Списък на параграфи

Другият враг – пише свети Йоан – е похотта на очите, един вид скъперничество. Тя ни кара да ценим само онова, което може да се пипне. При нея очите сякаш се залепват за земните неща и заради това не успяват да открият свръхестествената действителност. Следователно можем да употребим този израз от Светото писание, за да опишем скъперничеството спрямо земните блага както и деформацията, поради която наблюдаваме заобикалящото ни – другите хора, случващото се в нашия живот и в днешния свят – единствено с човешко око.

Очите на душата се замъгляват, разумът се смята за самодостатъчен да разбере всичко, без да има нужда от Бог. Това е едно изтънчено изкушение, което се крие зад достойнството на разума, даден на човека от нашия Бог Отец, за да Го опознае и свободно да Го обича. Увлечен от това изкушение, човешкият разум започва да се мисли за център на вселената, отново се въодушевява от онова „ще бъдете като богове”²² и - като се препълни със самовлюбеност - обръща гръб на Божията любов.

По такъв начин нашето съществуване може да бъде предадено напълно в ръцете на третия враг – житейската гордост. И не става дума само за преходни тщеславни помисли или за някакво самолюбие, а за едно пълно самодоволство. Нека не се заблуждаваме – това е най-лошото зло, коренът на всички заблуди. Борбата срещу гордостта следва да бъде постоянна; не без основание се твърди, че това чувство умира ден след смъртта на човека. Това е горделивостта на фарисея, когото Бог отказва да оправдае, понеже се сблъсква у него с една бариера на самодостатъчност. Това е арогантността, която ни прави да презираме другите хора, да ги потискаме и оскърбяваме. Не забравяйте: „Дойде ли гордост, ще дойде и посрама”²³.

Злато, тамян и смирна

„А като видяха звездата, те се зарадваха с твърде голяма радост”¹⁷ – се казва в Евангелието, наблягайки на радостта. Защо толкова голяма радост? Защото те, без никога да са се усъмнявали, получават от Господ доказателството, че звездата не е изчезнала. След като я бяха изгубили от погледа си, те я бяха съхранявали в душата си. Така е и с призванието на християнина – ако не загуби вярата си, ако продължава да се уповава на Исус Христос, Който ще бъде с нас „до свършека на света”¹⁸, звездата отново се появява. И така, като се убеди още веднъж, че действително е призван, у него се поражда по-голяма радост, която увеличава неговата вяра, надежда и любов.

„И като влязоха в къщата, намериха Младенеца с майка Му Мария и паднаха, та Му се поклониха”¹⁹. И ние коленичим пред Исус, пред Бога, скрит в човешко естество. И отново Му казваме, че не искаме да обърнем гръб на божествения Му призив, че никога няма да се отдалечим от Него; че ще премахнем от пътя си всичко, което би било пречка за нашата вярност; че искрено желаем да следваме Неговите вдъхновения. Ти в твоята душа и аз също – в моята вътрешна молитва, която е като голямо мълчание, което вика– казваме на Младенеца, че жадуваме да станем послушни като слугите от притчата, та и на нас да ни рече: Възрадвай се, добри и верни рабе²⁰.

„И като отвориха съкровищата си, принесоха Му дарове: злато, ливан и смирна”²¹. Нека спрем за малко, за да разберем това изречение от Евангелието. Как можем ние, които сме нищо и нищо не струваме, да принесем нещо на Бог? В Писанието пише: „Всяко добро деяние и всеки съвършен дар иде отгоре”²². Човек дори не съумява изцяло да открие глъбините и красотата на даровете на Господ: „Да би знаела дара Божий”²³ – отговаря Исус на самарянката. Исус Христос ни научи да очакваме всичко от Бог Отец, а преди всичко да търсим Божието царство и Неговата правда, понеже всичко друго ще ни се придаде, защото Той добре знае от какво имаме нужда²⁴.

В делото на спасението нашият Отец се грижи за всяка душа с нежност и любов: „всеки си има своя дарба от Бога, един – тъй, други – инак”²⁵. Следователно би изглеждало безсмислено да се мъчим да поднесем на Господ нещо, от което Той няма нужда. При положение, че ние сме като длъжниците, които нямат с какво да платят²⁶, нашите дарове ще заприличат на тези от Стария завет, които Бог отхвърля: „жертва и принос, всесъжения и жертви за грях (които се принасят според закона) Ти не пожела и не Ти се угоди”²⁷.

Обаче Господ знае, че да се дава е присъщо на влюбените и самият Той ни сочи какво иска от нас. Не Го интересуват богатства, нито плодовете или тварите земни, нито рибите в моретата, нито птиците небесни, защото всичко е Негово. Той иска нещо съкровено, което да Му дадем напълно доброволно: „Синко, дай си мен сърцето”²⁸. Виждате ли? Не се задоволява с нещо половинчато, иска всичко. Не търси да вземе нещо наше, а – повтарям – иска ни нас самите. Само от тук, от този първи дар –произхождат всички други дарове, които можем да поднесем на Господ.

Нека Му поднесем, затова, злато, чистото злато на нашето откъсване от парите и от материалните блага. Нека не забравяме, че това са неща, които са хубави защото идват от Бог. Ала Господ желае да ги ползваме, без сърцето ни да се привързва към тях, а в полза на всички хора.

Земните блага сами по себе си не са нещо лошо. Те стават зловредни, когато човек ги въздигне в идоли и започне да им се кланя. Но са и облагодетелстващи, когато ги превърнем в инструмент на доброто, когато ги употребим в християнско дело на милосърдие и справедливост. Ние не можем да преследваме материалните блага сякаш в тях е нашето съкровище, понеже нашето съкровище е тук – в една ясла. Това е Христос и Той трябва да бъде средоточие на всичката ни любов, „защото, дето е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви”²⁹.

Ние добре разбираме нетърпението, тревогата, загрижеността на онези, чиято душа – по природа християнска²⁹ – не се примирява със социалната или лична несправедливост, която може да причини човешкото сърце. Толкова векове хората съжителстват на земята, а все още колко омраза, враждебност и фанатизъм има натрупани в погледи, които не искат да виждат, и в сърца, които не искат да обичат.

Земните богатства са разпределени сред малцина; културните блага са затворени в тесен кръг избраници. А извън тези облагодетелствани – глад за хляб и за знание, пък спрямо човешкия живот, който е свят, понеже произхожда от Бог, се отнасят като към нещо съвсем обикновено, като към цифри в някаква статистика. Аз разбирам и споделям това нетърпение, което ни подбужда да обръщаме взор към Христос, подканящ ни непрекъснато да приложим на практика новата заповед за любовта.

Всички обрати, през които преминава нашият живот, ни носят Божие послание, изискващо от нас да отговорим с любов, да се посветим на другите. „А кога дойде Син Човеческий в славата Си, и всички свети Ангели с Него, тогава ще седне на престола на славата Си, и ще се съберат пред Него всички народи; и ще отдели едни от други, както пастир отлъчва овци от кози; и ще постави овците от дясната Си страна, а козите - от лявата.

Тогава Царят ще каже на ония, които са от дясната Му страна: дойдете вие, благословените на Отца Ми, наследете царството, приготвено вам от създание мира; защото гладен бях, и Ми дадохте да ям; жаден бях, и Ме напоихте; странник бях, и Ме прибрахте; гол бях, и Ме облякохте; болен бях, и Ме посетихте; в тъмница бях, и Ме споходихте. Тогава праведниците ще Му отговорят и кажат: Господи, кога Те видяхме гладен, и нахранихме, или жаден, и напоихме? Кога Те видяхме странник, и прибрахме, или гол, и облякохме? Кога Те видяхме болен, или в тъмница, и Те споходихме? А Царят ще им отговори и каже: истина ви казвам: доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили.”³⁰

Трябва да умеем да виждаме в нашите братя – хората, Христос, Който ни идва насреща. Няма човешки живот, който да е откъснат от останалите; всеки живот се пресича с други. Никой човек не е самостоятелен стих, ние всички сме част от Божия поема, която Бог пише с помощта на нашата свобода.