Списък на параграфи

Изпълни волята на Своя Бог Отец

Няма да изневеря на истината, ако кажа, че Исус продължава да търси днес място в нашите сърца. Трябва да Го молим да прости нашата слепота, нашата неблагодарност. Трябва да Го молим да ни даде благодатта да не затваряме никога повече пред Него вратите на нашите души.

Господ не крие от нас, че това пълно послушание на Божията воля изисква отказване от себе си и щедрост, понеже Любовта не търси права, а иска да служи. Христос пръв мина по този път. Исусе, Ти как беше послушен? „Послушен дори до смърт, и то смърт кръстна”²⁰. Християнинът трябва да се откаже от себе си, да усложни живота си и да го пожертва от любов към Бога и към душите. „Ето, ти искаше да живееш спокойно, без нищо да те разстройва; ала Бог пожела друго. Съществуват две воли: твоята воля следва да бъде изменена, за да се отъждестви с Божията, а не Божията да бъде преиначена, за да се нагоди към твоята.”²¹

С радост съм виждал много души, които са си рискували живота – като Теб, Господи, дори до смърт – изпълнявайки това, което Божията воля е искала от тях. Те отдаваха своите стремежи и своята професионална работа в служба на Църквата, за доброто на всички хора.

Нека се научим на послушание, нека се научим да служим. Няма по-добро владичество от това – доброволно да искаш да служиш на другите. Когато усетим гордостта да клокочи в нас, а тщеславието да ни повтаря, че сме свръхчовеци, тогава е моментът да кажем „Не!”, да кажем, че нашата единствена победа трябва да е смирението. Така ще се отъждествим с Христос на кръста и няма да се чувстваме притеснени или ядосани, ами радостни. А такава радост – да забравиш себе си – е най-доброто доказателство за любов.

Божи деца

Как може да се обясни тази доверчива молитва, тази увереност, че ще бъдем предпазени в битката? Това убеждение се корени в едно обстоятелство, от което безкрайно се възхищавам – ние сме Божи деца. Господ, Който през тези Велики пости желае да се обърнем, не е тираничен властник, нито суров и безмилостен съдия. Той е наш Отец. Говори ни за нашите грехове, за нашите слабости, за липсата на великодушие у нас, ала това е, за да се избавим от тях, за да ни дарува Своето приятелство и Своята любов. Съзнанието, че сме Божи деца, носи радост на нашето обръщане, казва ни, че по този път се връщаме към дома на Отец.

Това, че сме Божи деца, е в основата на духовността на Опус Деи. Всички хора са Божи чеда. Но едно дете може да се отнася към баща си по много начини. Трябва да се стараем да бъдем синове, които си дават сметка, че Господ, обичайки ни като деца, ни е дал да живеем в Неговия дом, посред света. Присъединил ни е към Своето семейство, направил е Своето наше и нашето – Свое, внушил ни е такава близост и доверие към Себе си, които ни карат да просим – подобно на малките деца – и невъзможни неща.

Едно Божие дете се отнася към Господ като към Баща. Неговото отношение не се свежда до сервилни обноски или до формална вежливост, а е преизпълнено с искреност и доверие. Бог не се възмущава от хората. Бог не се отегчава от нашата невярност. Нашият Небесен отец прощава всяка обида, когато детето отново се обърне към Него, когато се разкае и помоли за прошка. Нашият Господ е до такава степен Баща, че предварва нашите желания да бъдем опростени и тръгва пръв към нас, разтваряйки обятия със Своята благодат.

Вярвайте ми– аз нищо не си измислям. Припомнете си притчата, която Божият син ни разказа за да разберем любовта на Отец, Който е на небесата – притчата за Блудния син³⁷.

„И когато беше още далеч, – казва Писанието – видя го баща му, и му домиля; и като се затече, хвърли се на шията му и го обцелува”³⁸. Това са думите в свещената книга: „и го обцелува”, удуши го с целувки. Нима може да се каже по по-човешки начин? Нима може да се изобрази по-нагледно бащинската любов на Бог към хората?

Не можем да останем неми пред Бог, Който тича към нас. Да Му кажем заедно със свети Павел: „Авва, Отче!”³⁹, Отче, Отче мой, защото макар и да е Творецът на света, за Него няма значение, че не Го назоваваме с гръмки титли, нито пък обръща внимание, че не отдаваме дължимата Му за властта почит. Той иска да Го наричаме Отче и да се наслаждаваме на тази дума, изпълвайки душата си с радост.

Човешкият живот е донякъде едно постоянно връщане към дома на нашия Отец. Едно връщане посредством разкаянието – това обръщане на сърцето, което предполага желание да се променим, твърда решимост да подобрим живота си, което впоследствие се проявява в дела на жертвоготовност и себеотдаване. Едно връщане към дома на нашия Отец посредством тайнството на опрощението, при което с изповядването на греховете се обличаме в Христос и така ставаме Негови братя, членове на Божието семейство.

Бог ни чака като бащата от притчата - с отворени обятия, въпреки че не го заслужаваме. Няма значение колко голям е нашия дълг пред Него. Както в случая с Блудния син за нас е достатъчно само да оставим да говори сърцето ни, да затъгуваме за дома на нашия Отец, да се възхитим и възрадваме от дара, който Бог ни прави – да можем да се наречем и наистина да бъдем Негови деца въпреки липсата на ответни жестове от наша страна.

Христовият мир

Тук смятам да ви предложа и още един довод в тази насока – трябва постоянно да се борим да правим добро и да не униваме именно защото добре знаем, че ние, хората, трудно се решаваме да налагаме сериозно справедливостта, добре знаем колко много още ни трябва, та земното съществуване да бъде вдъхновявано от любовта, а не от омразата и безразличието. Освен това ни е ясно, че дори да постигнем справедливо разпределение на благата и хармонична организация на обществото, пак ще я има болката, причинена от болестите и неразбирането, от самотата, от смъртта на любим човек, от съзнаването на собственото ни ограничение.

Изправен пред тези кошмари, християнинът има само един истински отговор, отговор, който е и окончателен – Христос на кръста, Бог, Който страда и Който умира. Бог, Който ни дава Своето сърце, прободено от копие в името на любовта към всички. Нашият Господ ненавижда неправдите и осъжда техните извършители. Но тъй като уважава свободата на всеки човек, Той допуска да ги има. Бог нашият Господ не причинява болка на Своите създания, но я приема, понеже след първородния грях тя е част от човешката природа. Въпреки това Неговото сърце, пълно с любов към хората, Го накара да приеме кръста и всички мъчения, причинени от нашите страдания, нашата тъга, нашата мъка, нашия глад и жажда за справедливост.

Християнското учение за болката не е някаква програма за лесно утешаване. На първо място това е учение за приемане на страданието като неотделима част от човешкия живот. Няма да скрия - при това с радост, понеже винаги съм проповядвал, че където е кръстът, там е и Христос, въплътената любов, и съм се стремял да го живея – и ще ви кажа, че болката често ме е спохождала и неведнъж ми се е доплаквало. Друг път съм усещал как у мен расте негодуванието от неправдата и злото. И съм вкусвал горчивината, виждайки как не мога да направя нищо – въпреки цялото ми желание и всичките ми усилия не успявах да поправя съществуващата несправедливост.

Говорейки ви за болка, аз не изхождам само от теорията. Също така не се позовавам само на чуждия опит, когато ви съветвам, щом почувствате някога душевни колебания – пред картината на страданието – да обърнете взор към Христос. Няма друг лек. Сцената на Голгота възвестява на всички, че нещастията трябва да бъдат освещавани, живеейки в съюз с кръста.

Ако преживяваме нашите горести по християнски, те придобиват стойност на изкупление, на покаяние, на участие в съдбата и в живота на Исус, Който от любов към хората доброволно изпита всички нюанси на болката и всякакъв вид мъчения. Той се роди, живя и умря беден. Беше нагрубяван, обиждан, поругаван, клеветен и несправедливо осъден. Беше предаден и изоставен от учениците. Изпита горчивината на самотата, изтезанията и смъртта. И сега Христос продължава да страда чрез Своите членове, чрез цялото човечество, населяващо земята, на което Той е Глава, Единороден Син и Изкупител.

Болката влиза в плановете на Бог. Така е, макар и да ни е трудно да го проумеем. И на Христос, като на човек, Му беше трудно да я понесе: „Отче, да щеше да отклониш от Мене тая чаша! Но нека бъде не Моята воля, а Твоята“³⁶. И така, притиснат в менгемето на изтезанията и на приемането на волята на Отец, Исус отива спокойно да приеме смъртта, като прощава на тези, които Го разпъват.

Именно признаването на свръхестествения смисъл на болката предполага и най-голямата победа. Умирайки на кръста, Исус побеждава смъртта. Бог извлича живот от смъртта. Едно Божие дете не бива да се държи като човек, примирил се с трагичната си участ; не, то трябва да изпитва задоволството на вече предвкусващия победата. В името на побеждаващата Христова любов ние, християните, трябва да се впуснем по всички земни пътища и с нашето слово и с нашите дела да бъдем сеячи на мир и на радост. Необходимо е да се борим – една мирна борба – срещу злото, срещу неправдата, срещу греха и по този начин да разгласяваме, че сегашното състояние на човека не е окончателно и че Божията любов, която се явява в Пресвятото Сърце Христово, ще донесе славната духовна победа на човечеството.

Църковната година приключва. В святото Приношение на олтара подновяваме поднасянето пред Бог Отец на Жертвата, Христос, Който е – както ще прочетем след малко в префациото на литургията - Цар на светостта и на благодатта, Цар на правдата, на любовта и на мира. Всички вие изпитвате в душата си безгранична радост, замисляйки се за святата човешка природа на нашия Господ – Цар със сърце от плът като нашето. Той, Създателят на вселената и на всички твари, не се налага, демонстрирайки Своята мощ, а проси малко любов, показвайки ни мълчаливо раните на ръцете Си.

Но защо толкова хора не Му обръщат внимание? Защо още се чува този ожесточен протест: „Не искаме той да царува над нас“¹? На земята има милиони, които се изправят по този начин срещу Исус Христос, по-точно казано срещу сянката на Исус Христос, понеже не познават истинския Христос, не са видели красотата на лицето Му, нито познават чудното Му учение.

Гледайки това печално зрелище, се чувствам подтикнат да удовлетворя Господ за обидите. Слушайки тази нескончаема шумотевица – идваща по-скоро от недостойните дела, отколкото от думи, изпитвам нуждата силно да изкрещя: „Той трябва да царува“².

Съпротива срещу Христос

За мнозина е нетърпимо да царува Христос. Те Му оказват съпротива по хиляди начини: в основните насоки на живота и съжителството между хората; в обичаите; в науката и в изкуството. Стигат дори до живота в Църквата! „Аз не говоря – пише свети Августин – за покварените души, които обиждат Христос. Малцина в действителност са онези, които го обиждат с езика си. Обаче мнозина са тези, които го обиждат с поведението си“³.

Някои се дразнят дори от съчетанието Христос Цар – заради един маловажен терминологичен въпрос. Нима царуването на Христос би могло да се сбърка с някакъв политически строй или пък признаването на царствеността на Господ би ги принудило да приемат някакъв закон? Те не възприемат Закона, дори откровеното поучение за взаимната любов, понеже не искат да се доближат до Божията любов. Те искат да служат само на собствения си егоизъм.

От много време Господ ме кара да повтарям този беззвучен вик: ще служа! Нека Той умножи у нас желанията за себеотдаване, за вярно, семпло, без показност и излишен шум следване на Божия призив, където и да се намираме сред хората. Нека Му благодарим от все сърце. И да Му отправим молитва като поданици, като деца. И устата ни ще се изпълни с мляко и мед, и ще ни стане сладко да говорим за Царството Божие, което е Царство на свободата – на свободата, която Той ни спечели⁴.