Списък на параграфи

Започва новата литургична година и началните думи на литургията ни предлагат едно размишление, дълбоко свързано с основата на нашия християнски живот – християнското призвание, което сме получили. „Покажи ми, Господи, Твоите пътища и научи ме на Твоите пътеки.”¹ Ние молим Господ да ни напътства, да ни посочва Неговите пътеки та да можем да постигнем пълнотата на Неговите заповеди - а това е любовта².

Предполагам, че и вие като мен, замисляйки се върху обстоятелствата, които са съпътствали вашето решение да се стараете да живеете вярата в пълнота, ще сте много благодарни на Господ, понеже сте убедени съвсем искрено, а не поради някаква престорена скромност, че в това нямате никаква лична заслуга. Обикновено се учим да призоваваме Бог още като деца – от устата на нашите родители християни. По-късно учители, приятели, познати са ни помагали по различни начини да не губим от погледа си Исус Христос.

Един ден - не искам да говоря общо, отвори сърцето си на Господ и Му разкажи твоята история – може би твой приятел, обикновен християнин като теб самия, ти е разкрил едно ново и задълбочено виждане на вярата, което е същевременно и старо като Евангелието. Той те е насочил към възможността да следваш неотстъпно Христос, да станеш апостол на апостоли. Възможно е тогава да си загубил душевния си покой и да си го придобил отново - вече като пълен мир,когато си казал „Да” на Бог съвсем свободно, защото ти си го пожелал – ето кое е свръхестественото в случая. И тогава е дошла радостта – силна и непрестанна, която те напуска единствено когато се отдалечиш от Него.

Не обичам да говоря за избрани или предпочетени хора. Христос е Този, Който говори, Който избира. Така пише в Писанието: „избра ни чрез Него, преди да се свят създаде, за да бъдем свети”³. Знам, че това не те изпълва с гордост, нито прави да си мислиш, че превъзхождаш другите хора. Този избор, в който се корени нашето призвание, трябва да бъде основата на твоето смирение. Нима се издига паметник на четките на великия художник? Дори ако те служат за създаването на шедьоври, заслугата е на твореца. Ние, християните, сме само инструменти в ръцете на Твореца на света, на Изкупителя на всички хора.

Да бъдем апостоли на апостоли

Да изпълнят света със светлина, да бъдат сол и светлина²² - така Господ е описал мисията на Своите ученици. Да отнесат до най-далечните кътчета на земята благата вест за Божията любов. На това ние, всички християни, трябва по един или друг начин да посветим живота си.

И дори нещо повече. Трябва да усещаме желанието да не оставаме сами в това дело, а да въодушевяваме и други да съдействат в тази Божия мисия и да носят радост и мир в сърцата на хората. „Съобразно с вашия напредък увличайте другите със себе си – пише свети Григорий Велики – стремете се да имате спътници по вашия път към Господ“²³.

Но помнете, че „когато човеците спяха, дойде врагът му и посея между житото плевели“²⁴ – казва Господ в една от притчите. Ние, хората, сме изложени на опасността да се отпуснем в летаргията на егоизма, на лекомислието, да разпилеем сърцето по хиляди преходни цели, избягвайки да се вдълбочим в истинската стойност на земната действителност. Лошо нещо е тази летаргия, която задушава достойнството на човека и го прави роб на унинието!

Има един случай, който трябва да ни причинява особена болка – на онези християни, които биха могли да дадат повече, но не се решават; които биха могли изцяло да се отдадат, изпълнявайки напълно призванието си на Божи синове, ала се възпротивяват да бъдат великодушни. Това трябва да ни боли, тъй като благодатта на вярата не ни е дадена, за да остане скрита, а за да блесне пред хората²⁵. А и освен това остава под въпрос земното и вечното щастие на хората, които действат по този начин. Християнският живот е едно Божие чудо, непосредствен залог за удовлетворение и спокойствие, но при условие, че съумеем да оценим Божия дар²⁶ и да бъдем безкрайно щедри.

Нужно е, значи, да събудим изпадналите в такава летаргия и да им припомним, че животът не е игра, а съкровище, дадено ни от Бог, което трябва да умножим. Нужно е също да покажем пътя на онези, които имат добра воля и добри желания, ала не знаят как да ги осъществят. Христос ни кара да бързаме. Всеки от вас трябва да бъде не само апостол, но и апостол на апостоли – да увлича другите, да ги вдъхновява, та и те да разгласят Исус Христос между хората.

Възможно е някой от вас да се запита как, по какъв начин може да предаде на другите това познание за Исус. И аз отговарям: по съвсем естествен и обикновен начин – живеейки, както се живее сред света, отдадени на вашата работа и на грижата за вашето семейство, участвайки в благородните начинания на хората и уважавайки законната свобода на всеки човек.

Ето вече почти тридесет години откакто Бог вложи в сърцето ми горещото желание да накарам хора с различно социално и семейно положение и професии да разберат тази доктрина, че обичайният живот може да бъде свят и изпълнен с Бог, че Господ ни призовава да освещаваме всекидневните занимания, понеже и в тях намира място християнското съвършенство. Нека се замислим отново върху това, имайки предвид живота на Дева Мария.

Нека не забравяме, че почти всички земни дни на Божията майка преминават подобно на дните на други милиони жени, заети с грижите за семейството, с възпитанието на децата, с домакинската работа. Богородица освещава и най-маловажното, това, което мнозина по погрешка смятат за незначително и нестойностно: всекидневния труд, дребните знаци на внимание към любимите, посещенията на роднини и приятели и разговорите с тях. Благословен делничен живот, който може да бъде изпълнен с толкова Божия любов!

Защото точно това обяснява живота на Богородица – нейната любов. Любов, доведена до крайност, до пълна самозабрава. Дева Мария с радост е на своето място – там, където иска Бог, и изпълнява с особено старание Божията воля. Точно това прави да не е банален, а изпълнен със смисъл и най-незначителният й жест. Света Мария, нашата майка, е за нас образец и път. Трябва да се стараем да бъдем като нея в средата и сред обстоятелствата, в които Бог ни е поставил.

Постъпвайки така, ще дадем на околните свидетелство за прост и обикновен, но последователен християнски живот, независимо от нашата ограниченост и недостатъци, присъщи на човешката природа. И щом видят, че си приличаме по всичко, околните ще се поинтересуват: Каква е тази радост у вас? Откъде намирате сили, за да победите егоизма и склонността към спокойствие? Кой ви учи да проявявате разбиране към другия, да бъдете пожертвувателни, да помагате на останалите?

Тогава е моментът да им откриете божествената тайна на християнското съществуване – да им говорите за Бог, за Христос, за Свети Дух, за Дева Мария. Да се опитате да предадете с нашите бедни слова безумната Божия любов, която Неговата благодат е вляла в сърцата ни.

Свети Йоан е съхранил в своето Евангелие една чудна фраза на Девата при описанието на сватбата в Кана Галилейска, за която вече говорихме. Евангелистът ни разказва, че Мария се обръща към слугите с думите: „Каквото ви каже, сторете“²⁷. За това става дума – да отведем душите пред Исус и те да Го запитат: „Господи, какво искаш да направя?“²⁸.

Християнското апостолско служение – сега говоря именно за това на обикновения мъж или жена, които живеят като всички нас – е един вид сериозен катехизис при който посредством лично общуване, посредством вярно и истинско приятелство у другите се пробужда жаждата за Бог и им се помага да открият нови хоризонти. И всичко това става, както казах, съвсем естествено и просто – с примера на вярата, открояваща се в живота ви, с вашата реч – учтива, но носеща силата на Божията истина.

Бъдете смели. Та вие разчитате на помощта на Дева Мария, Царица на апостолите. Света Богородица, без да престава да се държи като наша майка, знае как да посочи на своите деца именно техните задължения. Тя проявява винаги велика милост към онези, които се приближават до нея и съзерцават живота й, като ги води при кръста,давайки им да съзерцават лице в лице примера на Божия син. И при тази среща - решителна за християнския живот, Девата се застъпва и помага нашият път да завърши с помирението на малкия брат – ти и аз - с Единородния син на Отец.

Много обръщания, много решения за посвещаване в служба на Бог са били предшествани от среща с Дева Мария. Богородица е подкрепила желанията за търсене на Бог, майчински е ориентирала душевното безпокойство, вдъхновила е стремежа за промяна, стремежа към един нов живот. И така „каквото ви каже, сторете“ се е превърнало в реалност – в приятно себеотдаване, в християнско призвание, което от този момент просветлява целия ни живот.

Това кратко разсъждение в присъствието на Господ, в което размишлявахме за почитта и обичта към Неговата майка, която е и наша майка, може като резултат да съживи нашата вяра. Месец май сега започва. Господ иска да не пропуснем тази възможност за израстване в Неговата любов чрез почитанието към Неговата майка. Нека всеки ден да проявяваме към нея тези дребни знаци на синовно внимание и обич, които постепенно стават големи дела на лична святост и апостолат, т.е. на един постоянен стремеж да спомогнем на спасението, което Христос дойде да донесе на света.

Света Марийо, надежда наша, рабиня Господня, Престол на мъдростта, моли се за нас!

Християнският оптимизъм

Понякога може да бъдете изкушени да си помислите, че всичко това е много хубаво – подобно на една наша неосъществима мечта. Говорих ви вече за обновяване на вярата и надеждата; че трябва да бъдете решителни и твърдо убедени, че тези наши блянове дори ще се преизпълнят чрез Божите чудеса. Обаче е крайно необходимо да стъпим наистина здраво върху християнската добродетел на надеждата.

Нека не привикваме към чудесата, които стават пред нас, към това изключително чудно събитие – Господ всеки ден да слиза в ръцете на свещеника. Исус иска за сме будни, та непрестанно да се убеждаваме във великата Му мощ и да чуваме отново и отново обещанието Му: „Вървете след Мене, и Аз ще ви направя да бъдете ловци на човеци“²⁹; ще направя трудът ви да бъде резултатен и да привличате душите към Бог. Трябва, значи, да повярваме на тези думи на Господ и да се качим на лодката, да хванем веслата, да вдигнем платната и да навлезем в човешкото море, което Христос ни дава като наследство. „Отплувай към дълбокото, и хвърлете мрежите си за ловитба.“³⁰

Това апостолско усърдие, което Христос е вложил в сърцето ни, не бива да се изчерпва – угасва – заради някакво фалшиво смирение. Истина е, че ние вървим със своята окаяност, но също така е истина, че Господ има това предвид. От Неговия милосърден поглед не убягва, че ние, хората, сме ограничени създания, имаме слабости, недостатъци, имаме склонност към греха. Обаче Той ни заповядва да се борим, да признаем недъзите си, ала не за да се уплашим, а за да се покаем и да изявим желание да станем по-добри.

Освен това нека винаги да помним, че сме само Негови инструменти: „Какво е, прочее, Павел? Какво е Аполос? Не са ли те служители, чрез които вие повярвахте, и то според колкото всекиму от тях Господ е дал? Аз насадих, Аполос полива, ала Бог направи да израсте“³¹. Учението, посланието, което трябва да разпространяваме, има в себе си безкрайна плодовитост, ала тя не се дължи на нас, а на Христос. Сам Бог се е заел да осъществи спасителното дело – да изкупи света.