Може би – вгледайте се добре в себе си – ние също не заслужаваме похвалата, която този селски свещеник отправяше към мулето си. Да, работихме много; да, заемахме отговорни постове; да, успявахме в една или друга задача, свързана с ближния… Ала застанал пред Бог, не виждаш ли нещо, заради което трябва да плачеш? Наистина ли си се опитал да служиш на Бог и на твоите братя, хората, или си поощрил своя егоизъм, своето тщеславие, своите амбиции, своя предимно светски успех, така тъжно преходен?

Говоря ви така малко грубичко, защото искам отново да извърша акт на дълбоко и искрено разкаяние и защото бих желал всеки от вас също да помоли за прошка. Имайки предвид нашите измени, имайки предвид толкова наши грешки, слабости, малодушие – всеки своите си, нека да повторим убедено на Господ натъжените думи на Петър: „Господи, Ти всичко знаеш; Ти знаеш, че Те обичам“^[1], въпреки моята нищета. И се осмелявам да добавя: Ти знаеш, че Те обичам именно заради тази моя нищета, която ме кара да се осланям на Теб, „защото Ти си Бог на моята сила“^[2]. И от тази точка да започнем отново.

^[1] Иоан. 21:17.

^[2] Пс. 42(43):2.