Списък на параграфи

Когато му казаха да се ангажира лично, той започна да разсъждава така: „Ако…, бих постъпил така…, а ако…, бих постъпил иначе…“. Отговориха му: „Тук не се пазарим с Бога. Божият Закон — Неговият повик — или се прие ма, или се отхвърля, така, както е. Нужно е да се решиш: напред, без никакво опасение и с много смелост, или си върви!“.

„Който не е с Мен е против Мен.“

От липсата на всеотдайност до унинието има само една крачка.

Онзи твой познат — много интелигентна, заможна, порядъчна личност — казваше: „Да спазваме Закона, но с мярка, без прекалености, само в рамките на нашите възможности“. И прибавяше: „Да вършиш грях? Не! Но не и да се отдадеш изцяло (на Бога)“.

Действително предизвикват съжаление тези клети хора — пресметливи и неспособни да се пожертват, да се посветят на един благороден идеал.

Спокойствие! Смелост! Разбий чрез тези добродетели „петата колона“ на равнодушните, на страхливите, на предателите.

Потапяш се в изкушенията, излагаш се на опасност, играеш си с погледа и с въображението, говориш… глупости. — А после се учудваш, че те нападат съмнения, чувство за вина, смущения, тъга и униние.

— Трябва да признаеш, че си твърде непостоянен.

Как ще излезеш от това състояние на униние, на окаяно безсилие, ако не употребяваш средствата? Бориш се недостатъчно или с неохота, все едно желаеш твоите слаби усилия да не успеят, за да можеш после да се оправдаеш, за да не бъдеш взискателен към себе си и другите да не изискват повече от теб.

Ти изпълняваш собствената си воля, не Божията. Ако не се промениш, няма да бъдеш щастлив, нито ще придобиеш мира, който сега ти липсва. Смири се пред Бога и се старай да желаеш истински.

Признавам, че се държиш с достойнство… Но нека ти кажа честно: с тази забавена походка — допусни, че е така — освен че не си съвсем щастлив, оставаш твърде далеч от светостта.

Затова те питам: действително ли се държиш достойно? Или имаш погрешна представа за достойнство?

Така, вършейки глупости, с тази вътрешна и външна несериозност, с това колебание пред изкушението, с тази слабохарактерност е невъзможно да напредваш в духовния живот.

Ти ми заяви с дързък и самонадеян тон: „Има хора, които се изкачват и които слизат… Има и такива като мен, които си лежат на пътя“.

Твоята вялост ме натъжи и аз прибавих: мързеливците биват дърпани на буксир от тези, които се изкачват и — обикновено с по-голяма сила — от онези, които слизат. Помисли какво страшно отклонение правиш! Още светият епископ на Хипон (св. Августин) ни го представи така: „Да не напредваш, означава да отстъпваш“.

Колебаеш се да се впуснеш в разговори за Бога, за християнския живот, за призванието…, защото не искаш да причиниш страдание? Забравяш, че не ти повикваш, а Христос: „Ego scio quos elegerim“ — „Знам добре кои съм избрал“.

Освен това, бих съжалявал, ако зад тази фалшива предпазливост се крие твоето равнодушие и търсенето на по-лесното: на това равнище предпочиташ бедното човешко приятелство пред Божието?

Не желаеш нито едното — злото, нито другото — доброто… Така, накуцвайки с двата крака, освен, че бъркаш пътя, животът ти остава „пълен с празнота“.

„In medio virtus…“ — „Доброто е по средата“ — казва мъдрата поговорка, за да ни държи далеч от крайностите. Гледай обаче, да не си послужиш погрешно с този съвет и под тези думи да скриеш твоето удобство, твоето равнодушие, твоята несериозност, твоята липса на идеали, твоята недодяланост.

Размисли върху следните слова от Свещеното Писание: „О, да би бил студен или горещ! Но понеже си хладък — нито студен, нито топъл — ще те изплюя от устата Си“.