Списък на параграфи

Размишлявайки върху думите на нашия Господ: „За тях Аз посветявам Себе Си, та и те да бъдат осветени чрез истината“^[1], ясно забелязваме нашата единствена цел: осветяването, или по-точно да бъдем свети, за да осветяваме. Същевременно – подобно на едно малко изкушение – може да ни загложди мисълта, че малцина сме решени да отговорим на тази Божествена покана, а и освен това ние се преценяваме като инструменти с ниско качество. Наистина, малко сме в сравнение с останалото човечество и сами по себе си не струваме нищо. Но уверението на Учителя отеква властно: християнинът е светлината, солта и маята на земята, „Малко квас заквася цялото тесто“^[2]. Точно затова винаги съм проповядвал, че ни интересуват всички души – стоте души от стоте, без никаква дискриминация – твърдо убедени, че Христос ни е изкупил всички и иска да си послужи с нас, малцината, въпреки нашата лична неспособност, за да прогласяваме това спасение.

Един ученик на Христос никога няма да се отнесе лошо към някого. Да, ще назове грешката грешка, но трябва с любов да поправи сбъркалия. Ако не го стори, няма да може да му помогне, няма да може да го освети. Трябва да умеем да съжителстваме, да разбираме другите, да им прощаваме, да се държим братски. Както съветва свети Йоан Кръстни, във всеки момент трябва да вливаме любов там, където няма любов, за да добием любов^[3]. Това важи и при възможностите – на пръв поглед незначителни, които ни предоставят работното място, социалните и семейните взаимоотношения. Следователно ти и аз ще използваме и най-малката възможност, която получим в нашето обкръжение, за да я осветим, за да се осветим и за да осветим онези, които заедно с нас споделят същите всекидневни стремежи, като изпитваме в нашия живот сладкия и омайващ товар на съизкупуването.

^[1] Иоан 17:19.

^[2] Гал. 5:9.

^[3] Вж. Свети Йоан Кръстни, Писмо до Мария де ла Енкарнасион, 6 юли 1591 г.

Душите са Божии

„А другите ученици преплуваха с кораб (защото не бяха далеч от земята, на около двеста лакти), като влечаха мрежата с рибата“. Веднага полагат улова в краката на Господ, защото е Негов. Така ние научаваме, че душите са Божии, че никой на тази земя не може да си приписва собствеността върху тях и че апостолското дело на Църквата — което е известяване и реалност на спасение — не се основава на престижа на някого, а на божествената благодат.

Исус разпитва св. Петър три пъти, сякаш иска да му даде също толкова възможности да поправи своето тройно отрицание. Св. Петър се е научил; самото му нечестие го направило вещ. Съзнаващ своята немощ, той е дълбоко убеден в суетата на някои безразсъдни показности. Затова полага всичко в Христовите ръце: „Господи, Ти всичко знаеш; Ти знаеш, че Те обичам“. Какво отговаря Исус? „Паси Моите агънца, паси Моите овци“. Не твоите, не вашите: „Моите!“. Защото Той е създал човека, Той го е изкупил, Той е откупил всяка душа, една по една — повтарям — на цената на Своята Кръв.

Донатистите през пети век, за да атакуват католиците, твърдели, че е невъзможно епископът на Хипон, св. Августин, да изповядва истината, защото преди това бил голям грешник. А св. Августин препоръчвал на своите братя във вярата как трябва да отговарят: „Августин е епископ в Католическата църква; той упражнява своята длъжност, за която трябва да даде отчет на Бог. Запознах се с него сред добрите. Ако е лош, той знае; ако е добър, не в него съм положил обаче своята надежда. Защото първото нещо, което усвоих в Католическата църква, е да не полагам надеждата си в човек“ [св. Августин, Enarrationes in Psalmos, 36, 3, 20].

Да не полагаме усилия за разпространяването на „нашата“ блага вест! Ако беше наша, какво бихме могли да кажем? Да полагаме усилия за разпространяване на благата вест на Христос; както Бог го иска и както ни го е заповядал: „Идете по цял свят и проповядвайте Евангелието“. Грешките са наши; плодовете — на Господ.