Списък на параграфи

Бракът за християнина не е обикновена социална институция, още по-малко някакъв лек за човешките слабости. Той е истинско свръхестествено призвание, велика тайна за Христос и за Църквата – казва свети Павел⁴, и неразривно с това е договор, сключен завинаги от един мъж и от една жена, тъй като – желаем или не – бракът, установен от Исус Христос, е неразтрогваем. Той е свещен знак, който освещава, едно действие на Исус, което обхваща душите на венчаващите се и ги приканва да Го следват, превръщайки брачния им живот в божествен път на земята.

Женените са призвани да освещават своя брак и да се освещават в този съюз. Би било голяма грешка, ако развиват своята духовност извън домашното огнище. Семейният живот, брачните отношения, грижите за децата и възпитанието им, усилията за издръжката на семейството, за неговия икономически просперитет, общуването с другите хора, които са в социалното му обкръжение – всичко това са обичайни човешки действия, които съпрузите християни трябва да освещават.

Вярата и надеждата трябва да проличават в спокойствието, с което се посрещат големите и малките проблеми, възникващи във всички семейства, в упованието, с което упорстваме в изпълнението на своите задължения. И така любовта ще изпълни всичко и ще ни помогне да споделяме радостите и скърбите. Ще ни научи да се усмихваме, забравяйки за собствените си притеснения, за да помагаме на другите. Ще ни научи да изслушваме своя съпруг или съпруга, или децата си, показвайки на дело, че ги обичаме и разбираме. Ще ни научи да подминаваме дребните и незначителни търкания, които егоизмът се стреми да преувеличи; да влагаме любов и в дребните добрини и грижи, от които е изтъкано всекидневното съжителство.

Да освещаваме домашното огнище ден подир ден, да създаваме с любов една същинска семейна обстановка – ето за какво става дума. За да освещаваме всеки ден, е нужно да упражняваме много християнски добродетели – на първо място богословските, а след това всички други: благоразумие, вярност, искреност, смирение, трудолюбие, радост... Когато говорим за брака, за семейния живот трябва да тръгнем от ясно разбиране за любовта между съпрузите.

Святост на човешката любов

Благородната и чиста любов на съпрузите е нещо свято, което аз – като свещеник – благославям с две ръце. Често християнските тълкуватели са виждали в присъствието на Исус Христос на сватбата в Кана едно потвърждение на божественото значение на брака: „нашият Спасител присъства на сватбата – пише свети Кирил Александрийски – за да освети източника на човешкия живот”⁵.

Бракът е тайнство, което прави от две тела една само плът. Както го определя категорично богословието, негова материя е тялото на встъпващите в брак (всяко тайнство има своя форма и материя,б.ред). Господ освещава и благославя любовта на съпруга към съпругата и на съпругата към съпруга и утвърждава не само сливането на душите им, но и на телата им. Никой християнин – било призван, било непризван към семейния живот, не може да го подценява.

Създателят ни е дал ум – нещо като искрица от Божия разум, който ни позволява със свободната воля - също дар от Бог, да трупаме знания и да обичаме. Също Той е вложил в нашето тяло способността да ражда, което е един вид участие в Неговата творческа мощ. Бог пожела да си служи със съпружеската любов, за да се появяват нови хора на света и за да увеличи тялото на Своята църква. Полът не е срамна даденост, а дар Божи, служещ пристойно на живота, любовта и плодовитостта.

Това е контекстът, фона в който се ситуира християнското учение по въпроса на сексуалността. Нашата вяра зачита всичко красиво, щедро и истински човешко, което съществува на земята. Тя ни учи, че правило в нашия живот не бива да бъде егоистичното търсене на удоволствие, тъй като само себеотричането и жертвите водят до истинската любов. Бог ни обича и ни приканва да Го обичаме и да обичаме останалите така истинно и действено, както Той ни обича. „Който е запазил душата си, ще я изгуби, а който е изгубил душата си заради Мене, ще я запази”⁶ – това е написал свети Матей в своето Евангелие, една фраза, която изглежда парадоксална.

Хората, които са загрижени само за себе си, които търсят преди всичко личното си задоволяване, поставят на карта вечното си спасение, а и сега са постоянно неспокойни и нещастни. Единствено този, който забравя за себе си и се посвещава на Бог и на другите хора – по същия начин и в брака – може да бъде честит на земята, да изпита едно щастие, което е подготовка и предвкусване на Небето.

По време на нашия земен път болката е пробният камък на любовта. Ако разглеждаме нещата образно, бихме могли да кажем, че в брака има лицева и опакова страна. От една страна са радостта да знаеш, че си обичан, радостта да създадеш и да укрепваш едно домашно огнище, съпружеската любов, щастието да виждаш как растат децата. От друга страна са горестите и неприятностите, летежът на времето, което изтощава телата и заплашва да изостри характерите, привидната монотонност на дните - на пръв поглед винаги едни и същи.

Този, който си мисли, че любовта и щастието ще изчезнат, щом се сблъскат с тези трудности, няма никаква представа за брака и човешката обич. Именно при тези обстоятелства, когато чувствата, вълнуващи тези човешки създания, изявяват истинското си естество, себеотдаването и нежността се вкореняват и се проявяват като истинска и дълбока любов, „силна като смърт”⁷.

Образът на свети Йосиф в Евангелието

Както свети Матей, така и свети Лука ни говорят за свети Йосиф като за мъж, произхождащ от знатен род – рода на Давид и Соломон, царе на Израел. Подробностите около това родство исторически не са много ясни; не разбираме кое от двете родства, споменати от евангелистите, отговаря на света Мария – майка на Исус по плът, и кое на свети Йосиф – Негов баща според еврейския закон. Не знаем също дали рожденият град на свети Йосиф е Витлеем – където отива за преброяването, или Назарет – където живее и работи.

За сметка на това знаем, че не е богаташ, а трудещ се – като милиони други хора по света. Занаятът му е уморителен и скромен– какъвто Бог беше избрал за Себе Си, когато прие нашата плът и пожела да живее тридесет години като един от нас.

Светото писание казва, че Йосиф е занаятчия. Мнозина Отци на Църквата добавят, че е бил дърводелец. Свети Юстин твърди, говорейки за трудовия живот на Исус, че е правел плугове и хомути¹; основавайки се може би на тези думи, свети Исидор Севилски решава, че Йосиф е бил ковач. При всички случаи той е бил занаятчия, постигнал през дългите години на усилия и пот завидна сръчност и умения, с които служел на своите съграждани.

В евангелските разкази се очертава силната личност на Йосиф – той никога не изглежда малодушен или уплашен. Напротив, не се огъва пред житейските проблеми, успява да се справи с трудните ситуации, приема отговорно и инициативно възложените му задачи.

Не съм съгласен с класическото представяне на свети Йосиф като възрастен човек, макар и да е направено с доброто намерение да се подчертае ,че Мария е винаги дева (Приснодева,б.ред). Аз си го представям млад, силен, може би няколко години по-голям от Богородица, изобщо човек в разцвета на силите си.

За да практикува човек добродетелта на чистотата, няма защо да чака да остарее или да изгуби сили. Целомъдрието се поражда от любовта; за чистата обич не могат да бъдат пречка младежките радости и жизненост. Сърцето и тялото на свети Йосиф бяха млади, когато се сгоди за Мария, когато узна тайната на нейното Божие майчинство, когато живя до нея, пазейки девствеността й, която Бог искаше да завещае на света като още един знак за пришествието Си сред хората. Този, който не е способен да разбере такава любов, не познава истинската любов и изобщо не е наясно с християнския смисъл на чистотата.

Както вече казахме, Йосиф беше занаятчия от Галилея - човек като всички други. А какво може да очаква от живота един жител на загубено село като Назарет? Само работа – всеки ден едно и също усилие. А след работния ден – един малък и беден дом, където да възстанови силите си, за да се захване на следващото утро пак със същото.

Името Йосиф на еврейски значи Бог ще прибави. Да, Бог привнася в светия живот на тези, които изпълняват волята Му едно неподозирано измерение, включващо важното, придаващо стойност на всичко - божественото. Бог прибави към смирения и свят живот на Йосиф – ако мога така да се изразя – живота на Дева Мария и на Исус, нашия Господ. Бог не дава никой да го надмине по щедрост. Йосиф би могъл да използва за себе си думите, изречени от Мария, неговата невеста: „задето силният ми стори велико нещо”², „задето Той милостно погледна унизеността”³.

Йосиф действително беше един обикновен човек, на когото Бог се довери, за да извърши велики неща. Той успя да преживее всички превратности на живота си така, както Господ го желаеше. Затова Светото писание възхвалява Йосиф, като посочва, че е праведен⁴. А на еврейски праведен иска да каже благочестив, безупречен в служенето на Бог, послушен на Божията воля⁵; може да значи и добър, и милостив към ближния⁶. Накратко праведен е този, който обича Бог и проявява тази любов, като изпълнява Неговите заповеди и поставя целия си живота в услуга на своите братя - на другите хора.

Да носим Христовата любов и на другите

Забележете обаче, че Бог не ни казва: вместо вашето сърце, ще ви дам воля на чист дух. Не. Той ни дава сърце, едно сърце от плът – като сърцето на Христос. Аз не разполагам с едно сърце - за да обичам Бог, и с друго – за да обичам хората на земята. Със сърцето, с което обичам родителите си и приятелите си, със същото сърце обичам Христос, Бог Отец, Свети Дух и Дева Мария. Няма никога да се уморя да повтарям: трябва да бъдем истински човешки, иначе не ще можем да станем Божи деца.

Човешката любов, любовта тук долу, на земята, когато е истинска, ни помага да вкусваме от Божията любов. И предчувстваме любовта, с която ще се наслаждаваме на Бог и която ще царува между нас горе, на небето, когато „бъде Бог всичко у всички“²⁹. Когато започнем да разбираме какво нещо е Божията любов, тя ще ни подбуди да проявяваме повече състрадателност, повече великодушие, повече себеотдаване.

Длъжни сме да даваме на другите това, което получаваме, да ги учим на това, което научаваме. Трябва да ги направим съучастници – простичко, без себеизтъкване – в познаването на Христовата любов. Всеки със своя труд и на своето място в обществото може и трябва да превърне работата си във възможност за служение. Добре свършената работа, която преуспява и води до прогрес, която отчита напредъка на културата и техниката, има важна роля и е полезна за цялото човечество само ако сме били водени от великодушието, а не от егоизма, от общото благо, а не от личната облага. Т.е. ако е изпълнена с християнския дух на живот.

При изпълнението на тази работа и в създадените разнообразни отношения с другите хора вие трябва да свидетелствате за Христовата любов и нейните плодове: приятелство, разбирателство, дружба, мир. Както Христос мина, „правейки добрини“³⁰ по всички пътища на Палестина, така и вие по човешките пътища – в семейството, в обществото, на работното място, в културните си предпочитания и по време на своя отдих, трябва да бъдете активни сеячи на мир. Това ще бъде най-доброто доказателство, че във вашето сърце е настъпило Божието царство: „Ние знаем, че преминахме от смърт в живот – пише свети апостол Йоан – защото обичаме братята“³¹.

Обаче никой не може да живее с такава любов, ако не е минал през школата на Сърцето на Исус. Само при положение че постоянно съзерцаваме Сърцето на Христос, нашето сърце ще се освободи от омразата и безразличието и ще знаем как да действаме по християнски, изправени пред страданията и болките на другите.

Припомнете си сцената, разказана от свети Лука, когато Христос минава край град Найн³². Исус вижда мъката на хората, които случайно среща по пътя си. Той можеше просто да отмине или да изчака да Го извикат, да Го помолят. Ала нито отминава, нито изчаква. Той взима инициативата, развълнуван от скръбта на вдовицата, изгубила сина си - единственото, което й беше останало. Евангелистът казва само, че Исус се е смилил; може би вълнението Му е личало и външно - както при смъртта на Лазар. Исус Христос нито е бил, нито е безчувствен към страданието, родено от любовта. Не изпитва радост при разделянето на децата от родителите им. Затова упражнява Своята власт над смъртта - за да даде живот, за да бъдат един до друг тези, които се обичат, обаче изисквайки преди това и същевременно дължимото първенство на Божията любов, която следва да е основата на истинския християнски живот.

Христос знае, че множеството около Него ще се изуми от чудото и ще разправя за станалото из цялата околност. Обаче не действа показно, за да привлече вниманието. Той просто е докоснат от мъката на тази жена и не може да мине, без да я утеши. Приближава се до нея и й казва: „Не плачи“³³. Но сякаш иска да й каже: не искам да те виждам обляна в сълзи, защото дойдох да донеса на земята радостта и мира. След това става чудото, проява на мощта на Христос Бог. Ала преди чудото е душевното Му вълнение, явен знак за нежността на Сърцето на Христос – човека.