Списък на параграфи

Неотдавна се любувах на един мраморен барелеф, изобразяващ поклонението на влъхвите пред Детето Бог. Около барелефа бяха разположени четири ангела, всеки от тях държащ един символичен предмет: диадема; земното кълбо увенчано с кръста; меч; скиптър. По този художествен начин - чрез добре познати образи, бе представено събитието, което възпоменаваме днес: едни мъдреци (според преданието царе) коленичат пред едно Дете, след като са питали в Йерусалим: „Де е родилият се Цар Иудейски?”¹

И аз, подтикван от този въпрос, съзерцавам днес Исус, „лежащ в ясли”² - място, подходящо само за добитъка. Къде е, Господи, Твоето царско достойнство? Къде са диадемата, мечът, скиптърът? Те му принадлежат по право, ала Той не ги иска; царува, увит в пелени. Той е един невъоръжен Цар, Който ни се явява съвсем беззащитен, едно пеленаче. Как да не си спомним думите на апостола: „но понизи Себе Си, като прие образ на раб”³?

Нашият Господ се въплъти, за да ни покаже волята на Отец. И ето, че още от люлката Той ни поучава. Исус Христос ни търси с едно призвание - призванието към святост, та заедно с Него да доведем до край изкуплението. Забележете първото Му поучение – трябва да бъдем съизкупители, търсейки победата, но не като побеждаваме нашите ближни, а като се налагаме над нас самите. Подобно на Христос ни е нужно да се снизим, да се почувстваме слуги на другите, за да ги отведем при Бог.

Къде е Царят? Къде да Го търсим ако не там, където Той иска да царува преди всичко: в сърцето, в твоето сърце? За това става Дете; че кой не обича едно малко създание? Къде е Царят? Къде е Христос, Чийто образ Свети Дух се старае да формира в нашата душа? Той не може да пребъдва в горделивостта, която ни отделя от Бог, не може да пребъдва в нелюбящото сърце, което ни откъсва от другите. На такова място Христос не може да се намира. И човекът остава сам.

На този ден, на Богоявление, коленичили пред Младенеца Исус, пред един Цар без видими царски знаци, можете да Му кажете: Господи, отстрани горделивостта от моя живот, пречупи моето себелюбие, моята жажда за самоутвърждаване и налагане над другите. Стори тъй, че същността на моята личност да се отъждестви с Теб.

Пътят на вярата

А постигането на тази цел – отъждествяването с Христос, не е лесно. Ала не е и трудно, ако живеем, както Господ ни е учил: ако всеки ден прибягваме към Божието слово и подхранваме нашия живот с тайнствената реалност на Евхаристията, която Той ни даде за храна, понеже пътят на християнина е едно неспирно странстване– както се пее в стара песен от моя край. Бог ни е призовал ясно и категорично. Подобно на влъхвите ние открихме пътеводна звезда, чиято светлина озарява небесата на душата.

„Видяхме звездата Му на изток и дойдохме да Му се поклоним”⁴. Така направихме и ние. И също забелязахме, че постепенно една нова светлина обхвана душите ни – желанието да бъдем истински християни. Или – ако ми позволите така да се изразя – копнежът да приемем Бог на сериозно. Ако всеки от нас започне сега да разказва историята на своето свръхестествено призвание, останалите бихме отсъдили, че това е било Божие дело. Нека благодарим на Бог Отец, на Бог Син, на Бог Свети Дух и на Дева Мария – чрез която получаваме всички небесни благословии, за този дар, който ведно с този на вярата е най-големият, с който Господ може да удостои човека. Става дума за твърдото решение да постигнем пълнотата на любовта с убедеността, че при изпълнението на нашите професионални и социални задължения светостта е необходима – а не само възможна.

Вижте колко деликатно ни кани Господ. Той говори съвсем човешки, като един влюбен: „нарекох те по името ти, ти си Мой”⁵. Бог, Който е красотата, величието, мъдростта, ни казва, че Му принадлежим, че сме били избрани за обект на Неговата безкрайна любов. Какъв живот във вярата ни е нужен, за да не похабим това чудо, което Божието провидение е дало в ръцете ни! Вяра като на тримата влъхви – убеждението че нито пустинята, нито бурите, нито примамливостта на оазисите ще ни попречат да стигнем до целта, до вечния Витлеем, до окончателното живеене с Бог.

Пътят на вярата е път на саможертва. Християнското призвание не ни откъсва от нашето място в живота, но изисква да изоставим всичко това, което възпрепятства изпълнението на Божията воля. Светлината, която заблестява, е само началото. Ние трябва да я следваме, ако искаме тя да ни стане звезда, а след време и слънце. „Докато влъхвите бяха в Персия – пише свети Йоан Златоуст - виждаха само една звезда; но когато напуснаха родината си, те видяха самото Слънце на правдата. Може да се каже, че те едва ли биха продължили да виждат звездата, ако бяха останали в страната си. Така че нека и ние да побързаме. И макар всички да ни пречат в това, ние да изтичаме в дома на този Младенец”⁶.

Непоколебимост в призванието

„Видяхме звездата Му на изток и дойдохме да Му се поклоним. Като чу, цар Ирод се смути, и цял Йерусалим с него.”⁷ И днес тази сцена се повтаря. Пред величието на Бог, пред решението – едно сериозно човешко и дълбоко християнско решение – да живееш според вярата си, не липсват объркани хора, които се учудват и дори скандализират. Би могло да се каже, че те не възприемат друга действителност освен тази, която виждат в ограничения си земен хоризонт. Изправени пред щедростта, която забелязват у откликналите на Божия зов, те се усмихват ехидно. Те се плашат и дори в някои наистина патологични случаи – полагат всякакви усилия да попречат на светото намерение, което една душа съвсем свободно е намислила да следва.

Случвало ми се е да бъда свидетел на нещо, което би могло да се нарече всеобща мобилизация срещу онези, които бяха решили да посветят целия си живот в служба на Бог и на другите хора. Някои са убедени, че Господ не може да избира по свое желание когото си иска, без да помоли именно от тях разрешение; или че човек не разполага с пълната свобода, за да каже „да” на Любовта или за да я отхвърли. За разсъждаващите по този начин свръхестественият живот на всяка душата е нещо второстепенно. Според тях на него заслужава да му се обърне внимание само след като бъдат задоволени жалките цели на човешкия егоизъм. Ако беше така, какво щеше да остане от християнството? Нима думите на Христос – едновременно пълни с любов и с взискателност, са само за да бъдат слушани, или за да бъдат слушани и прилагани на практика? Той казва: „Бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец”⁸.

Нашият Господ се обръща към всички хора да отидат при Него, да бъдат свети. Той вика не само влъхвите, които бяха мъдри и влиятелни; преди това беше изпратил при пастирите край Витлеем не звезда, а един от Своите ангели⁹. Бедни или богати, мъдри или не толкова мъдри, всички трябва да настроят душата си да слуша със смирение гласа на Бог.

Вижте случая с Ирод – той е могъщ земен владетел и има възможност да разчита на помощта на мъдреците: „И като събра всички първосвещеници и книжници народни, питаше ги: де трябва да се роди Христос?”¹⁰ Обаче неговата власт и неговата ученост не го водят до познаването на Бог. При неговото вкаменено сърце властта и знанието са инструменти на злото, подтикващи го към безсмисленото желание да унищожи Бог, да презре живота на множество невинни младенци.

Нека продължим с Евангелието: „А те му казаха: във Витлеем Иудейски, защото тъй е писано чрез пророка: „и ти, Витлееме, земя Иудина, никак не си най-малък от Иудините воеводства; защото от тебе ще излезе Вожд, Който ще пасе Моя народ Израиля”.¹¹Не можем да пренебрегнем тези подробности от Божието милосърдие – Този, Който щеше да изкупи света, се ражда в едно загубено село. Защото у Бог няма лицеприятие¹², както настоятелно повтарят Писанията. Той не се интересува от богатството, от потеклото, от учеността на човека, за да призове душата към живот в пълно съгласие с вярата. Призванието предхожда всички заслуги: „Звездата, която бяха видели на Изток, вървеше пред тях, докато дойде и се спря над мястото, дето беше Младенецът”¹³.

Първо е призванието. Бог ни обича, преди още да сме научили как да се обръщаме към Него, и влага в нас любовта, с която можем да отвърнем на Неговата. Бащинската доброта на Бог винаги ни преварва¹⁴. Нашият Господ не само е справедлив, Той е много повече – Той е милосърден. Не чака ние да отидем при Него, а ни идва насреща с явни знаци за бащинската Си обич.