов. Смело Му кажете, че Го обичате. Благодарете Му за това всекидневно, изпълнено с нежност доказателство за Неговото милосърдие и съживявайте желанието да пристъпвате с упование към причастието. Аз се изумявам пред тази тайна на любовта – Господ желае да направи от моето сърце Свой трон, за да не ме напусне, ако аз не Го изоставя.

Укрепени от Христовото присъствие и нахранени от Неговото тяло, ние ще бъдем верни през земния си живот, а по-късно – и в небесния. И близо до Исус и Неговата майка ще можем да се наречем победители. „Де ти е, смърте, жилото? Де ти е, аде, победата?... Да въздадем благодарение Богу, Който ни дарява победата чрез Господа нашего Исуса Христа“³⁴.