Списък на параграфи

Заедно с влъхвите поднасяме и смирна – жертвата, която не бива да липсва в християнския живот. Смирната ни припомня страданията на Господ – на кръста Му дават да пие вино със смирна³² и със смирна помазват тялото Му³³ преди погребването. Но не си мислете, че, размишлявайки върху необходимостта от жертва и от умъртвление, придаваме печална нотка на радостния празник, който честваме днес.

Умъртвление не значи песимизъм, нито унил дух. Умъртвлението не струва нищо без братолюбие. И трябва да търсим такива умъртвления, които, давайки ни възможност да се откъснем от земните неща, не умъртвляват живеещите с нас. Християнинът не бива да бъде нито палач, нито подлец. Той е човек, който знае да обича и да го покаже, и за когото болката е пробния камък на любовта.

Длъжен съм още веднъж да подчертая, че умъртвленията обикновено не се състоят от големи лишения, нито пък са чести. Те са в дребните надмогвания на себе си: ще се усмихвам на този, който ми досажда; ще откажа да изпълнявам капризите на тялото; ще привикна да слушам другите; ще се науча да използвам полезно времето, отредено ми от Бог... И още куп дреболийки, на пръв поглед съвсем незначителни, с които се сблъскваме най-ненадейно всеки ден: противоречия, трудности, огорчения.

Тази седмица, която по традиция християните наричат Страстна, ни предлага още веднъж възможността да съзерцаваме и да преживеем последните моменти от земния живот на Исус. Различните благочестиви практики през тези дни са насочени и ни водят към Възкресението, което е основата на нашата вяра, както пише свети Павел¹. Обаче нека много да не бързаме да изминем този път. Нека не забравяме нещо много просто, което понякога може би пропускаме – не можем да участваме във Възкресението на Господ, ако не се присъединим към Неговите страдания и към Неговата смърт². За да бъдем заедно с Христос в Славата Му в края на Страстната седмица, преди това е нужно да преминем през Неговата саможертва и да станем едно с Него – умрял на Голгота.

Щедрият дар на Христос противостои на греха – тази трудна за приемане, но съществуваща действителност (mysterium iniquitatis), последица от необяснимата злоба на създанието, което от гордост въстава срещу Бог. Това е една история, стара като човечеството. Нека си припомним падението на нашите прародители; също така дългата верига от провали, които бележат пътя на хората, а най-накрая и нашите лични бунтове. Не е лесно за преценим покварата, която се крие в греха, а и да разберем всичко, което ни казва вярата. Трябва да си дадем сметка дори в човешки план, че тежестта на оскърблението е в зависимост от състоянието на оскърбения - от неговото място в обществото, от неговото достойнство, от неговите лични качества. И можете ли да си представите - човек обижда Бог! Създанието се отрича от своя Създател!

Но „Бог е любов”³. Пропастта от злоба, която винаги съпровожда греха, е преодоляна от една безкрайна любов. Бог не е изоставя хората. Според Божия замисъл за изкупване на нашите грехове, за възстановяване на изгубения съюз не бяха достатъчни приношенията на Стария завет. Беше необходима жертвата на Човек, Който да е Бог.За да се доближим по някакъв начин до тази непостижима тайна, нека си представим, че Пресвета Троица в Своята постоянна съкровена връзка на безкрайна любов от вечността решава Единородният син на Бог Отец да приеме нашето човешко естество, поемайки върху Себе си нашите слабости и скърби за да свърши, прикован с гвоздеи върху едно дърво.

Тази жар, това желание да изпълни спасителната повеля на Бог Отец изпълва живота на Христос от самото Му раждане във Витлеем. През трите години, когато учениците Му са заедно с Него, те Го чуват постоянно да повтаря, че Неговата храна е да изпълнява волята на Онзи, Който Го е пратил⁴. До момента, когато в ранния следобед на първия Велики петък се изпълва Неговата саможертва: „И като наведе глава, предаде дух”⁵. С тези думи свети апостол Йоан ни описва смъртта на Христос. Исус – под тежестта на кръста и на всички човешки беззакония, умира заради яростта и мерзостта на нашите грехове.

Нека се замислим за Господ, Който е изранен от главата до петите заради любовта Си към нас. Можем да кажем заедно с известен писател отпреди няколко века една фраза, която се доближава до реалността,, въпреки че не успява да опише всичко - върху Христовото тяло са се струпали всички беди. Виждайки един смазан Христос, едно безжизнено тяло, свалено от кръста и предадено на майка Му, би могло да се заключи, че тази картина е направо образец за поражение. Къде са тълпите, които Го следваха? Къде е Царството, чието пришествие Той вещаеше? Въпреки всичко това не е поражение, а победа. Сега по-близо от всякога е часът на Възкресението, на прославянето, което Той завоюва със Своето послушание.

Да мислим върху смъртта на Христос е равносилно на покана да посрещнем съвсем искренно нашия всекидневен ангажимент, да вземем насериозно вярата, която изповядваме. Следователно Страстната седмица не може да бъде някакъв свещен отрязък в скоби , вметнат в контекста на живот, движен единствено от земни интереси. Не, тя трябва да бъде възможност да се потопим в дълбочината на Божията любов и така да успеем с думи и с пример да я разкрием пред хората.

Но Господ поставя условия. Едно от тях е записал свети Лука и не можем да го премълчим: „Ако някой дохожда при Мене, и не намрази баща си и майка си, жена си и децата си, братята и сестрите си, та дори и самия си живот, той не може да бъде Мой ученик”¹¹. Това са сурови слова. Разбира се, на испански нито мразя, нито ненавиждам изразяват добре оригиналната мисъл на Исус. При всички положения обаче думите на Господ са твърде силни. Те не могат да се сведат даже до едно „по-малко обичай”, както понякога се обяснява, за да се смекчи казаното. Страшно е това остро изказване, не защото съдържа в себе си отрицателно или безмилостно отношение – Исус, Който го казва, е Същият, Който заповядва да обичаме ближния като себе си и Който отдава живота Си за хората. Тези Негови думи означават единствено, че в отношенията с Бог нямат място половинчатите решения. Думите на Христос биха могли да се предадат като „да обичаме повече, да обичаме по-добре”, а не да обичаме с егоистична и краткотрайна любов . Ние трябва да обичаме с Божията любов.

За това става дума. Нека обърнем внимание на последното от изискванията на Исус – човек да намрази самия си живот. Господ иска нашия живот. Ако сме самодоволни, ако гледаме само собственото си удобство, ако се смятаме за център на съществуването на другите, та и на целия свят, значи нямаме право да се наричаме християни, нямаме право да се мислим за Христови последователи. Нужно е цялостно отдаване – с дела и истина, а не само с думи¹². Божията любов ни приканва да носим решително своя кръст, усещайки и върху себе си товара на цялото човечество и осъществявайки – всеки според работата и мястото си в обществото - ясните и пълни с любов предначертания на Божията воля. В откъса, който коментираме, Исус продължава: „и който не носи кръста си, а върви след Мене, не може да бъде Мой ученик”¹³.

Нека приемем без страх Божията воля; нека без колебания обявим решението си да градим живота си съгласно учението и изискванията на нашата вяра. Неизбежни са борбата, страданията и болката, но ако действително вярваме, никога няма да си помислим, че сме нещастни. Въпреки скърбите и дори клеветите ще бъдем щастливи и то с едно щастие, което ще ни вдъхновява така да обичаме другите, че да ги приобщим към нашата свръхестествена радост.

За нас не е тайна, че предстои още много работа. Веднъж, може би виждайки поклащащите се вече налети житни класове, Исус казва на учениците Си: „Жетвата е голяма а работниците малко, затова молете Господаря на жетвата да изпрати работници на жетвата Си“²⁴. Както тогава, така и сега няма работници, които искат да понесат „теготата на деня и жегата“²⁵. А ако ние, които работим, не сме предани, ще се сбъдне написаното от пророк Иоил: „Опустошено е полето, тъгува земята, защото е изтребено житото; изсъхна гроздов сок; повяхна маслина. Червете се от срам, земеделци, ридайте, лозари, за пшеницата и ечемика, защото жътвата по нивите загина“²⁶.

Няма реколта, когато човек не е подготвен отзивчиво да приеме една постоянна работа, която може да се окаже дълга и изморителна: да обработва земята, да я засява, да се грижи за нивите, да жъне и вършее... Царството Божие се изгражда в историята, във времето. Господ е поверил на всички ни тази задача. Никой не може да си мисли, че е освободен от нея. Днес, като съзерцаваме и обожаваме Христос в Евхаристията, нека си дадем сметка, че още не е ударил часът за почивка, че работният ден продължава...

В книга „Притчи Соломонови“ четем: „Който работи земята си, ще се насища с хляб“²⁷. Да се опитаме да го изтълкуваме духовно: този, който не обработва Божията нива, който не е верен на възложената му от Бог мисия да се посвети на другите, като им помага да познаят Христос, трудно ще разбере значението на Евхаристичния хляб. Никой не оценява нещо, което не му струва нищо. За да се цени и обича светата Евхаристия, е необходимо да се извърви пътят на Исус: да бъдем зърно, да умрем за себе си, да се възродим пълни с живот и да дадем богат плод – сто към едно²⁸.

А този път се описва съвсем кратко: да обичаме. Да обичаме – значи да имаме голямо сърце, да усещаме безпокойствата на околните, да умеем да разбираме и да прощаваме, заедно с Исус Христос да се жертваме за всички души. Ако обичаме със сърцето на Христос, ще се научим да служим на другите и ще защищаваме истината твърдо и с любов. А за да обичаме така, е необходимо всеки да изтръгне от своя живот всичко, което пречи на Христос да живее в него: привързаността към спокойствието, изкушенията на егоизма, склонността за самоизтъкване. Само при положение, че възпроизвеждаме у себе си живота на Христос, ще можем да го предадем на другите; само при положение, че умираме подобно на житното зърно, ще можем да действаме в недрата на земята, да я преобразяваме отвътре, да я правим плодородна.