Списък на параграфи

Солта на умъртвлението

За да се освети, обикновеният християнин – който не е монах, който не се е оттеглил от света, тъй като светът е мястото на неговата среща с Христос – няма нужда от специална дреха, нито от отличителни знаци. Неговите знаци са вътре в самия него – постоянното присъствие на Бог и духът на умъртвление. А реално това е едно нещо, защото умъртвлението не е нещо друго освен молитвата на сетивата.

Християнското призвание е призвание за саможертва, за покаяние, за изкупление. Трябва да даваме удовлетворение за своите грехове – Колко ли пъти сме отвръщали лице, за да не гледаме Бог!– и за всички грехове на хората. Трябва отблизо да следваме стъпките на Христос: ние винаги носим в телата си умъртвлението, саможертвата на Христос, Неговата унизеност на кръста, „та и животът Исусов да се открие в тялото ни”⁴⁴. Нашият път е пожертвувателността; в това самоотричане ще открием радостта и мира.

Нека да не гледаме на света с тъжен поглед. Може би несъзнателно някои биографи на светци не правят добра услуга на вероучението, когато се стараят на всяка цена да намерят необикновени неща у Божиите раби, тръгвайки чак от бебешкия им плач. И пишат, че някои от тях не са плакали като бебета, не са сучели в петъците, за да се умъртвляват... Ти и аз сме се родили с плач – както си е по закон Божи, и сме сучели от майчината гръд, без да ни е грижа дали са Велики пости или обикновени пости...

Сега, с Божията помощ, ние се научихме да откриваме място и време за истинско покаяние и в тези моменти си поставяме за цел да подобрим живота си. Това е пътят да отворим душата си за благодатта и за вдъхновенията на Свети Дух. И с тази благодат – казвам ви отново – идват радостта, мирът и постоянството в добрите дела⁴⁵.

Умъртвлението е солта на нашия живот. А най-доброто умъртвление е това, което преборва - дори в дребните подробности и то през целия ден – похотта на плътта, похотта на очите и житейската гордост. Това са умъртвления, които не умъртвляват другите, а нас ни правят по-внимателни, по-чувствителни, по-отворени към всички. Ти не си се умъртвил, ако си обидчив, ако се подчиняваш на егоизма си, ако се налагаш на другите, ако не умееш да се отказваш от ненужното, а понякога и от необходимото; ако силно тъгуваш, когато нещата не се нареждат, както си ги бил замислил. Точно обратното – ти си умъртвлен, ако знаеш как „за всички станах всичко, щото по какъвто и да е начин да спася някои”⁴⁶.

Непрестанна борба

Борбата на християнина е непрестанна, защото вътрешният живот е едно непрекъснато започване отново и отново, което възпрепятства в един момент да се възгордеем и да си въобразим, че сме вече съвършени. Неизбежно е да се сблъскаме по нашия път с много трудности; нямаше да сме създания от плът и кръв, ако не срещахме препятствия. Винаги някакви страсти ще ни дърпат надолу и винаги ще ни се налага да се браним от тези по-силни или по-слаби безумства.

Не би било никакво откритие, ако забележим в тялото и в душата жилото на горделивостта, на чувствеността, на завистта, на мързела, на желанието да властваме над другите. Това е стара болест, редовно установявана в нашия личен опит; но тя е и изходната точка и обичайната среда, където трябва да постигнем победа в съкровената надпревара към дома на Бог Отец. Свети Павел ни поучава: „Прочее, аз тичам не като след нещо неизвестно, удрям не като да бия въздух; но изнурявам и поробвам тялото си, да не би, като проповядвам на другите, сам негоден да стана”⁸.

Християнинът не бива да чака външни знаци или благоприятна вътрешна настройка, за да започне или продължи тази борба. Духовният живот не е въпрос на чувства, а на Божия благодат и на воля, с една дума: на любов. Всички ученици с готовност следваха Христос в деня на тържественото Му влизане в Йерусалим, ала почти всички Го изоставиха в часа на опозоряването Му на кръста.

За да обичаш истински, безусловно нужно е да си силен, предан, да имаш сърце, докрай затвърдено във вяра, надежда и любов. Само лековатия капризничейки и променя обекта на своите чувства, защото в действителност тук не става дума за обич, а за егоистични задоволения. Когато има любов, има лоялност, има способност за отдаване, за саможертва, за отказ от принадлежащото. И всред всичко това,въпреки мъките от вътрешните противоречия, се стига до щастието и радостта. Една радост, която никой не може да ни отнеме.

В тази надпревара към любовта не бива да се огорчаваме от паденията, дори да са сериозни, ако прибягваме към Бог в тайнството на покаянието съкрушено и с намерение да се поправим. Християнинът не е маняк, недопускащ и петънце върху своето небесно досие. Нашият Господ Исус Христос се разчувства от невинността и верността на Йоан, но също така се трогва и от разкаянието на Петър след неговото падение. Исус е наясно с нашата слабост и ни привлича към Себе си като по стръмен път ,който се изкачва малко по малко– Той иска да упорстваме в нашите усилия да се движим нагоре ден след ден. Той ни търси – както търсеше двамата ученици по пътя към Емаус, като ги срещна по пътя; както търсеше Тома, за да му покаже и да му даде да сложи пръст в отворените рани на ръцете и реброто. Исус Христос е постоянно в очакване да се обърнем към Него именно защото познава нашата слабост.

Вътрешната борба

„И тъй, принасяй страданията си като добър воин Исус Христов”⁹ – ни казва свети Павел. Християнският живот е като да си на пост, на война, на прекрасна война за мир. Тя по нищо не прилича на човешките бойни действия, произтичащи от разделението и много пъти от омразата между хората; войната на Божите деца срещу собствения им егоизъм се основава на единството и на любовта. „Защото, ако и да ходим в плът, не плътски воюваме. Оръжията на нашето воюване не са плътски, но с помощта Божия са силни да разрушават твърдини: с тях ние унищожаваме замисли, и всяко превъзнасяне, що въстава срещу познанието Божие”¹⁰. Това е неуморната схватка срещу горделивостта, срещу високомерието, които ни карат да правим зло, срещу надменните съждения.

Тази неделя, на Връбница нашият Господ започва седмицата, решаваща за нашето спасение. Нека оставим настрани повърхностните разсъждения и да се съсредоточим върху главното, върху наистина важното. Вижте – би трябвало да желаем да идем в рая. Ако ли не, нищо не си заслужава усилията. За да отидем в рая, е необходима вярност към Христовото учение. За да бъдем верни, е необходимо упорито да постоянстваме в борбата с препятствията, издигащи се по пътя към нашето вечно щастие.

Наясно съм, че заговорим ли за борба, веднага ни идва наум нашата слабост и предчувстваме грешките и паденията. Бог го има предвид. Няма начин да не вдигаме прах, щом вървим. Ние сме земни твари и имаме куп недостатъци. Аз бих казал, че е нужно винаги да ги имаме – те са мракът, който прави в нашата душа да изпъкват по-ярко Божията благодат и нашето старание да отговорим на Божието благоволение. И този контраст между светлина и тъмнина ще ни направи човечни, смирени, състрадателни и великодушни.

Нека не се заблуждаваме. Ако в нашия живот виждаме да има моменти на порив и победи, то трябва да добавим към сметката и обезсърчаване, и поражения. Такъв винаги е бил поклонническия път на християнина, дори на тези, които почитаме на олтарите. Сещате ли се за свети Петър, свети Августин, свети Франциск? Никога не са ми харесвали житията на светци, които къде от наивност, къде от невежество спрямо учението представят подвизите на светците, сякаш са били утвърдени в благодатта още в майчината утроба. Не. Реалните биографии на тези герои християни приличат на нашия живот: бореха се и побеждаваха, бореха се и претърпяваха поражения. Ала и тогава, съкрушени, отново подемаха борбата.

Да не ни изненадва, ако сравнително често търпим поражения; обикновено и почти винаги това се случва при маловажни неща, обаче ни наранява, сякаш нещата са от голямо значение. Щом има Божия любов, щом има смирение, щом има постоянство и упорство в нашата борба, тези поражения няма да имат особена тежест. Тъй като след тях ще дойдат победите - нашата слава пред Божия лик. Не ще има провали, ако се действа с почтени намерения и стремеж да се изпълнява Божията воля и винаги имайки предвид Неговата благодат и нашата нищожност.

Обаче в добавка ни дебне един силен враг, който се съпротивлява на нашето желание да следваме цялостно учението на Христос – горделивостта. Тя ни възпрепятства, когато след неуспехите и пораженията се опитваме да открием благотворната и милостива ръка на Господ. Тогава душата се изпълва със сумрак, с тъжна мрачина и започва да се мисли за изгубена. А въображението измисля несъществуващи препятствия, които биха изчезнали, ако ги погледнехме с поне малко смирение. В плен на горделивостта и въображението душата попада понякога в лабиринт от страдания. Но по тези кръстни пътища го няма Христос, защото там, където е Господ, царят мир и радост, дори душата да страда и да е обгърната от мрак.

Друг лукав враг на нашето освещаване е мисълта, че е нужно да водим тази вътрешна битка срещу извънредни препятствия, - като срещу дракони, бълващи огън. Това е друга проява на горделивостта. Ние искаме да се борим, ама да бъде показно – под звука на тромпети и плющене на знамена.

Трябва да си дадем сметка, че най-големият враг на скалата не са кирката или чукът, нито ударите на някое друго сечиво, колкото и да са силни, а водата. Тази обикновена вода, която капка по капка прониква в пукнатините на канарата, докато я разруши. Най-голямата опасност за християнина е да занемари борбата с незначителните противници, които лека-полека навлизат в душата и я правят мекушава, слаба и равнодушна, безчувствена към Божите призиви.

Да чуем Господ, Който ни казва: „Верният в най-малкото е верен и в многото, а несправедливият в най-малкото е несправедлив и в многото”¹¹. С което сякаш ни напомня: бори се всеки миг с тези наглед дребни нещица, които обаче са важни за Мен; бъди стриктен при изпълнението на дълга си; усмихвай се на този, който има нужда от усмивка, дори душата ти да страда; посвещавай без пазарлъци нужното време на молитвата; помагай на този, който те моли; действай справедливо, съобразявайки се с благодатта на любовта.

Тези и други подобни вълнения ще изпитваме всеки ден у себе си като мълчаливо подканяне да упражняваме свръхестествения спорт да побеждаваме самите себе си. Нека Божията светлина ни осветлява, за да разбираме Неговите забележки. Нека Той ни помага в борбата и да бъде редом до нас при победата; нека не ни изоставя в часа на паданията, защото само така ще можем да се изправим и да продължим борбата.

Не бива да прекратяваме битката. Господ иска да водим борбата все по-бодро, все по-надълбоко, все по-обхватно. Длъжни сме да надмогнем себе си, защото в това състезание единствената цел е да достигнем небесната слава. А не стигнем ли рая, напразно сме се старали.