В началото на четиридесетте години често ходех във Валенсия. Не разполагах с никакво помещение и с хората, които се събираха около мен, клетия свещеник, подобно на вас сега, се молех, където имаше възможност, понякога и на един пуст плаж привечер. Съвсем като първите последователи на Учителя, сещате ли се? Свети Лука пише, че тръгвайки със свети Павел от Тир за Йерусалим, „ни изпровождаха всички с жени и деца до отвън града; а на брега коленичихме и се помолихме“^[1].

И така, един ден, при един от онези чудни залези на слънцето, видяхме до брега да се доближава лодка; от нея на земята скочиха мургави мъже, здрави като скали, изпръскани с вода, голи до кръста, така обветрени от бриза, че изглеждаха като от бронз. Започнаха да теглят от водата мрежата, влачена от лодката, която беше пълна с рибки, блестящи като сребро. Теглеха много красиво, с крака, забити в пясъка, с чудна сила. Дойде едно момче, също така добре загоряло, приближи се до въжето, хвана го с ръчичките си и започна да дърпа съвсем непохватно. Тези груби, недодялани рибари сигурно усетиха как сърцето им трепна и оставиха детето да дърпа и то. Не го изгониха, въпреки че по-скоро им пречеше.

Помислих си за вас и за мен; за вас, които още не познавах, и за мен; за това всекидневно теглене на въжето и за толкова още неща. Ако се представим пред нашия Господ Бог като това момче, убедени в нашата слабост, но решени да следваме Неговия план, по-лесно ще постигнем целта – ще извлечем мрежата до брега, препълнена с щедри плодове, тъй като там, където нашите сили не достигат, идва мощта на Бог.

^[1] Деян. 21:5.