Списък на параграфи

Тайнствата на Божията благодат

Този, който иска да се бори, използва всички възможни средства. А тези средства не са се променили през двадесетте века християнство. Те са: молитва, умъртвление и често практикуване на тайнствата. Тъй като умъртвлението е също вид молитва – моление на сетивата – можем да опишем тези средства само с две думи: молитва и тайнства.

Бих искал да поговорим сега за тайнствата – този извор на Божия благодат, който е чудна проява на Божието милосърдие спрямо нас. Нека по-обстойно се спрем върху определението, което им дава катехизисът на свети Пий V: „определени осезаеми знаци, които пораждат благодатта и същевременно я разкриват – все едно че я представят пред очите ни”¹². Бог, нашият Господ, е безконечен, любовта Му е неизчерпаема, Неговата снизходителност и милост към нас нямат граници. И въпреки че ни дава Своята благодат по много други начини, Той установи съвсем ясно и свободно – както само Той можеше да го направи – тези седем действени знака, та хората да могат по траен, несложен и достъпен за всички способ да участват в заслугите на изкуплението.

Ако занемарим тайнствата, истинският християнски живот пропада. Обаче забелязваме, че има хора - особено в днешно време, които сякаш го забравят и дори започват да не зачитат този изкупителен поток на Христовата благодат. Болно ми е да говоря за тази язва на едно общество, което се нарича християнско. Но е необходимо, за да се утвърди в нашите души желанието с по-голяма любов и благодарност да прибягваме към тези извори на освещаването.

Някои хора без ни най-малко угризения решават да не бързат с кръщаването на новородените, като ги лишават – което е тежко посегателство срещу справедливостта и срещу любовта – от благодатта на вярата, от необятното богатство, което дава присъствието на Света Троица в душата, дошла на света опетнена от първородния грях. Те гледат да изопачат и същината на Миропомазването, в което традицията винаги единодушно е виждала укрепване на духовния живот, едно мълчаливо и плодотворно изливане на Свети Дух, та душата, утвърдена по този свръхестествен начин, да може да воюва – като Христов войн – в скритата битка срещу егоизма и сластолюбието.

Ако се загуби чувствителността към Божите неща, трудно може да се разбере тайнството на покаянието. Тайнството изповед не е човешки диалог, а беседа с Бог; то е съд на точна Божия справедливост, но преди всичко е един милосърден съд, с любящ Съдия: „Не искам Аз смъртта на грешника, но да се отвърне грешникът от пътя си и да бъде жив”¹³.

Наистина безкрайна е милостта на нашия Господ. Вижте колко внимателно се отнася към децата Си. Направи от брака свещен съюз – образ на единението на Христос със Своята Църква¹⁴, едно голямо тайнство, върху което се гради християнското семейство, което трябва да бъде - с Божията благодат – място на мир и съгласие, школа за святост. Родителите са сътрудници на Бог. Оттам се явява приятният дълг децата да почитат родителите си. Съвсем основателно четвъртата Божия заповед може да бъде наречена – писал съм го преди много години – най-сладкият завет от Десетте Божи заповеди. Ако в брака се живее свято – както Бог го иска, семейното огнище ще бъде един кът на мир, светлина и радост.

Нашият Бог Отец ни е дал възможността с тайнството свещенство някои вярващи - по ново и неизразимо вдъхновение от Свети Дух - да придобият незаличим знак в душата, който ги приобщава към Христос Свещеник, за да действат от името на Исус Христос, Глава на Своето мистично тяло¹⁵. С това свещеническо служение, което се различава от свещенството на вярващите по същество, а не по степен¹⁶, свещенослужителите могат да освещават Тялото и Кръвта на Христос, да поднасят на Бог Святата жертва, да опрощават греховете в покаятелната изповед и да поучават хората във всичко, що се отнася до Бог¹⁷.

Затова свещеникът трябва да бъде единствено Божи човек и да отхвърля мисълта да блестне в поприща, където християните нямат нужда от него. Свещеникът не е нито психолог, нито социолог, нито антрополог. Той е друг Христос, самият Христос, и работата му е да се грижи за душите на своите братя. Би било тъжно, ако свещеникът, основавайки се на светска наука, която би могъл да усвои само повърхностно, щом се е посветил на свещенството – си въобрази, че има правото да налага авторитетно мнението си по въпроси от догматичното и моралното богословие. Единственото, което той би сторил в такъв случай, е да прояви двойното си невежество – по отношение на светската наука и по отношение на богословието. Все пак повърхностното лустро на учен човек би могло да заблуди някои неподготвени читатели и слушатели.

Публичен факт е, че днес някои църковни дейци сякаш са склонни да изфабрикуват нова Църква, предавайки Христос, подменяйки една след друга духовните цели – в това число спасяването на душите – с конюнктурни. Ако не устоят на това изкушение, те ще престанат да изпълняват своето свещено служение, ще изгубят доверието и уважението на хората и ще причинят тежки опустошения вътре в Църквата. Освен това, като се намесват недопустимо в политическата свобода на християните и на другите хора, предизвикват съответно объркване в обществения живот и самите те стават опасни. Свещенството е тайнството на свръхестественото служение на събратята във вярата, а някои сякаш искат да го превърнат в земен инструмент на една нова тирания.

Но нека продължим с размишленията върху чудната реалност на тайнствата. При елеопомазването (елеосвещение,б.ред) на болните – както сега се нарича последното тайнство, присъстваме на една изпълнена с обич подготовка за пътуването, което ще приключи в дома на Отец. А със светото Причастие, едно тайнство на изключителната Божия щедрост – ако можем така да се изразим – Бог ни дарява Своята благодат. Самият Бог се дава на нас, самият Исус Христос, Който реално е винаги присъстващ в даровете – а не само по време на литургията – със Своето Тяло, със Своята Душа, със Своята Кръв и Своята Божественост.

Често си мисля за отговорността, която се пада на свещениците, да предоставят на всички християни Божията щедрост в тайнствата. Божията благодат оказва помощ на всяка душа; всяко създание има нужда да му се помогне конкретно, лично. Не бива душите да се разглеждат накуп! Недопустимо е да се обижда човешкото достойнство и достойнството на Божий синове и дъщери, като не се обръща внимание на всеки поотделно със смирението на човек, който съзнава, че е инструмент за предаване на Христовата любов. Всяка душа е едно чудно съкровище; всеки човек е уникален и незаменим. Всеки струва всичката кръв на Христос.

Говорихме за борба. А борбата изисква тренировки, подходяща диета, бърза медицинска помощ в случай на заболяване, на контузия, на рани. Тайнствата – главната терапия на Църквата – са винаги от полза. Когато човек се откаже доброволно от тях, не може да стори и крачка подир Исус Христос. Те са ни нужни като дишането, като движението на кръвта в тялото, като светлината, за да преценяваме във всеки момент какво Господ иска от нас.

Аскетизмът на християнина изисква мъжество, а това мъжество е в ръцете на Твореца. Ние сме тъмнината, а Той – най-блестящо сияние; ние сме болестта, а Той – крепкото здраве; ние сме бедността, а Той – безкрайно богатство; ние сме слабостта, а Той ни подкрепя, „защото Ти си Бог на моята сила”¹⁸. Нищо на земята не е способно да създаде пречки пред горещо желание на Христа да пролее Своята изкупителна кръв. Но човешката нищета може да замъгли погледа и очите ни да не забележат Божието величие. Оттам идва отговорността на всички вярващи и особено на тези, които имат задачата да ръководят – т.е. да служат – духовно на Божия народ, да не заприщват изворите на благодатта, да не се срамуват от Христовия кръст.

Християнинът знае, че е присъединен към Христос чрез кръщението; че е подготвен да се бори за Христос чрез миропомазването; че е призван да действа в света чрез участието си в царското, пророческото и свещеническото служение на Христос; че е едно цяло с Христос чрез Евхаристията – тайнството на единството и на любовта. И затова подобно на Христос трябва да живее очи в очи с другите хора, гледайки с любов всеки и всички от околните и цялото човечество.

Вярата ни прави да признаем Христос за Бог, да виждаме в Него нашия Спасител, да се уподобяваме на Него, действайки като Него. Възкръсналият, след като разсейва съмнения на апостол Тома, показвайки му раните Си, възкликва: „Блажени онези, които не са видели, и са повярвали”¹⁵. „Тук – обяснява свети Григорий Велики – по особен начин става дума за нас, понеже ние духовно притежаваме Онзи, Когото телесно не сме виждали. Става дума за нас, но при условие, че нашите действия съответстват на нашата вяра. Истински вярва само онзи, който в своите дела на практика реализира своята вяра. По тази причина свети Павел казва за онези, които само на думи изповядват вярата: те казват, че познават Бог, но с делата си го опровергават”¹⁶.

Не е възможно при Христос да отделим Неговата същност на Богочовек от Неговата роля на Изкупител. Словото стана плът и дойде на земята, за да спаси всички човеци¹⁷. Ние с нашата окаяност и лични ограничения се явяваме друг Христос, самия Христос, и сме също така призвани да служим на всички хора.

Необходимо е непрестанно да ехти тази заповед, която остава винаги нова през вековете. „Възлюбени – пише свети Йоан – пиша ви не нова заповед, а заповед стара, която имахте отначало. Старата заповед е словото, което чухте отначало. Но все пак нова заповед ви пиша, - онова, що е истинско и в Него и във вас; защото тъмнината преминава, и истинската светлина вече свети. Който казва, че е в светлината, а мрази брата си, той е още в тъмнината. Който обича брата си, той пребъдва в светлината и в него няма съблазън”¹⁸.

Нашия Господ дойде, за да донесе мир, благовестие и живот за всички хора. Не само на богатите, или само на бедните. Не само на мъдрите, или само на простодушните. А на всички. На братята, защото сме братя, тъй като сме деца на един и същ Отец Бог. Значи има само една раса – расата на Божите деца. Има и само един цвят – цветът на Божите деца. И има само един език – този език, който говори на сърцето и на разума безсловесно, обаче ни помага да познаем Бог и да се обичаме едни други.

Апостолат и съизкупителна мисия

От чудната семплота на божиите неща, съзерцателната душа прелива в апостолско старание: „Пламна сърцето ми в мене, огън се разгоря в мислите ми”²⁴. За какъв ли огън става дума, ако не за този, за който говори Христос: „Огън дойдох да туря на земята, и колко бих желал да беше вече пламнал!”²⁵. Това е огънят на апостолата, който крепне в молитвата. Няма по-добър начин да се разпространи от край до край в света тази мирна борба, в която е призван да участва всеки християнин - да допълва недостигащото на Христовите страдания²⁶.

Казахме, че Исус се е възнесъл на небето. Но християнинът може в молитвата и в Евхаристията да общува с Него както първите дванадесет апостоли, може да пламне в апостолска ревност и да се приобщи към Него, служейки на съизкуплението, т.е. да бъде сеяч на мир и радост. Да служиш – точно това е апостолатът. Ако разчитаме изключително на своите собствени сили, не ще постигнем нищо в областта на свръхестественото. Но бидейки Божи инструменти, ще постигнем всичко: „Всичко мога чрез Исуса Христа, Който ме укрепява”²⁷. Бог в Своята безкрайна доброта е решил да използва тези негодни инструменти. Така че апостолът няма друга цел, освен да остави Господ да действа, заявявайки своята пълна готовност Бог да осъществи – чрез Своите създания, чрез избраната душа – Своето спасително дело.

Апостол е християнинът, който се чувства враснал в Христос, уподобен на Христос чрез кръщението, който е подготвен чрез миропомазването да се бори за Христос. Той е призован с поведението си сред света да служи на Бог чрез общото свещенство на вярващите, което му позволява известно участие в свещенството на Христос, което – бидейки същностно различно от свещеническата служба – го подготвя да взима участие в църковните обреди и да подпомага хората по пътя им към Бог чрез свидетелства с думи и дела, чрез молитва и чрез изкупление.

Всеки от нас трябва да бъде самият Христос. Той е единственият посредник между Бог и хората²⁸ и ние се единяваме с Него, за да поднесем заедно с Него всички неща на Отец. Призванието на Божи деца, живеещи сред света, изисква да не се стремим само към нашето лично спасение, а да вървим по пътищата на земята и да ги превръщаме в пътечки сред гъсталака, които водят душите към Бог; изисква да участваме като обикновени граждани във всички събития, та да бъдем квас²⁹, който да закваси цялото тесто³⁰.

Христос се възнесе на небето, но остави на всяка достойна човешка реалност конкретната възможност да бъде изкупена. Свети Григорий Велики обобщава тази сериозна християнска тема с категорични думи: „И така, Исус замина там, откъдето дойде, завръщайки се от мястото, където продължаваше да пребивава. В действителност, когато се възнесе на небето, той свърза със Своята божественост небето и земята. В днешния празник трябва тържествено да изтъкнем факта, че бе отменена заповедта, която ни осъждаше, присъдата, която ни обричаше на тление. Естеството, към което бяха отправени думите „Пръст си и в пръст ще се върнеш”(Бит. 3:19), това естество отиде днес на небето заедно с Христос”³¹.

По тази причина ще продължа неуморно да повтарям, че светът може да бъде осветен и че на нас, християните, това ни е работата. Трябва да го прочистим от случаите на грях, с които хората го замърсяват, и да го поднесем на Господ като духовна хостия - извисил се до тази степен благодарение на Божията благодат и на нашите усилия. Строго погледнато, не може да се твърди, че съществуват благородни неща, които да са изключително светски, след като Словото благоволи да приеме изцяло човешко естество и освети земята със Своето присъствие и с труда на ръцете Си. Великата мисия, която получаваме с кръщението, е да бъдем съизкупители. Това го изисква от нас любовта Христова³² - да поемем върху плещите си част от Божията задача да изкупи душите.

Припомнихме си случилото се в Найн. Сега бихме могли да споменем и други, понеже Евангелията са пълни с подобни сцени. Тези разкази са вълнували и винаги ще вълнуват сърцата на човешките създания, тъй като не само свидетелстват за искрен жест на човек, който съчувства на Своите себеподобни, а главно ни разкриват необятната любов на Господ. Сърцето на Исус е Сърцето на въплътилия се Бог, на Емануил – Бог с нас.

„Църквата, съединена с Христос, се ражда от едно ранено Сърце“³⁷. От това Сърце, пронизано открай докрай, ни се предава животът. Как да не си припомним сега, макар и накратко, тайнствата, посредством които Бог действа в нас и ни прави да участваме в изкупителната сила на Христос? Как да не си помислим с особена благодарност за Светото причастие от Евхаристията, за жертвата на Голгота и постоянното й безкръвно подновяване по време на литургията? Исус ни се дава като храна. Тъй като Исус Христос идва при нас, всичко се променя; и у нас се пробуждат сили – това е подкрепата на Свети Дух, които изпълват душата, ръководят нашите действия, нашия начин на мислене и на чувстване. Сърцето на Исус е извор на мир за християнина.

Себеотдаването, което Господ иска от нас, не се основава само върху нашите желания, нито върху нашите сили, често пъти слаби и недостатъчни и едните, и другите. Преди всичко то е изградено върху благодатите, придобити за нас от любовта на Сърцето на Бог, станал Човек. Затова можем и сме длъжни да постоянстваме в нашия духовен живот на деца на нашия Отец, Който е на небето, без да допускаме да ни обземат униние и обезсърчаване. Обичам да обръщам внимание на това как в своето обичайно всекидневие, как в най-дребните детайли, как в нормалните условия на трудовия ден християнинът привежда в действие вярата, надеждата и любовта, тъй като в това се крие същността на поведението на една душа, подкрепяна от Божията помощ; и как в упражняването на тези богословски добродетели душата намира радост, сили и спокойствие.

Това са плодовете на Христовия мир, на мира, който ни носи Неговото Пресвято Сърце. Защото – нека го кажем още веднъж – любовта на Христос към хората е една непостижима страна на Божията тайна, на любовта на Сина към Отец и към Свети Дух. Свети Дух – тази връзка на обич между Отец и Син, намира в Словото едно човешко Сърце.

Не е възможно да говорим за тези основни положения на нашата вяра, ако не взимаме под внимание ограничеността на нашия ум и безграничността на Откровението. Обаче макар и да не можем да обхванем тези истини, макар и умът ни да се стъписва пред тях, ние вярваме смирено и непоколебимо. Защото знаем, основавайки се на свидетелството на Христос, че всичко е точно така. Че любовта, туптяща в лоното на Света Троица, се излива върху всички хора чрез любовта на Пресвятото Сърце Исусово.