Списък на параграфи

Какви странна способност има човек - бързо да забравя най-невероятните чудеса и да привиква към тайните на вярата. Нека сега, по време на Великите пости, отново обърнем внимание на това, че християнинът не може да бъде повърхностен. Бидейки погълнат от своята обичайна работа сред другите хора, нему подобни, винаги зает, угрижен и напрегнат, християнинът трябва същевременно да пребъдва напълно потопен в Бог, понеже е Божие дете.

Обстоятелството, че сме Божи деца, е една радостна истина, една утешителна тайна. Божието осиновение изпълва духовния ни живот, тъй като ни учи да общуваме, да опознаваме и да обичаме нашия Небесен отец. И по този начин препълва с надежда нашата вътрешна борба и ни предава благодушната доверчивост на малките деца. Дори нещо повече – тъкмо защото сме синове на Бог, това ни кара и да съзерцаваме с любов и възхита творенията, излезли изпод ръцете на Бог Отец Творец. И така се превръщаме в съзерцателни души сред галопиращия свят, като едновременно обичаме света.

По време на Великите пости литургията ни припомня последствията от греха на Адам върху живота на хората. Адам не пожела да бъде добър Божи син и се разбунтува. Но също така постоянно долавяме ехото на тази felix culpa – щастлива вина, която цялата Църква ще възпее радостно в навечерието на неделята на Възкресението⁴⁰.

Бог Отец, когато се изпълни времето, прати на света Своя Единороден син, за да възстанови мира, та като откупи човека от греха, „да получим осиновението”⁴¹, да бъдем провъзгласени за синове Божи, освободени от игото на греха, способни да участваме във вътре божественият живот на Света Троица. И така се даде възможност този нов човек, тази нова присадка на Божите деца⁴² да освободи от безпорядъка цялото творение, възстаноявайки всичко в Христа⁴³, Който ги примири с Бога⁴⁴.

И така, време е за покаяние. Но както видяхме, това не е някаква неприятна повинност. Трябва да изживеем Великите пости с духа на осиновението, който ни предаде Христос и който тупти в душата ни⁴⁵. Господ ни зове да се приближим до Него с желанието да бъдем като Него: „Подражавайте Богу, като чеда възлюбени”⁴⁶, сътрудничейки смирено, но ревностно в Божия план да се слепи счупеното, да се спаси изгубеното, да се въведе ред там, където царуваше безредие на греховния човек, да се изведе на правилния път заблудения, да се възстанови божествената хармония в творението.

Радостта на „Велики четвъртък“

Колко добре разбираме днес неспирния възглас пред Светото причастие на християните от всички времена! „Пей, езико, песен тайна на Плътта в тоз‘ славни час; и на тази Кръв Свещена, Що Христос проля за нас – щедрост царска и безкрайна Бог излива и тозчас!“^[1] Смирено трябва да обожаваме Този Скрит Бог^[2] – Самият Исус Христос, Който се роди от св. Дева Мария; Който страда и бе принесен в жертва на Кръста; из Чиито прободени ребра бликнаха вода и кръв^[3].

Това е Свещената трапеза, на която Самият Христос се дава като храна. Мястото, където се възобновява паметта за страстите Христови; където заедно с Него душата общува съкровено със своя Бог и притежава залог за бъдещата слава^[4].

Църковната Литургия е поместила в кратки стихове най-важните моменти от историята на пламенната обич, която Господ ни дарява.

Богът на нашата вяра не е някакво същество, което равнодушно наблюдава отдалеч живота на хората – техните стремежи, техните борби, техните терзания. Той е Баща, Който обича чедата Си до такава степен, че изпраща Словото – Второто Лице на Святата Троица, да се въплъти сред нас, да умре за нас и да ни изкупи. Това е същият любящ Отец, Който нежно ни привлича към Себе Си посредством действието на Свети Дух, пребиваващ в нашите сърца.

Радостта на „Велики четвъртък“ произхожда от това – да си дадем сметка, че Създателят се е преизпълнил с обич към Своите създания. Нашият Господ Исус Христос установява Евхаристията – сякаш все още не бяха достатъчни всички други доказателства за Неговото милосърдие – та ние да Го имаме винаги близо до себе си. А и защото – доколкото можем да съдим за това – Той, Който няма нужда от нищо, движен от Своята обич, не иска да се лиши от нас. Святата Троица се влюби в човека, сътворен по „Наш образ (и) по Наше подобие...“^[5] и издигнат на реда на благодатта; изкупи го от греха – от греха на Адам, тежащ на цялото му потомство, и от личните грехове на всекиго, и жадува да пребивава в нашата душа: „Ако някой Ме обича, ще спази словото Ми; и Моят Отец ще го обикне, и ще дойдем при него и жилище у него ще направим.“^[6].

^[1]Срв. „Pange, lingua, gloriosiCorporis mysterium“, химн от св. Томмазо от Акуино.

^[2]Срв. „AdoroTedevote, latensDeitas“, химн от св. Томмазо от Акуино.

^[3]Срв. „Aveverum“, химн от св. Томмазо от Акуино.

^[4]Срв. „OSacrumConvivium“,химн от св. Томмазо от Акуино.

^[5]Бит.1: 26.

^[6]Йоан 14: 23.

Евхаристията и тайната на Святата Троица

Това Трòично изливане на обич към хората е увековечено по върховен начин в Евхаристията. Преди много години учехме по Вероучение, че Св. Евхаристия може да бъде разглеждана и като Жертва, и като Тайнство. И че това Тайнство ни се явява като Причастие, и съкровище на олтара, съхранявано в дарохранилището. Църквата е посветила другочестване на Евхаристийната тайна – „Тяло Христово“, присъстващо във всички дарохранилища по света. Днес, на „Велики четвъртък“, ще насочим вниманието си към Св. Евхаристия – Жертва и храна – в Литургията и в Причастието.

Говорех за Троично изливане на обич към хората. И къде можем да го видим, ако не в Литургията? Цялата Св. Троица действа в Св. Жертва на олтара. Затова така обичам да повтарям думите в края на първата молитва за намеренията на вярващите, след Дароприношението и след причастяването: „Чрез Исус Христос, нашият Господ, Твоят Син,– обръщаме се към Отца – Който живее и царува с Теб, в единство със Светия Дух, Бог, през всички векове на вековете. Амен!“.

По време на Литургията ние постоянно се обръщаме към Отца. Свещеникът е представител на Предвечния свещеник Исус Христос, който същевременно е и Жертвата. Действието на Свети Дух в Литургията не е по-малко чудно, нито по-малко действено. „Чрез силата на Свети Дух – пише св. Йоан Дамаскин – се извършва преобразяването на хляба в Тяло Христово“^[1].

Това действие на Свети Дух е ясно изразено, когато свещенослужителят измолва Божието благословение върху приношението: „Ела, Всемогъщи Осветителю, Вечни Боже, и благослови тази Жертва, извършена в Твоето Свято Име...“^[2], това е жертвоприношението, което ще отдаде на Святото Божие Име славата, която Му се дължи. Освещаването, което измолваме, е вменено на Духа Утешител, Когото ни изпращат Бог-Отец и Бог-Син. Ние признаваме активното действие на Светия Дух в приношението, когато произнасяме малко преди причастяването: „Господи, Исусе Христе, Сине на Живия Бог, Който по волята на Отца и съдействието на Свети Дух, оживотвори света със Своята смърт...“^[3]

^[1]Св. Йоан Дамаскин. Defideortodoxa, (Точно изложение на правоверието – б. пр.), 13 (PG 94, 1139).].

^[2]Римски служебник, Дароприношение, призоваване на Свети Дух.

^[3]Римски служебник. Подготвителни молитви за причастяването.

Тази седмица, която по традиция християните наричат Страстна, ни предлага още веднъж възможността да съзерцаваме и да преживеем последните моменти от земния живот на Исус. Различните благочестиви практики през тези дни са насочени и ни водят към Възкресението, което е основата на нашата вяра, както пише свети Павел¹. Обаче нека много да не бързаме да изминем този път. Нека не забравяме нещо много просто, което понякога може би пропускаме – не можем да участваме във Възкресението на Господ, ако не се присъединим към Неговите страдания и към Неговата смърт². За да бъдем заедно с Христос в Славата Му в края на Страстната седмица, преди това е нужно да преминем през Неговата саможертва и да станем едно с Него – умрял на Голгота.

Щедрият дар на Христос противостои на греха – тази трудна за приемане, но съществуваща действителност (mysterium iniquitatis), последица от необяснимата злоба на създанието, което от гордост въстава срещу Бог. Това е една история, стара като човечеството. Нека си припомним падението на нашите прародители; също така дългата верига от провали, които бележат пътя на хората, а най-накрая и нашите лични бунтове. Не е лесно за преценим покварата, която се крие в греха, а и да разберем всичко, което ни казва вярата. Трябва да си дадем сметка дори в човешки план, че тежестта на оскърблението е в зависимост от състоянието на оскърбения - от неговото място в обществото, от неговото достойнство, от неговите лични качества. И можете ли да си представите - човек обижда Бог! Създанието се отрича от своя Създател!

Но „Бог е любов”³. Пропастта от злоба, която винаги съпровожда греха, е преодоляна от една безкрайна любов. Бог не е изоставя хората. Според Божия замисъл за изкупване на нашите грехове, за възстановяване на изгубения съюз не бяха достатъчни приношенията на Стария завет. Беше необходима жертвата на Човек, Който да е Бог.За да се доближим по някакъв начин до тази непостижима тайна, нека си представим, че Пресвета Троица в Своята постоянна съкровена връзка на безкрайна любов от вечността решава Единородният син на Бог Отец да приеме нашето човешко естество, поемайки върху Себе си нашите слабости и скърби за да свърши, прикован с гвоздеи върху едно дърво.

Тази жар, това желание да изпълни спасителната повеля на Бог Отец изпълва живота на Христос от самото Му раждане във Витлеем. През трите години, когато учениците Му са заедно с Него, те Го чуват постоянно да повтаря, че Неговата храна е да изпълнява волята на Онзи, Който Го е пратил⁴. До момента, когато в ранния следобед на първия Велики петък се изпълва Неговата саможертва: „И като наведе глава, предаде дух”⁵. С тези думи свети апостол Йоан ни описва смъртта на Христос. Исус – под тежестта на кръста и на всички човешки беззакония, умира заради яростта и мерзостта на нашите грехове.

Нека се замислим за Господ, Който е изранен от главата до петите заради любовта Си към нас. Можем да кажем заедно с известен писател отпреди няколко века една фраза, която се доближава до реалността,, въпреки че не успява да опише всичко - върху Христовото тяло са се струпали всички беди. Виждайки един смазан Христос, едно безжизнено тяло, свалено от кръста и предадено на майка Му, би могло да се заключи, че тази картина е направо образец за поражение. Къде са тълпите, които Го следваха? Къде е Царството, чието пришествие Той вещаеше? Въпреки всичко това не е поражение, а победа. Сега по-близо от всякога е часът на Възкресението, на прославянето, което Той завоюва със Своето послушание.

Бог Отец е благоволил да ни дари в Сърцето на Своя Син неизчерпаеми съкровища от любов, милосърдие и нежност¹. Ако искаме да открием до каква степен Бог ни обича – и не само изслушва нашите молитви, а и ги предварва – достатъчно е да чуем аргументите на свети Павел: „Оня, Който и собствения Си Син не пощади, а Го отдаде за всички ни, как няма да ни подари с Него и всичко?“²

Благодатта обновява човека отвътре и го превръща от грешник и размирник в добър и верен слуга³. Извор на всички благодати е любовта, която Бог изпитва към нас и ни я открива не само с думи, а и с дела. Божията любов изпраща Второто лице на Света Троица, Словото, Сина на Бог Отец, да приеме нашата плът, т.е. нашето човешко естество с всичко, освен греха. А Словото, Словото на Бог, е Словото, от Което изхожда любовта⁴.

Любовта ни се открива във Въплъщението, в изкупителният път на Исус Христос по нашата земя и стига кулминацията си при върховната жертва на кръста. А на кръста любовта се явява с нов знак: „един от войниците прободе с копие ребрата Му, и веднага изтече кръв и вода“⁵. Вода и кръв от Исус, които ни говорят за себеотдаване докрай, до „свърши се!“⁶ – една жертва от любов.

На днешния празник, като насочваме още веднъж вниманието си към основните тайни на нашата вяра, ние се възхищаваме, виждайки как най-съкровените неща - любовта, заради която Бог Отец отдава Сина Си, и любовта на Сина, която Го кара твърдо да върви към Голгота – се предават на хората по съвсем достъпен начин. Бог не идва при нас, демонстрирайки Своята власт и мощ. Той се приближава до нас, „като прие образ на раб и се уподоби на човеци“⁷. Исус никога не се държи дистанцирано или надменно, макар и да откриваме, че през годините, когато проповядва, често е разочарован от човешката лошотия. Но, ако се вгледаме по-добре, веднага ще забележим, че Неговото раздразнение и гняв се пораждат от любовта Му към нас – като още една покана да се отвърнем от неверието и от греха. „Нима Аз искам смъртта на беззаконника? казва Господ Бог. Нали това искам – той да се обърне от пътищата си и да бъде жив?“⁸.

Тези думи обясняват целия живот на Христос и ни помагат да разберем защо Той дойде при нас със сърце от плът, със сърце като нашето. Това е още едно очевидно доказателство за любов и неизменно свидетелство за неизразимата тайна на Божието милосърдие.