Списък на параграфи

Отговорът на човека

В тази атмосфера на Божие милосърдие живее християнинът. Това е средата, в която той трябва да полага усилия, за да се държи като дете на Отец. А кои са основните средства, за да успеем да затвърдим призванието си? Сега ще посоча само две от тях, които са като животоносни оси на християнското поведение: вътрешният живот и вероучението - дълбокото опознаване на нашата вяра.

На първо място е вътрешният живот. Все още малцина разбират какво значи това! Повечето си представят - когато чуваме да се говори за вътрешен живот - полумрака на храма или застоялия въздух в някои сакристии. Вече повече от четвърт век повтарям, че не е това. Аз говоря за вътрешния живот на обикновените християни, които са сред хората по улиците, в широкия свят; на тези, които на улицата, на работа, вкъщи и в моментите на развлечение винаги се вслушват в Исус. А какво е това, ако не живот в постоянна молитва? Нима не си разбрал необходимостта душата ти непрестанно да се моли и да бъде във връзка с Бог, която те води към богоуподобяване? Това е същността на християнската вяра и така винаги са я разбирали душите, отдадени на молитва. „Такъв човек става Бог - пише свети Климент Александрийски – понеже иска същото, което иска Бог”⁴¹.

Отначало е трудно. Трябва ни усилие да се обръщаме към Господ, да благодарим за бащината Му действена грижа за нас. След това, постепенно, не като сантимент, Божията любов става по осезаема - като дълбока следа в душата. Това е Христос, Който ни следва с обич: „Ето, стоя пред вратата и хлопам”⁴². Ти как си с твоя молитвен живот? Не те ли обзема понякога през деня желание да си поговориш по-продължително с Него? Не Му ли казващ: по-късно ще ти разправям, по-късно ще си говорим за това?

В моментите, посветени специално на този разговор с Господ, сърцето се разкрива, волята укрепва, разумът – подпомогнат от благодатта – изпълва човешката действителност със свръхестествена, духовна реалност. И плодовете няма да закъснеят: ще се оформят конкретни и ясни намерения да подобриш поведението си, да се отнасяш с любов към всички хора, да вложиш всичките си сили – със страстта на добрите спортисти – в християнската битка за любов и мир.

Молитвата става нещо постоянно – като туптенето на сърцето, като пулса. Без това Божие присъствие не може да има съзерцателен живот, а без съзерцателен живот едва ли можеш да работиш за Христос, защото напразно ще се стараят строителите, ако Господ не крепи къщата⁴³.

Солта на умъртвлението

За да се освети, обикновеният християнин – който не е монах, който не се е оттеглил от света, тъй като светът е мястото на неговата среща с Христос – няма нужда от специална дреха, нито от отличителни знаци. Неговите знаци са вътре в самия него – постоянното присъствие на Бог и духът на умъртвление. А реално това е едно нещо, защото умъртвлението не е нещо друго освен молитвата на сетивата.

Християнското призвание е призвание за саможертва, за покаяние, за изкупление. Трябва да даваме удовлетворение за своите грехове – Колко ли пъти сме отвръщали лице, за да не гледаме Бог!– и за всички грехове на хората. Трябва отблизо да следваме стъпките на Христос: ние винаги носим в телата си умъртвлението, саможертвата на Христос, Неговата унизеност на кръста, „та и животът Исусов да се открие в тялото ни”⁴⁴. Нашият път е пожертвувателността; в това самоотричане ще открием радостта и мира.

Нека да не гледаме на света с тъжен поглед. Може би несъзнателно някои биографи на светци не правят добра услуга на вероучението, когато се стараят на всяка цена да намерят необикновени неща у Божиите раби, тръгвайки чак от бебешкия им плач. И пишат, че някои от тях не са плакали като бебета, не са сучели в петъците, за да се умъртвляват... Ти и аз сме се родили с плач – както си е по закон Божи, и сме сучели от майчината гръд, без да ни е грижа дали са Велики пости или обикновени пости...

Сега, с Божията помощ, ние се научихме да откриваме място и време за истинско покаяние и в тези моменти си поставяме за цел да подобрим живота си. Това е пътят да отворим душата си за благодатта и за вдъхновенията на Свети Дух. И с тази благодат – казвам ви отново – идват радостта, мирът и постоянството в добрите дела⁴⁵.

Умъртвлението е солта на нашия живот. А най-доброто умъртвление е това, което преборва - дори в дребните подробности и то през целия ден – похотта на плътта, похотта на очите и житейската гордост. Това са умъртвления, които не умъртвляват другите, а нас ни правят по-внимателни, по-чувствителни, по-отворени към всички. Ти не си се умъртвил, ако си обидчив, ако се подчиняваш на егоизма си, ако се налагаш на другите, ако не умееш да се отказваш от ненужното, а понякога и от необходимото; ако силно тъгуваш, когато нещата не се нареждат, както си ги бил замислил. Точно обратното – ти си умъртвлен, ако знаеш как „за всички станах всичко, щото по какъвто и да е начин да спася някои”⁴⁶.

Вяра и разум

Животът в молитва и покаяние и съзнанието, че сме Божи деца, ни променят в благочестиви (набожни) християни, подобни на малки деца пред Бог. Благочестието (пиететът,смирената и възторжена почит,б.ред))е добродетелта на синовете. А за да може синът да се отпусне с доверие в бащините обятия, той трябва да бъде и да се чувства малък, безпомощен. Често съм размишлявал за този живот на духовно детство. Той не отрича мъжеството, тъй като изисква силна воля, калена зрялост, твърд, но открит характер.

Благочестиви като деца, да. Но да не бъдем невежи - всеки трябва да се старае според силите си в сериозното, научно изучаване на вярата, което е богословието. Така че да имаме набожността на децата и стабилното знание на богословите.

Стремежът да придобием това богословско знание – доброто и крепко християнско вероучение – е продиктувано на първо място от желанието по-добре да опознаем и обичаме Бог. Също така той е следствие от влечението на вярната душа да открие дълбокия смисъл на този свят – дело на Създателя. Периодично някои се опитват да възкресят предполагаемото противопоставяне между вярата и знанието, между човешкия разум и Божието откровение. Такова противопоставяне може да се появи - и то привидно – когато не се разбира действителното естество на въпроса.

Щом като светът е излязъл изпод ръцете на Бог, щом Той е създал човека по Свой образ и подобие⁴⁷ и му е дал лъч от Своята светлина, то човешкият разум – макар и да му коства тежък труд – трябва да открива навсякъде божествения смисъл, който напълно естествено притежават всички неща, а със светлината на вярата да откроява и свръхестествения им смисъл – резултат от издигането ни в благодатно състояние. Не бива да се страхуваме от науката, защото всяко изследване – ако е наистина научно – води до истината. А Христос каза: „Аз съм истината”⁴⁸.

Християнинът трябва да бъде жаден за знания. От овладяването на най-отвлечените знания до овладяването на занаятчийската сръчност – всичко може и трябва да води до Бог. Понеже няма човешко занимание, което да не е освещаващо, което да не е средство за собственото ни освещаване и възможност да участваме с Бог в освещаването на хората, които ни заобикалят. Светлината на последователите на Исус Христос не бива да гори в дъното на долината, а да свети на върха на планината, та „да видят добрите ви дела и да прославят Небесния ваш Отец”⁴⁹.

Да работиш по такъв начин – това е молитва. Да се учиш така – това е молитва. Да изследваш така – това е молитва. Винаги е така – всичко е молитва, всичко може и трябва да ни води към Бог, да подхранва от сутрин до вечер постоянната ни връзка с Него. Всяка почтена работа може да бъде молитва. А всяка работа, която е молитва, е апостолат. И така душата крепне, водейки обикновен и интензивен живот.

Вярата и християнското призвание предопределят цялото ни съществуване, а не само част от него. Нашите връзки с Бог неминуемо са връзки на отдаване, които ни обхващат цялостно. Вярващият човек трябва да възприема живота във всичките му проявления с един нов поглед – с погледа, който ни дава Бог.

Вие, които днес чествате с мен празника на свети Йосиф, сте хора семейни и несемейни, с разни професии, от различни нации и раси, хора разноезични. Учили сте в залите на учебни заведения или сте били в заводи и учреждения; дълги години сте вършели работата си, създавали сте професионални и лични контакти с вашите колеги, участвали сте в решаването на колективните проблеми на вашите организации и на вашето общество.

Добре, напомням ви още веднъж, че всичко това не е нещо чуждо на Божите планове. Вашето човешко призвание е част - и то съществена част, от вашето Божие призвание. Това е причината, заради която трябва да се освещавате - същевременно допринасяйки и за освещаването на другите край вас – тъкмо чрез освещаването на вашата работа и на вашата среда. Освещавайте работата или службата, която запълва целия ви ден, която придава специфичен облик на вашата личност, която е вашето място в света; и домашното огнище – вашето семейство; и родината, където сте се родили и която обичате.

Истинската набожност към Сърце Исусово

Нека запомним завинаги богатството, съдържащо се в тези думи: Пресвято Сърце Исусово. Когато говорим за човешко сърце, ние нямаме предвид само чувствата, а обхващаме целия човек, който има своите желания, който обича, който общува с другите. И за да можем ние да разберем добре Божите неща, в Светите писания думата „сърце“ се употребява в значенията му на средоточие и извор, на израз и корен на всички мисли, думи и действия. Казано с наши думи, човек е това, което е сърцето му.

От сърцето идват радостта: „Сърцето ми ще се зарадва за спасението от Тебе“¹²; разкаянието: „сърцето ми стана като восък, разтопи се в моята вътрешност“¹³; възхвалата на Бог: „Из сърцето ми се изля блага дума; аз говоря: моята песен е за Царя“¹⁴; решението да слушаме Бог: „готово е сърцето ми“¹⁵; любовното бдение: „заспала съм, но сърцето ми е будно“¹⁶. Както съмнението и страхът: „да се не смущава сърцето ви; вярвайте в Бога и в Мене вярвайте“¹⁷.

Сърцето не само чувства; също така то знае и разбира. Божият закон е вложен в сърцето¹⁸ и в него остава записан¹⁹. Свещеното писание добавя още: „от препълнено сърце говорят устата“²⁰; Господ укорява книжниците: „защо мислите лошо в сърцата си?“²¹. А изброявайки греховете, които човек може да извърши, казва: „от сърцето излизат зли помисли, убийства, прелюбодеяния, блудства, кражби, лъжесвидетелства, хули“²².

Когато в Свещеното писание се говори за сърцето, не става дума за някакво мимолетно чувство, което води до емоции и сълзи. Когато се говори за сърцето, се обхваща цялата личност, която – както посочва самият Исус Христос - тялом и духом се стреми към онова, което смята за свое благо: “защото, дето е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви“²³.

Затова сега, говорейки за Сърцето на Исус, ние изтъкваме нагледността на Божията любов и истинността на Неговата жертва за нас, хората. А препоръчвайки набожността към Пресвятото Сърце Исусово, моят съвет е да се обръщаме към Исус с цялото си естество: с нашата душа, с нашите чувства, с нашите мисли, с нашите думи и дела, с нашите трудности и радости.

Истинската набожност към Сърцето на Исус се състои в това: да познаваме Бог и да опознаем самите себе си, да не изпускаме от поглед Исус и да прибягваме към Него, защото Той ни окуражава, Той ни учи, Той ни води. Тази набожност може да се стори повърхностна само на индивид, който - тъй като не се е развил напълно като човек - не може да проникне (или схване) същността на въплътилия се Бог.