Списък на параграфи

Изкушенията на Христос

Великите пости ни напомнят 40-те дни, които Христос прекара в пустинята като подготовка за годините на проповядване, които ще достигнат своя връх на Кръста и в славата на Възкресението. Това са четиридесет дни на молитва и покаяние, в чийто края се развива сцената, която днешното Евангелие на литургията предлага на вниманието ни – изкушенията на Христос²¹.

Това е сцена, пълна с мистерия, която човек напразно се опитва да разбере - Бог се подлага на изкушение, позволява на Лукавия да Го изпитва. Не можем да я разберем, но можем да размишляваме върху нея, молейки Господ да ни открие поуката, която съдържа.

Исус Христос е изкушаван. Традиционното обяснение е, че нашият Господ е поискал да бъде подложен на изкушения, за да ни даде пример във всичко. Това е така, защото Христос е съвършен човек, подобен на нас във всичко с изключение на греха²². След четиридесет дни пости с единствена храна – може би – треви и корени и малко вода Исус усеща като всяко създание глад, истински глад. Но когато дяволът Му предлага да превърне камъните в хлябове, нашият Господ не само че отхвърля храната, която иска Неговото тяло, но и отблъсква едно по-голямо изкушение: да употреби Божията мощ, за да реши един - ако може така да се каже - личен проблем.

Това несъмнено сте го забелязали в Евангелията – Исус не прави чудеса в Своя полза. Превръща водата във вино за младоженците в Кана²³; умножава хлябовете и рибите, за да нахрани изгладнелите хора²⁴. Докато Той е изкарвал дълги години хляба си с труд. А по-късно, в годините на странстванията из израелските земи, живее с помощта на тези, които Го следват²⁵.

Свети Йоан разказва как след дълъг път Исус стига до кладенеца край Сихар и праща учениците Си да отидат до града и да купят храна. Когато идва една жена самарянка, Той я моли за вода, понеже няма с какво да си гребне²⁶. Тялото Му е изморено от дългия път и отпаднало; друг път Той възстановява силите си, като спи²⁷. Какво великодушие от страна на нашия Господ, Който се снизява, Който изцяло приема човешката природа, а не си служи със Своята Божествена мощ, за да избяга от трудностите или от полагането на усилия. А това ни учи да бъдем силни, да обичаме труда, да признаваме, че е достойно от човешка и Божия гледна точка да се радваме на резултатите от себеотдаването.

При второто изкушение, когато дяволът Му предлага да се хвърли от покрива на храма, Исус отново отхвърля да си послужи със Своята божествена власт. Христос не търси мимолетна слава, пищна поява, Той не иска да играе в човешкия фарс, опитващ да употреби Бог като средство за личното си въздигане. Исус Христос иска да изпълни волята на Своя Отец, без да изпреварва хода на времето, без да изтегля напред часа на чудесата, а като извървява крачка по крачка суровия път на хората – обичния Кръстен път.

Нещо подобно виждаме и при третото изкушение – предлагат Му се царства, власт и слава. Изкусителят претендира да заеме, задоволявайки чисто човешки амбиции, мястото, полагащо се само на Бог – той обещава лесен живот на онзи, който му се поклони, който се поклони пред идолите. Нашият Господ възвръща обожаването към неговата истинска и единствена цел – Бог, и отново изразява волята си да служи: „Махни се от Мене, сатана! защото писано е: „Господу, Богу твоему, ще се поклониш и Нему едному ще служиш”²⁸.

Нека се поучим от това поведение на Исус. В своя земен живот Той дори не пожела славата, която Му се полага; независимо че имаше пълното право да бъде почитан като Бог, Той прие образ на човек, на раб²⁹. Така християнинът научава, че цялата слава принадлежи на Бог и че не може да използва известността и величието на Евангелието като инструмент за постигане на човешки амбиции и интереси.

Нека се поучим от Исус. Като се възпротивява на всякаква човешка слава, Неговото поведение е в пълно съответствие с величието на уникалната Му мисия – възлюбеният Син на Отец взима човешка плът, за да спаси хората. Това е мисия, която любовта на Отец е обгърнала с преизобилна нежна грижовност: „Син Мой си Ти; Аз днес Те родих; искай от Мене, и ще Ти дам народите за Твое наследие”³⁰.

Християнинът, който – следвайки Христос – живее в това състояние на безусловно обожаване на Отец, също чува от Господ слова, пълни с нежна загриженост: „Защото той Ме възлюби, ще го избавя; ще го защитя, защото позна името Ми”³¹.

Исус казва „Не!” на дявола, на принца на мрака. И веднага се появява светлина. „Тогава дяволът Го остави, и ето, Ангели дойдоха и Му служеха”³². Исус издържа изпитанието. И това действително е изпитание, понеже – както пише свети Амвросий – „Той не действаше като Бог, използвайки мощта Си (че то тогава за какво щеше да ни служи примерът Му), а използва - като човек – възможностите, с които разполагат и хората”³³.

Демонът цитира Стария завет с нечисти намерения: „(Господ) ще заповяда на Ангелите Си за тебе, да те опазят във всички твои пътища”³⁴. Ала Исус, като се отказва да изкуши Своя Отец, възвръща истинския смисъл на тези библейски думи. И като награда за Неговата вярност – когато му идва времето – вестоносците на Бог Отец идват, за да Му служат.

Заслужава да обърнем внимание на метода, който Сатаната използва спрямо нашия Господ Исус Христос – той се позовава на текстове от свещените книги, изопачавайки богохулно техния смисъл. Исус не се оставя да бъде измамен. Словото, станало плът, познава много добре Словото Божие, написано за спасение на хората, а не за тяхно объркване и осъждане. В заключение можем да кажем, че този, който е свързан с Исус Христос чрез любовта, никога няма да се остави да бъде заблуден от лукави манипулации на Светото писание. Той знае, че обичайно дело на дявола е да пробва да обърка християнската съвест, употребявайки лъжовно думите, използвани от Вечната мъдрост, като се опитва да обърне светлината в мрак.

Нека се спрем за малко върху участието на ангелите в живота на Исус, тъй като така ще разберем по-добре ролята им – мисията на ангелите – в живота на всеки от нас. Християнската традиция описва ангелите пазители като верни приятели, придадени от Бог до всеки човек, за да го съпровождат по жизнения път. И затова Църквата ни приканва да общуваме с тях и при нужда да се обръщаме към тях.

Като ни кара да размишляваме върху тези епизоди от живота на Христос, Църквата ни напомня, че и по време на Великите пости – когато осъзнаваме, че сме грешници пълни със слабости, нуждаещи се от пречистване – има място за радост. Понеже Великите пости са също така и време на утвърждаване и духовна радост. Ние трябва да се изпълним с твърдост, защото благодатта на Господ няма да ни липсва, защото Бог ще бъде до нас и ще изпрати ангелите Си да бъдат наши другари и благоразумни съветници по дългия път, сътрудници в нашите начинания. „Ще те понесат на ръце, да се не спънеш о камък с ногата си”³⁵.

Трябва да умеем да общуваме с ангелите. Да се обърнем към тях сега, да кажем на своя ангел пазител, че духовните води на Великите пости не са се оттекли през душата ни, а са проникнали надълбоко, понеже сърцето ни е съкрушено. Нека ги помолим да поднесат на Господ тази добра воля, която благодатта е направила да израсне от нашата окаяност – все едно лилия, появила се на торище. „Свети ангели, пазители наши, защитавайте ни в битката, за да не погинем на Страшния съд”³⁶.

Литургията за Великите пости добива от понякога драматично звучене - когато размишляваме какво е за човек да се отдръпне от Бог. Но с тази мисъл нещата не приключват. Последната дума я има Бог и това е думата на Неговата спасяваща и милосърдна любов, следователно дума за нашето Божие осиновение. Затова днес ви казвам със свети Йоан: „Вижте, каква любов ни е дал Отец – да се наречем чеда Божии и сме”⁴⁷. Деца Божи, братя на Словото, станало плът, на Онзи, за Когото бе казано: „В Него имаше живот, и животът беше светлината на човеците”⁴⁸. Чеда на Светлината, братя на Светлината – това сме ние, носители на единствения пламък, който може да възпламени човешките сърца.

Сега аз свършвам и литургията продължава. Нека всеки от нас си помисли какво Господ иска от него, какви намерения и решения иска да насърчи у него Божията благодат. А когато забележим тези свръхестествени и човешки изисквания за себеотдаване и борба - да си припомним, че Исус Христос е нашият пример. И че Исус, бидейки Бог, позволи да Го изкушават, та ние да се изпълним с кураж и да бъдем убедени в победата. Защото Той не губи битки и ние ако сме съединени с Него, никога не ще бъдем победени. А ще можем да се наречем и на дело да бъдем победители, добри Божи деца.

Нека сме доволни. От моя страна, аз съм доволен. Не би трябвало да го бъда, ако подложа на преценка живота си, ако направя изпит на съвестта си – както го изисква литургичното време на Великите пости. Но съм доволен, понеже виждам, че Господ отново ме търси, че Господ продължава да бъде мой Отец. Сигурен съм, че вие и аз утвърдени със светлината и помощта на благодатта –ще съумеем да решим каквото има за горене да изгорим, каквото има за изкореняване да изкореним, каквото има за даване да дадем.

Задачата не е лесна, но имаме ясна линия за следване, имаме, реалност, от която не бива, а и не можем да се абстрахираме – ние сме обичани от Бог. Да оставим Свети Дух да действа в нас и да ни пречисти, за да можем да прегърнем Божия Син на кръста и после да възкръснем с Него, понеже радостта от Възкресението е вкоренена в Кръста.

Дево Марийо, майко наша, Помощница на християните, Убежище на грешниците, застъпи се пред Сина си, та да ни изпрати Свети Дух, Който пробужда в нашите сърца решението да вървим с твърда и решителна стъпка, чувайки дълбоко в душата си призива, изпълнил с мир мъченичеството на един от първите християни: „Ела при Отца”⁴⁹ – върни се при Баща си, Който те очаква.

Непрестанна борба

Борбата на християнина е непрестанна, защото вътрешният живот е едно непрекъснато започване отново и отново, което възпрепятства в един момент да се възгордеем и да си въобразим, че сме вече съвършени. Неизбежно е да се сблъскаме по нашия път с много трудности; нямаше да сме създания от плът и кръв, ако не срещахме препятствия. Винаги някакви страсти ще ни дърпат надолу и винаги ще ни се налага да се браним от тези по-силни или по-слаби безумства.

Не би било никакво откритие, ако забележим в тялото и в душата жилото на горделивостта, на чувствеността, на завистта, на мързела, на желанието да властваме над другите. Това е стара болест, редовно установявана в нашия личен опит; но тя е и изходната точка и обичайната среда, където трябва да постигнем победа в съкровената надпревара към дома на Бог Отец. Свети Павел ни поучава: „Прочее, аз тичам не като след нещо неизвестно, удрям не като да бия въздух; но изнурявам и поробвам тялото си, да не би, като проповядвам на другите, сам негоден да стана”⁸.

Християнинът не бива да чака външни знаци или благоприятна вътрешна настройка, за да започне или продължи тази борба. Духовният живот не е въпрос на чувства, а на Божия благодат и на воля, с една дума: на любов. Всички ученици с готовност следваха Христос в деня на тържественото Му влизане в Йерусалим, ала почти всички Го изоставиха в часа на опозоряването Му на кръста.

За да обичаш истински, безусловно нужно е да си силен, предан, да имаш сърце, докрай затвърдено във вяра, надежда и любов. Само лековатия капризничейки и променя обекта на своите чувства, защото в действителност тук не става дума за обич, а за егоистични задоволения. Когато има любов, има лоялност, има способност за отдаване, за саможертва, за отказ от принадлежащото. И всред всичко това,въпреки мъките от вътрешните противоречия, се стига до щастието и радостта. Една радост, която никой не може да ни отнеме.

В тази надпревара към любовта не бива да се огорчаваме от паденията, дори да са сериозни, ако прибягваме към Бог в тайнството на покаянието съкрушено и с намерение да се поправим. Християнинът не е маняк, недопускащ и петънце върху своето небесно досие. Нашият Господ Исус Христос се разчувства от невинността и верността на Йоан, но също така се трогва и от разкаянието на Петър след неговото падение. Исус е наясно с нашата слабост и ни привлича към Себе си като по стръмен път ,който се изкачва малко по малко– Той иска да упорстваме в нашите усилия да се движим нагоре ден след ден. Той ни търси – както търсеше двамата ученици по пътя към Емаус, като ги срещна по пътя; както търсеше Тома, за да му покаже и да му даде да сложи пръст в отворените рани на ръцете и реброто. Исус Христос е постоянно в очакване да се обърнем към Него именно защото познава нашата слабост.