Списък на параграфи

Отговорът на човека

В тази атмосфера на Божие милосърдие живее християнинът. Това е средата, в която той трябва да полага усилия, за да се държи като дете на Отец. А кои са основните средства, за да успеем да затвърдим призванието си? Сега ще посоча само две от тях, които са като животоносни оси на християнското поведение: вътрешният живот и вероучението - дълбокото опознаване на нашата вяра.

На първо място е вътрешният живот. Все още малцина разбират какво значи това! Повечето си представят - когато чуваме да се говори за вътрешен живот - полумрака на храма или застоялия въздух в някои сакристии. Вече повече от четвърт век повтарям, че не е това. Аз говоря за вътрешния живот на обикновените християни, които са сред хората по улиците, в широкия свят; на тези, които на улицата, на работа, вкъщи и в моментите на развлечение винаги се вслушват в Исус. А какво е това, ако не живот в постоянна молитва? Нима не си разбрал необходимостта душата ти непрестанно да се моли и да бъде във връзка с Бог, която те води към богоуподобяване? Това е същността на християнската вяра и така винаги са я разбирали душите, отдадени на молитва. „Такъв човек става Бог - пише свети Климент Александрийски – понеже иска същото, което иска Бог”⁴¹.

Отначало е трудно. Трябва ни усилие да се обръщаме към Господ, да благодарим за бащината Му действена грижа за нас. След това, постепенно, не като сантимент, Божията любов става по осезаема - като дълбока следа в душата. Това е Христос, Който ни следва с обич: „Ето, стоя пред вратата и хлопам”⁴². Ти как си с твоя молитвен живот? Не те ли обзема понякога през деня желание да си поговориш по-продължително с Него? Не Му ли казващ: по-късно ще ти разправям, по-късно ще си говорим за това?

В моментите, посветени специално на този разговор с Господ, сърцето се разкрива, волята укрепва, разумът – подпомогнат от благодатта – изпълва човешката действителност със свръхестествена, духовна реалност. И плодовете няма да закъснеят: ще се оформят конкретни и ясни намерения да подобриш поведението си, да се отнасяш с любов към всички хора, да вложиш всичките си сили – със страстта на добрите спортисти – в християнската битка за любов и мир.

Молитвата става нещо постоянно – като туптенето на сърцето, като пулса. Без това Божие присъствие не може да има съзерцателен живот, а без съзерцателен живот едва ли можеш да работиш за Христос, защото напразно ще се стараят строителите, ако Господ не крепи къщата⁴³.

Рискованата безопасност на християнина

„Който живее под покрива на Всевишния, той обитава под сянката на Всемогъщия”⁴ –живеенето с Бога - в това се състои рискованата сигурност на християнина. Трябва да бъдем убедени, че Бог ни чува, че постоянно изслушва нашите нужди– така сърцето ни ще се изпълни с мир. Ала животът с Бог несъмнено е съпътстван от риск – Господ не се задоволява с половинчати работи, иска ни целите. И да сме по-близо до Него, означава да сме готови за ново обръщане, за ново преобразяване, означава по-внимателно да се вслушваме в Неговите вдъхновения, в светите намерения, които Той поражда в нашата душа, и да ги претворяваме на дело.

Безспорно след първото ни съзнателно решение да живеем в пълнота учението на Христос, ние много сме напреднали по пътя на вярното следване на Неговото слово. Обаче не е ли вярно, че ни чакат още много неща за поправяне? Не е ли вярно, че у нас има основно много горделивост? Значи несъмнено ни е нужна нова промяна, по-пълна преданост, по-дълбоко смирение, така че с намаляването на нашия егоизъм у нас да расте Христос, защото „Той трябва да расте, пък аз да се смалявам”⁵.

Не можем да тъпчем на едно място. Необходимо е да вървим напред към целта, която сочи свети Павел: „и вече не аз живея, а Христос живее в мене”⁶. Т.е. нашата амбиция – висока и благородна, е да се уподобим на Христос, да станем свети. Понеже няма друг път, щом човек иска да върви в съгласие с Божия живот, освен този, който Бог при кръщението е посял в нашите души. Напредването е напредък в светостта; отстъплението е отказване от развитие на християнския живот. Защото огънят на Божията любов изисква да бъде постоянно подхранван, да се разгаря всеки ден, да пуска дълбоки корени в душата. А огън може да се поддържа само ако непрекъснато хвърляме в него все нови неща. Което значи, че ако не се разгаря, той е на път да угасне.

Припомнете си думите на свети Августин: „Ако кажеш стига, ти си загубен. Стреми се винаги към по-голямото, винаги върви, винаги напредвай. Не стой на едно място, не отстъпвай, не се отклонявай”⁷.

Днес Великите пости поставят пред нас тези основни въпроси: напредвам ли във верността си към Христос? Напредвам ли в стремежа си към святост? Напредвам ли в апостолската щедрост в моя всекидневен живот, в обичайната работа сред колегите ми?

Нека всеки безгласно отговори на тези въпроси. И ще си даде сметка, че е нужно ново преобразяване, та Христос да живее в нас, та образът Му ясно да се отразява в нашето поведение.

„Ако някой иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, нека носи кръста си всеки ден и Ме следва”⁸. Това отново ни го казва Христос – като на ухо, доверително: носи кръста си всеки ден. ”Не само по време на гонения – пише свети Йероним – или когато се представи възможност за мъченичество, а при всяка ситуация, във всяко дело, във всяка мисъл, във всяка дума нека се отречем от онова, което сме били преди, и да изповядаме това, което сме сега, след като сме се преродили в Христос”⁹.

Тези разсъждения в действителност не са нещо повече от ехо на казаното от апостол Павел: „Вие бяхте някога в тъмнина, а сега сте светлина в Господа; постъпвайте като чеда на светлината, защото плодът на Духа се състои във всяка доброта, правда и истина – и изпитвайте, що е благоугодно Богу”¹⁰.

Обръщането е въпрос на миг; освещаването е дело за през целия живот. Божественото семе на любовта, което Бог е посял в нашите души, иска да расте, да се проявява в дела, да дава плодове, които във всеки момент да бъдат благоугодни на Господа. Затова е крайно необходимо да бъдем готови да започнем отново, пак да открием – при новите обстоятелства в нашия живот – светлината, подтика на първото обръщане. Заради това трябва да се подготвим със задълбочен изпит на съвестта, просейки помощ от Господ, та по-добре да Го опознаем и по-добре да опознаем самите себе си. Няма друг път, щом искаме ново обръщане.

Значи трябва да вярваме - без да се поддаваме на униние, без да си правим дребни човешки сметки. За да преодолеем препятствията, трябва здраво да заработим, направо да потънем в работата, така че самото усилие да ни открие нови пътища за постигане на целта. Има една панацея за справяне с трудностите: лична святост и предаване на делото в ръцете на Господ.

Да бъдем свети значи да живеем, както е определил нашият Небесен отец. Ще ми кажете, че е трудно. Да, това е твърде висок идеал. Но същевременно е съвсем близо – на една ръка разстояние. Когато човек се разболее, се случва да не се намери необходимото лекарство. При свръхестествените неща не е така. Лекарството е винаги наблизо – това е Исус Христос, присъстващ в светата Евхаристия, Който освен това ни дава Своята благодат и в другите тайнства, които е установил.

Нека повторим с думи и с дела: Господи, уповавам се на Теб, стигат ми Твоето обичайно провидение, Твоята всекидневна помощ. Няма нужда да искаме от Бог големи чудеса. Вместо това нека Го молим да увеличи нашата вяра, да просветли нашия разум, да укрепи нашата воля. Исус е винаги до нас и е винаги неизменен.

В началото на проповедта си ви предупредих да се пазите от лъжливо богоуподобяване (обожение,б.ред.). Не се смущавайте да се видите такива, каквито сте – от пръст. Не се притеснявайте. Защото вие и аз сме деца на Бог – това е доброто богоуподобяване. Избрани сме по Божи призив още от вечността: Бог „ни избра чрез Него (Христос – б. пр.), преди да се свят създаде, за да бъдем свети и непорочни пред Него“³². Ние, които сме основно Божи, които въпреки нашата лична нищожност сме инструменти в Неговите ръце, ще бъдем полезни, ако не забравяме за своите слабости. Изкушенията определят размера на личната ни слабост.

Ако почувствате, че отпадате, ако си дадете сметка – може би по особено болезнен начин – за своята малкост, значи е време да се оставите покорно в ръцете на Бог. Разказват, че веднъж пред Александър Велики се изправил просяк и го помолил за милостиня. Императорът спрял и наредил да го направят владетел на пет града. Беднякът се смутил и изумен възкликнал: Ама аз не искам толкова много! А Александър отвърнал: Ти помоли съобразно с твоето положение; аз ти давам съобразно с това, което съм аз!

Дори в моментите, когато с огорчение установяваме своята ограниченост, можем и трябва да обърнем поглед към Бог Отец, Бог Син и Бог Свети Дух, тъй като знаем, че участваме в Божия живот. Няма причина, която да ни накара да гледаме назад³³. Господ е винаги до нас. Трябва да бъдем верни, предани, да изпълняваме нашите задължения, като откриваме в Христос любовта и стимула, които да ни помагат да разбираме чуждите заблуди и да поправяме собствените си грешки. По този начин всичката тази отпадналост – твоята, моята, тази на всички хора – ще се превърне в основа на Христовото царство.

Нека признаем своите недъзи, но и Божията сила. Оптимизмът, радостта, твърдата увереност, че Господ иска да си служи с нас, трябва да са в основата на християнския живот. Ако се чувстваме като част от тази свята Църква, ако приемаме за своя опора твърдата скала на Петър и действието на Свети Дух, тогава ще се впуснем да изпълняваме дребното си неизменно задължение – всеки ден да хвърляме по няколко семена. И урожаят ще препълни хамбарите.