Списък на параграфи

Едно осле за престол

Нека отново да вземем Евангелието. Нека се вгледаме в нашия пример – в Исус Христос.

Апостолите Яков и Йоан посредством майка си отварят дума пред Христос да седнат от дясната и от лявата Му страна. Останалите ученици се възмущават от тях. А нашият Господ какво отговаря? „Който иска между вас да бъде големец, нека ви бъде слуга; и който иска между вас да бъде пръв, нека бъде на всички роб. Защото и Син Човеческий не дойде , за да Му служат, но да послужи и даде душата си откуп за мнозина.”^[1]

Друг път, отивайки в Капернаум, Исус – както при други преходи – може би беше вървял пред учениците Си. „И когато Той беше вкъщи, попита ги: за какво разсъждавахте из пътя помежду си? Те мълчаха, понеже из пътя бяха разговаряли помежду си – за кой ли път – кой е по-голям. И като седна, повика дванайсетте и им рече: който иска да бъде пръв, нека бъде най-последен от всички и на всички слуга. И като взе едно дете, изправи го посред тях, прегърна го и им рече: който приеме едно такова дете в Мое име, Мене приема, а който Мене приема, приема не Мене, а Тогова, Който Ме е пратил.”^[2]

Не ви ли въодушевява този начин на действие на Исус? За да разберат Неговото учение и да го проумеят напълно, Той им предлага жив пример. Вика едно от децата, които търчат из къщата, и го прегръща. Какво красноречиво мълчаливо действие на нашия Господ! Което казва всичко – Той обича тези, които са като деца. И после добавя, че благодарение на това простодушие, на това духовно смиряване те ще могат да прегърнат Него и Отца, Който е на небесата.

^[1] Марк. 10:43-45.

^[2] Марк. 9:33-37.

Когато наближава моментът на Неговите страдания и Исус иска да прояви видимо Своята царственост, Той влиза тържествено в Йерусалим, яхнал едно осле! Писано бе, че Месията ще бъде цар на смирението: „Кажете на дъщерята Сионова: ето, твоят Цар иде при тебе кротък, възседнал ослица и осле, син на подяремница”.^[1]

При Тайната вечеря Христос е подготвил всичко, за да се сбогува с учениците Си, докато те спорят за пореден път върху това кой от тази избрана група ще бъде признат за най-главен. Исус „стана от вечерята, съблече горната Си дреха и, като взе убрус, препаса се; после наля вода в умивалника и почна да мие нозете на учениците и да ги отрива с убруса, който бе препасал”^[2].

Отново проповядва с пример, с дела. Пред учениците, които спорят от гордост и тщеславие, Исус се навежда и с радост извършва работата на слуга. После, когато се връща и сяда на масата, им обяснява: „Знаете ли, какво ви направих? Вие Ме наричате Учител и Господ, и добре казвате, понеже съм такъв. И тъй, ако Аз, Господ и Учител, ви умих нозете, то и вие сте длъжни да умивате нозете един другиму.”^[3] Мен силно ме трогва тази деликатност на нашия Христос. Защото той не заявява: щом Аз се занимавам с това, наясно ли сте колко повече вие трябва да го правите? Той не поучава надменно, не налага насила, а с обич укорява липсата на великодушие у тях.

Както първите дванадесет, така и нас Господ може да ни подсети, а и постоянно ни подсеща: „Дадох ви пример”^[4] за смирение. Станах слуга, та вие да се научите с кротко и смирено сърце да служите на всички хора.

^[1] Мат. 21:5; Вж Зах. 9:9.

^[2] Иоан. 13:4-5.

^[3] Иоан. 13:12-14.

^[4] Иоан. 13:15.

Втората неделя след Великден ми напомня една стара благочестива традиция от моя край. На този ден, в който литургията приканва да търсим духовната храна – „Ламтете за неподправеното словесно мляко”^[1], имаше обичай Светото причастие да се носи на болните – не само на тежкоболните – та те да могат да изпълнят предписанието за Великден.

В някои големи градове енориите организираха евхаристични процесии. Спомням си, че в годините, когато бях студент, беше обичайно на един площад в центъра на Сарагоса да се разминат три шествия, в които вървяха само мъже – хиляди мъже, носещи големи запалени свещи. Силни и здрави мъже, които придружаваха Исус в Светото причастие с вяра, по-голяма от свещите, които тежаха килограми.

Когато тази нощ се будих няколко пъти, си повтарях като молитва „като новородени младенци”^[2]… Мислех си, че тази покана на Църквата е добре дошла за всички нас, които осъзнаваме, че сме Божи чеда. Защото ни подобава да бъдем много корави, много издържливи и добре закалени, та да можем да влияем на средата, в която се намираме. От друга страна обаче, колко е хубаво да смятаме себе си за младенци по отношение на Бог!

⃰ Проповед, произнесена на 5 април 1964 г., втората неделя след Великден.

[1] 1 Петр. 2:2, начални думи на литургията.

^[2] 1 Петр. 2:2.

Ние сме Божи деца

„Quasi modo geniti infantes, rationabile, sine dolo lac concupiscite“, „Като новородени младенци, ламтете за неподправеното словесно мляко”^[1]. Чудни са тези думи на свети Петър и много добре разбирам защо след тях литургията е добавила: „Радостно пейте на Бога, нашата твърдиня; възклицавайте към Бога Иаковов”^[2], Който е също Господ и наш Отец. Затова предпочитам днес вие и аз да размишляваме, не толкова върху светото тайнство на олтара, което изтръгва от нашето сърце най-възвишените възхвали към Исус, но върху убедеността в нашето Божествено осиновление и какво следва от нея за всички, които искат да живеят християнската си вяра с благородна упоритост.

^[1] Пак там.

^[2] Пс. 80(81):2, начални думи на литургията.

Погледнете: за Мария, наша Майка, ще бъдем винаги малки, защото Богородица ни отваря пътя на небесното царство, което ще бъде дарено на този, който става дете. От Богородица не трябва никога да се отделяме. А как ще й окажем почит? Живеейки в общение с нея, говорейки с нея, изразявайки й нашата обич, размишлявайки в сърцето си върху сцените от нейния земен живот, разказвайки й нашите борби, нашите успехи и нашите неуспехи.

По този начин ще открием — сякаш ги казваме за пръв път — смисъла на Мариините молитви, които отвечно се казват в Църквата. Какво са „Радвай се“ и „Ангел Господен“, ако не пламенни възхвали към божественото майчинство? А в святата броеница — чудна набожност, която няма да се уморя никога да препоръчвам на всички християни — минават през ума ни и през сърцето ни тайните на възхитителното съществуване на Мария, които са също фундаменталните тайни на вярата.