„Ловете ни лисиците, лисичетата, които повреждат лозята, а лозята ни са цъфнали“^[1]. Да бъдем верни в малкото, премного верни в малкото. Ако се стараем да полагаме усилия в това, ще се научим и да изтичваме с упование в обятията на Дева Мария като нейни деца. Не ви ли припомних в началото, че всички ние сме малки деца – на годините, които живеем, твърдо решени да сме най-близки до Бог? Значи е разумно нашата нищета и малодушие да търсят закрила във величието и целомъдрието на Божията майка, която също е и наша майка.

Мога да ви разкажа един любопитен случай, защото оттогава вече минаха много, много години и защото ще ви помогне да поразсъждавате за несходството и грубостта на изразите. Ръководех духовни упражнения на свещеници от различни епархии. Водех ги с удоволствие и със загриженост, понеже исках свещениците да дойдат и да разговарят, да излеят душата си – и ние, свещениците, имаме нужда от съвет и от помощта на наши братя. Веднъж се заговорих с един малко недодялан, но много благороден и искрен. Подбудих го внимателно към откровеност, та да затворя каквато и да е рана там вътре в сърцето му. В един момент той ме прекъсна с приблизително тези думи: аз много завиждам на моето муле – обслужваше и обикаляше седем енории – и не мога да кажа нищо лошо за него. Ех, ако можех да бъда като него!

^[1] Песен на песн. 2:15.