Списък на параграфи

На лозето

„Имаше един човек стопанин, който насади лозе, огради го с плет, изкопа в него лин, съгради кула и, като го предаде на лозари, отиде си“.^[1]

Бих желал да разсъждаваме върху поуките от тази притча – от гледна точка на темата, която разглеждаме днес. Традицията вижда в този разказ образ на съдбата на избрания Божи народ и главно набляга на това как ние, хората, отвръщаме на голямата любов на Господ с неверие, с липса на благодарност.

Смятам конкретно да се спра на това: отиде си. Веднага стигам до заключението, че ние, християните, не бива да изоставяме лозето, където ни е поставил Господ. Трябва да използваме силите си в работата на мястото, оградено с плет, като работим в лина, и след като си изпълним задачата – като почиваме в кулата. Ако се оставим да бъдем завлачени от леснината, ще бъде все едно да отвърнем на Христос: Ей, моите години са си за мен, не за Теб. Не искам да се ангажирам да гледам лозето Ти!

^[1] Мат. 2:1, 33.

Господ ни е дарил живота, сетивата, различните способности, безброй благодати. И нямаме право да забравяме, че на това лозе Той ни е пратил като работници – сред толкова много други, за да участваме в мисията да разнасяме храната на другите. Това е нашето място – вътре в ограденото; тук всекидневно трябва да служим с Него, помагайки Му в изкупителното Му дело^[1].

Позволете настоятелно да повторя: Твоето време – само за теб? Не, твоето време е за Бог! Възможно е по Божия милост този вид егоизъм засега да не е поразил душата ти. Но аз го казвам в случай, че почувстваш сърцето ти да се колебае във вярата Христова. В такъв момент те моля – Бог те моли – да проявиш вярност в твоите задължения, да потиснеш тщеславието, да укротиш въображението, да не дръзнеш необмислено да се отдалечиш, да не дезертираш.

Пропиляха целия ден онези работници, които стояха на тържището; искаше да убие времето слугата, който зарови таланта в земята; отиде на друго място този, който трябваше да се грижи за лозето. Общото при всички тях е, че са безчувствени спрямо великата задача, възложена от Учителя на всекиго от християните – да се осъзнаваме и да се държим като Негови инструменти, та да бъдем с Него съизкупители; да посветим целия си живот в тази тъй сладостна жертва – да се обречем за благото на душите.

^[1] Вж. Кол. 1:24.

Простете ми това отклонение, и макар че не сме се отдалечили от темата, нека се върнем на водещата нишка. Трябва да бъдете убедени, че професионалното призвание е основна и неделима част от нашата природа на християни. Господ иска да сте свети на мястото, където се намирате; в работата, която сте избрали, по каквито и да са причини. За мен всяко занимание е добро и достойно – стига да не се противопоставя на Божия закон – и може да бъде въздигнато до свръхестествено ниво, т.е. да бъде влято в този поток на любовта, който определя живота на християнина.

Не мога да не се обезпокоя, когато някой, говорейки за работата си, приема мъченическо изражение и разправя, че е погълнат от нея не знам колко си часа на ден, а в действителност не върши и половината от работата на своите колеги, които може би са движени само от егоистични подбуди или от други чисто човешки мотиви. Всички тук събрани, които водим личен диалог с Исус, изпълняваме точно определена работа: лекар, адвокат, икономист… Замислете се малко за колегите си, които се отличават със своя професионален авторитет, със своята почтеност, със своята самоотвержена работа – нима те не посвещават през деня, а и през нощта много часове на това занятие? Няма ли какво да научим от тях?

Докато говоря, аз преценявам също така моето поведение и ви признавам, че когато си задавам този въпрос, изпитвам малко срам и веднага ме обзема желанието да моля Бог за прошка, мислейки за моя тъй слаб, тъй малодушен отклик на мисията, която Бог ни е поверил сред света. „Христос – пише един от Отците на Църквата – ни е заръчал да бъдем като светилници: за да се превърнем в учители на другите; за да действаме като квас; за да живеем като ангели сред хората, като възрастни сред децата, като духовни личности сред хора, които са само рационални; за да бъдем семе; за да дадем плод. Не би имало нужда да си отваряме устата, ако животът ни блестеше по такъв начин. Думите биха били излишни, ако демонстрирахме делата. Нямаше да има нито един езичник, ако бяхме истински християни.”^[1]

^[1] Свети Йоан Златоуст, InEpistolamIadTimotheumhomiliae (Проповеди върху Първо послание до Тимотея – б. пр.), 10, 3 (PG 62, 551).

Образцов професионален живот

Трябва да избягваме грешката да мислим, че апостолатът се свежда до изпълнението на някоя и друга набожна практика. Ти и аз сме християни, но едновременно и неразривно с това сме граждани и трудещи се – с ясни задължения, които следва да изпълняваме по образцов начин, ако наистина искаме да станем свети. Самият Христос ни подканя: „Вие сте светлината на света. Не може се укри град, който стои навръх планина. Нито запалят светило и го турят под крина, а на светилник, и свети на всички вкъщи. Тъй да свети пред човеците светлината ви, та да видят добрите ви дела и да прославят Небесния наш Отец.”^[1]

Служебната работа – каквато и да е тя, се превръща в светилник, който озарява вашите колеги и приятели. Затова често повтарям на тези, които се присъединяват към Опус Деи, и това важи за всички мои слушатели: какво ме интересува, че еди-кой си е добър мой син, т.е. добър християнин, щом е лош обущар? Ако не се стреми да изучи добре занаята си и да върши работата си старателно, няма да може да я освети, нито да я поднесе на Господ. А освещаването на всекидневната работа е главната ос на истинската духовност за онези, които – потопени в съвременната действителност – сме решени да поддържаме връзка с Бог.

^[1] Мат. 5:14-16.

Не говоря за въображаеми идеали. Придържам се към една много конкретна действителност, която е от особено значение, способна да промени и най-езическата, и най-враждебната към Божествените повели обстановка – както се случи в началните години от ерата на нашето спасение. Насладете се на думите на един неизвестен автор от онези години, който описва накратко величието на нашето призвание с тези думи: християните „са за света това, което е душата за тялото. Те живеят в света, но не са светски, така както душата е в тялото, но не е телесна. Те обитават във всички селища, както душата се намира във всички части на тялото. Действат чрез духовния си живот, без да се открояват, както прави душата чрез своята същност… Живеят като странници сред тленните неща с надеждата за вечното небе, както безсмъртната душа живее сега в едно смъртно тяло. Те се умножават ден след ден от гоненията, както душата се разхубавява от умъртвенията… И не е редно християнинът да напусне мисията си в света, както на душата не й е разрешено да се отдели доброволно от тялото.”^[1]

Следователно ще сбъркаме пътя, ако не обръщаме внимание на всекидневните занимания. И там ни очаква Господ. Бъдете сигурни, че посредством обстоятелствата в обикновения живот – подредени или позволени от Провидението според Неговата безкрайна мъдрост – ние, хората, трябва да се доближаваме до Бог. Няма да постигнем тази цел, ако не се стремим добре да изпълняваме нашите задачи; ако не постоянстваме с устрем в заниманията, захванати с човешки и със свръхестествени мечти; ако не вършим работата си като най-добрия и ако е възможно – а мисля, че може, ако ти наистина го желаеш – дори по-добре от най-добрия, тъй като ще използваме всички честни земни средства, а и необходимите духовни, за да поднесем на нашия Господ едно изкусно дело, изпълнено с изящество и майсторство.

^[1]EpistolaadDiognetum (Писмо до Диогнет – б. пр.), 6 (PG 2, 1175).

От любов към Бог, от любов към душите и за да отговорим на нашето призвание на християни, трябва да даваме пример. За да не скандализирате, за да не давате и най-малкия повод хората да си мислят, че Божите синове са бездейни и некадърни, за да не служите като лош пример, вие трябва да се стремите да покажете с вашето поведение добрия, правилния образец на един отговорен човек. Както селянинът, който оре земята, докато постоянно въздига сърцето си към Бог, така и дърводелецът, железарят, чиновникът, интелектуалецът – всички християни – трябва да бъдат пример за своите колеги без всякаква гордост, тъй като в душите ни твърдо е залегнало убеждението, че ще постигнем победа само ако разчитаме на Него – ние сами и сламка не можем да повдигнем от земята^[1]. Следователно всеки в своята област, на своето място в обществото трябва да се чувства задължен да върши едно Божие дело – навсякъде да разнася Господния мир и радост. „Образцовият християнин винаги носи със себе си спокойствие и задоволство. Спокойствие – понеже съзнава, че е в присъствието на Бог, и задоволство – понеже вижда, че е заобиколен от Неговите дарове. Такъв християнин е една истинска личност, един свят Божи свещеник.“^[2]

^[1] Срв. Иоан 15:5.

^[2] Климент Александрийски, Stromata, 7, 7 (PG 9, 451).

Да говориш за Бог смело

Как ще изпълняваме такова апостолско дело? Най-вече с пример, живеейки в хармония с волята на Отца, както Исус ни я разкри с живота Си, със Своите поучения. Истинска вяра е тази, която не търпи действията да контрастират с това, което се твърди на думи. Изпитвайки нашето лично поведение, ще можем да измерваме автентичността на нашата вяра. Не сме искрено вярващи, ако не се стараем да привеждаме в реалност това, което изповядваме с устни.