Списък на параграфи

От ранно утро 

„Царството небесно прилича на стопанин, излязъл сутрин рано да наеме работници за лозето си“^[1]. Вие знаете разказа. Стопанинът на няколко пъти излиза на тържището, за да наеме работници; едни са призовани на разсъмване, а други – привечер.

Всички получават по един динарий: „платата, която ти обещах, тоест Моя образ и подобие. Върху динария е изсечен образът на Царя“^[2]. Това е Божието милосърдие, което призовава всеки – според конкретното му положение и състояние – защото иска „да се спасят всички човеци“^[3]. А ние сме се родили християни, поучавани сме във вярата, изборът на Господ недвусмислено е паднал върху нас. Това е действителността. Следователно, когато се почувствате поканени да се отзовете, дори да бъде в последния час, нима ще продължите да се препичате на тържището като онези работници, които разполагаха с време в изобилие?

Не трябва да ни остава дори секунда време. И не преувеличавам. Има предостатъчно работа. Светът е голям и милиони души все още не са чули разбираемо Христовото учение. Обръщам се към всеки от вас. Ако имаш време в повече, сериозно се замисли – възможно е да си затънал в безразличието, или, казано в духовен смисъл, да си се парализирал. Не мърдаш, седиш отпуснат, безполезен, без да разгръщаш добротата, която би трябвало да предаваш на околните – в твоето обкръжение, в твоята работа, в твоето семейство.

^[1] Мат. 20:1.

^[2] Свети Йероним, CommentarioruminMatthaeumlibri (Коментари върхи книгата на Матей – б. пр.), 3, 20 (PL 26, 147).

^[3] 1 Тим. 2:4.

Търси отдих в Божествената синовност! Бог е баща, изпълнен с нежност, с безкрайна любов. Призовавай Го: Отче, – много пъти на ден и Му казвай насаме в сърцето си, че Го обичаш, че Го обожаваш, че се чувстваш горд и силен, че си Негово дете. Това предполага една истинска програма за духовен живот, който трябва да се направлява от твоите молитвени практики – не много, ала постоянни, настоявам, които ще ти позволяват да придобиваш чувствата и маниерите на един добър син.

Нужно е да те предупредя още за опасността от рутината – истинска гробница на благочестието, която често се явява прикрита с амбицията да осъществиш или подхванеш паметни дела, докато удобно се загърбва належащото всекидневно задължение. Когато забележиш подобни признаци, откровено застани пред Господ – замисли се дали не ти е дотегнало да се бориш с едно и също, защото не си търсил Бог; виж дали не е отпаднало – поради липса на великодушие и на пожертвователен дух – вярното постоянстване в труда. При такова положение твоите правила за благочестие, малките умъртвления, апостолската дейност, която не принася непосредствено плод, изглеждат ужасно безмислени. Тогава усещаме една голяма празнота и може би започваме да кроим нови планове, за да заглушим гласа на нашия Небесен отец, Който изисква пълна вярност. И бидейки обсебени от желанието за велики дела, забравяме за съществуващата действителност, за пътя, който несъмнено ни води право към светостта. А това е ясен знак, че сме загубили свръхествествената гледна точка, убедеността, че сме малки деца, увереността, че нашият Отец ще стори в нас чудеса, ако започнем отново със смирение.

„В къпалнята Силоам“

Бих искал Исус да е Този, Който ни говори за вяра, Който ни дава уроци по вяра. Ще отворим, прочее, Новия Завет, за да преживеем с Него някои мигове от живота Му. Действително, Той не избегна това да поучава малко по малко Своите ученици, за да се посветят с упование на изпълнението на волята на Отца. Предава им истинското учение с думи и с дела.

Вземете девета глава от св. Йоан: „И като минаваше, видя един човек, сляп от рождение. Учениците Му Го попитаха и казваха: „Рави’, кой е съгрешил, тоя или родителите му, за да се роди сляп?““. Тези мъже, който дори са така близо до Исус, мислят лошо за онзи беден слепец. Така че не се учудвайте, ако в хода на живота, докато служите на Църквата, откриете ученици на Господ, които се държат по подобен начин с вас или с другите. Не трябва да ви засяга и, като бившия слепец, не трябва да обръщате внимание на това: оставете се наистина в Христовите ръце. Той не обвинява, прощава; не осъжда, оправдава; не наблюдава с дистанцираност заболяването, а прилага лека с божествена загриженост.

Господ „плюна на земята, направи калчица от плюнката и намаза с нея очите на слепия и му рече: „Иди се умий в къпалнята Силоам (което значи „пратен“). Той отиде, уми се и се върна прогледал““.

Приближава се към смокинята: приближава се към теб и към мен. Исус е гладен и жаден за души. „Sitio!“, жаден съм, възкликва от кръста. Жажда за нас, за нашата любов, за нашите души и за всички души, които трябва да отведем към Него, по пътя на кръста, който е пътят на безсмъртието и на славата на Небето.

Доближил се до смокинята, но „не намери нищо на нея, освен едни листа“: срам! Така ли е и в нашия живот? Случва ли се и на нас, печално, да дават дефект вярата и трепетът на смирението и да не се появяват нито жертви, нито дела? Да не би от християнина да има само фасада, но не дела? От това трябва да се плашим, защото Исус заповядва: „Занапред да няма вече плод от тебе вовеки!“ И смоковницата веднага изсъхна“. Този откъс от Свещеното Писание ни натъжава, но в същото време ни окуражава да съживим вярата, да живеем според вярата, за да може Христос да бере винаги плод от нас.

Да не се оставяме да бъдем измамени! Господ не зависи никога от онова, което ние по човешки изработваме; за Него най-амбициозните проекти са детски игри. Той иска души, иска любов; иска всички хора да стигнат дотам да се радват вечно на Неговото царство. Трябва да работим много на земята; и трябва да работим добре, защото именно всекидневният труд трябва да се освещава. Затова да не забравяме никога да го изпълняваме за Бог. Ако го осъществяваме за нас самите, от гордост, бихме произвеждали само листа: нито Бог, нито хората биха могли да берат от едно толкова листато дърво малко сладост.

Земни надежди и християнска надежда

С монотонна настойчивост чуваме да се повтаря поизтърканият припев, че „надеждата умира последна“, сякаш надеждата е опорна точка, за да вървим напред без усложнения, без безпокойства на съвестта; или сякаш е средство да отлагаме „sine die“ необходимото поправяне на поведението, борбата да постигаме благородни цели и, най-вече, върховната цел да се присъединим към Бог.

Бих казал, че е този пътят да бъркаме надеждата с удобството. И знак, че липсва тревогата да постигаме истинското благо, и духовното, и законно материалното; най-високата амбиция се свежда до това да избягваме това, което би могло да промени спокойствието — привидно — на едно посредствено съществуване. Когато душата е плаха, вкочанена, ленива, създанието се изпълва с тънък егоизъм и се задоволява с това дните и годините да минават „sine spe nec meta“, без стремежите, които изискват усилие, без потрепванията на борбата: това, което има значение, е да избягваме риска от неприятностите и от сълзите. Колко сме далеч от това да постигнем нещо, ако сме загубили желанието да го притежаваме, от страх от цената, която трябва да се плати за неговото завладяване!

Има хора, които, желаейки да изтъкнат своята мнима начетеност, пишат долнокачествена поезия за надеждата. Неспособни да посрещат искрено самите себе си и да се обявяват за доброто, свеждат надеждата до мираж, до утопичен идеал, до просто избягване пред тревогите на един труден живот. Надеждата — фалшива надежда — се превръща за тях в едно фриволно неосъществимо желание, което не служи за нищо.

Там, където вече сме, Господ ни насърчава: „Бдете!“. Пред това Божие искане да подхранваме в съвестите си — привеждайки ги в дела — желания, изпълнени с надежда за святост. „Синко, дай си Мен сърцето“ — ни препоръчва на ухо. Престани да строиш въздушни замъци и се реши да отвориш душата си към Бог, защото само в Господ ще намериш реална основа за твоята надежда и за да правиш добро на другите. Когато не се борим срещу самите себе си, когато не отблъскваме със сила враговете, които се загнездват в нашия вътрешен замък — гордост, завист, похот на плътта и на очите, дух на самодостатъчност, глупава жажда за безнравственост, — когато не съществува духовната борба, най-благородните идеали повяхват като „цвят у трева: изгря слънце с жегата си и изсуши тревата и цветът й отлетя и хубостта на нейния изглед изчезна“. Тогава при най-малкия случай ще покълнат безутешността и тъгата, като вредни и натрапчиви растения.

Исус не се задоволява с колебливо присъединяване. Изисква — има право на това — ние да вървим решително, без да се колебаем пред трудностите. Иска твърди, конкретни стъпки; действително, обичайно общите решения служат малко. Тези слабо определени решения ми изглеждат лъжливи илюзии, с които се опитваме да накараме да замлъкнат божествените повици, които стигат до сърцето; блуждаещи огньове, които не изгарят, нито дават топлина и които изчезват със същата мимолетност, с която са възникнали.

Затова ще се убедя, че твоите намерения да постигнеш целта са искрени, ако те видя да вървиш решително. Върши добро, преглеждайки обичайното си отношение пред задачите на всеки миг; практикувай справедливостта именно в средите, които посещаваш, макар че усилието те кара да залиташ; подхранвай щастието на онези, които те заобикалят, служейки им с радост — от твоето място, в работата, която ще се стремиш да отвеждаш до край с възможно най-голямо съвършенство — с дух на разбирателство, с усмивка, с християнско поведение. И всичко за Бог, мислейки за Неговата слава, с поглед нагоре, копнеейки за окончателната родина, защото това е единствената цел, която е стойностна.