Списък на параграфи

Непрестанна борба

Борбата на християнина е непрестанна, защото вътрешният живот е едно непрекъснато започване отново и отново, което възпрепятства в един момент да се възгордеем и да си въобразим, че сме вече съвършени. Неизбежно е да се сблъскаме по нашия път с много трудности; нямаше да сме създания от плът и кръв, ако не срещахме препятствия. Винаги някакви страсти ще ни дърпат надолу и винаги ще ни се налага да се браним от тези по-силни или по-слаби безумства.

Не би било никакво откритие, ако забележим в тялото и в душата жилото на горделивостта, на чувствеността, на завистта, на мързела, на желанието да властваме над другите. Това е стара болест, редовно установявана в нашия личен опит; но тя е и изходната точка и обичайната среда, където трябва да постигнем победа в съкровената надпревара към дома на Бог Отец. Свети Павел ни поучава: „Прочее, аз тичам не като след нещо неизвестно, удрям не като да бия въздух; но изнурявам и поробвам тялото си, да не би, като проповядвам на другите, сам негоден да стана”⁸.

Християнинът не бива да чака външни знаци или благоприятна вътрешна настройка, за да започне или продължи тази борба. Духовният живот не е въпрос на чувства, а на Божия благодат и на воля, с една дума: на любов. Всички ученици с готовност следваха Христос в деня на тържественото Му влизане в Йерусалим, ала почти всички Го изоставиха в часа на опозоряването Му на кръста.

За да обичаш истински, безусловно нужно е да си силен, предан, да имаш сърце, докрай затвърдено във вяра, надежда и любов. Само лековатия капризничейки и променя обекта на своите чувства, защото в действителност тук не става дума за обич, а за егоистични задоволения. Когато има любов, има лоялност, има способност за отдаване, за саможертва, за отказ от принадлежащото. И всред всичко това,въпреки мъките от вътрешните противоречия, се стига до щастието и радостта. Една радост, която никой не може да ни отнеме.

В тази надпревара към любовта не бива да се огорчаваме от паденията, дори да са сериозни, ако прибягваме към Бог в тайнството на покаянието съкрушено и с намерение да се поправим. Християнинът не е маняк, недопускащ и петънце върху своето небесно досие. Нашият Господ Исус Христос се разчувства от невинността и верността на Йоан, но също така се трогва и от разкаянието на Петър след неговото падение. Исус е наясно с нашата слабост и ни привлича към Себе си като по стръмен път ,който се изкачва малко по малко– Той иска да упорстваме в нашите усилия да се движим нагоре ден след ден. Той ни търси – както търсеше двамата ученици по пътя към Емаус, като ги срещна по пътя; както търсеше Тома, за да му покаже и да му даде да сложи пръст в отворените рани на ръцете и реброто. Исус Христос е постоянно в очакване да се обърнем към Него именно защото познава нашата слабост.

Вътрешната борба

„И тъй, принасяй страданията си като добър воин Исус Христов”⁹ – ни казва свети Павел. Християнският живот е като да си на пост, на война, на прекрасна война за мир. Тя по нищо не прилича на човешките бойни действия, произтичащи от разделението и много пъти от омразата между хората; войната на Божите деца срещу собствения им егоизъм се основава на единството и на любовта. „Защото, ако и да ходим в плът, не плътски воюваме. Оръжията на нашето воюване не са плътски, но с помощта Божия са силни да разрушават твърдини: с тях ние унищожаваме замисли, и всяко превъзнасяне, що въстава срещу познанието Божие”¹⁰. Това е неуморната схватка срещу горделивостта, срещу високомерието, които ни карат да правим зло, срещу надменните съждения.

Тази неделя, на Връбница нашият Господ започва седмицата, решаваща за нашето спасение. Нека оставим настрани повърхностните разсъждения и да се съсредоточим върху главното, върху наистина важното. Вижте – би трябвало да желаем да идем в рая. Ако ли не, нищо не си заслужава усилията. За да отидем в рая, е необходима вярност към Христовото учение. За да бъдем верни, е необходимо упорито да постоянстваме в борбата с препятствията, издигащи се по пътя към нашето вечно щастие.

Наясно съм, че заговорим ли за борба, веднага ни идва наум нашата слабост и предчувстваме грешките и паденията. Бог го има предвид. Няма начин да не вдигаме прах, щом вървим. Ние сме земни твари и имаме куп недостатъци. Аз бих казал, че е нужно винаги да ги имаме – те са мракът, който прави в нашата душа да изпъкват по-ярко Божията благодат и нашето старание да отговорим на Божието благоволение. И този контраст между светлина и тъмнина ще ни направи човечни, смирени, състрадателни и великодушни.

Нека не се заблуждаваме. Ако в нашия живот виждаме да има моменти на порив и победи, то трябва да добавим към сметката и обезсърчаване, и поражения. Такъв винаги е бил поклонническия път на християнина, дори на тези, които почитаме на олтарите. Сещате ли се за свети Петър, свети Августин, свети Франциск? Никога не са ми харесвали житията на светци, които къде от наивност, къде от невежество спрямо учението представят подвизите на светците, сякаш са били утвърдени в благодатта още в майчината утроба. Не. Реалните биографии на тези герои християни приличат на нашия живот: бореха се и побеждаваха, бореха се и претърпяваха поражения. Ала и тогава, съкрушени, отново подемаха борбата.

Да не ни изненадва, ако сравнително често търпим поражения; обикновено и почти винаги това се случва при маловажни неща, обаче ни наранява, сякаш нещата са от голямо значение. Щом има Божия любов, щом има смирение, щом има постоянство и упорство в нашата борба, тези поражения няма да имат особена тежест. Тъй като след тях ще дойдат победите - нашата слава пред Божия лик. Не ще има провали, ако се действа с почтени намерения и стремеж да се изпълнява Божията воля и винаги имайки предвид Неговата благодат и нашата нищожност.

Значи трябва да вярваме - без да се поддаваме на униние, без да си правим дребни човешки сметки. За да преодолеем препятствията, трябва здраво да заработим, направо да потънем в работата, така че самото усилие да ни открие нови пътища за постигане на целта. Има една панацея за справяне с трудностите: лична святост и предаване на делото в ръцете на Господ.

Да бъдем свети значи да живеем, както е определил нашият Небесен отец. Ще ми кажете, че е трудно. Да, това е твърде висок идеал. Но същевременно е съвсем близо – на една ръка разстояние. Когато човек се разболее, се случва да не се намери необходимото лекарство. При свръхестествените неща не е така. Лекарството е винаги наблизо – това е Исус Христос, присъстващ в светата Евхаристия, Който освен това ни дава Своята благодат и в другите тайнства, които е установил.

Нека повторим с думи и с дела: Господи, уповавам се на Теб, стигат ми Твоето обичайно провидение, Твоята всекидневна помощ. Няма нужда да искаме от Бог големи чудеса. Вместо това нека Го молим да увеличи нашата вяра, да просветли нашия разум, да укрепи нашата воля. Исус е винаги до нас и е винаги неизменен.

В началото на проповедта си ви предупредих да се пазите от лъжливо богоуподобяване (обожение,б.ред.). Не се смущавайте да се видите такива, каквито сте – от пръст. Не се притеснявайте. Защото вие и аз сме деца на Бог – това е доброто богоуподобяване. Избрани сме по Божи призив още от вечността: Бог „ни избра чрез Него (Христос – б. пр.), преди да се свят създаде, за да бъдем свети и непорочни пред Него“³². Ние, които сме основно Божи, които въпреки нашата лична нищожност сме инструменти в Неговите ръце, ще бъдем полезни, ако не забравяме за своите слабости. Изкушенията определят размера на личната ни слабост.

Ако почувствате, че отпадате, ако си дадете сметка – може би по особено болезнен начин – за своята малкост, значи е време да се оставите покорно в ръцете на Бог. Разказват, че веднъж пред Александър Велики се изправил просяк и го помолил за милостиня. Императорът спрял и наредил да го направят владетел на пет града. Беднякът се смутил и изумен възкликнал: Ама аз не искам толкова много! А Александър отвърнал: Ти помоли съобразно с твоето положение; аз ти давам съобразно с това, което съм аз!

Дори в моментите, когато с огорчение установяваме своята ограниченост, можем и трябва да обърнем поглед към Бог Отец, Бог Син и Бог Свети Дух, тъй като знаем, че участваме в Божия живот. Няма причина, която да ни накара да гледаме назад³³. Господ е винаги до нас. Трябва да бъдем верни, предани, да изпълняваме нашите задължения, като откриваме в Христос любовта и стимула, които да ни помагат да разбираме чуждите заблуди и да поправяме собствените си грешки. По този начин всичката тази отпадналост – твоята, моята, тази на всички хора – ще се превърне в основа на Христовото царство.

Нека признаем своите недъзи, но и Божията сила. Оптимизмът, радостта, твърдата увереност, че Господ иска да си служи с нас, трябва да са в основата на християнския живот. Ако се чувстваме като част от тази свята Църква, ако приемаме за своя опора твърдата скала на Петър и действието на Свети Дух, тогава ще се впуснем да изпълняваме дребното си неизменно задължение – всеки ден да хвърляме по няколко семена. И урожаят ще препълни хамбарите.

Царството в душата

Колко си велик, Господи и Боже наш! Ти придаваш на живота ни свръхестествения смисъл и божествената ефикасност. Ти си причината, та от любов към Твоя Син да можем с всичките сили на нашето същество, с тяло и душа да повтаряме: „Той трябва да царува“, макар и да не сме се отърсили от нашите слабости. Защото Ти знаеш, че ние сме създания – и то какви създания! – на които не само краката³², но също така сърцето и главата са глинени. Обаче с Твоята помощ нашето същество ще е насочено единствено към Теб.

Христос трябва да царува преди всичко в нашата душа. Какво бихме отговорили, ако Той ни попиташе: А ти пускаш ли Ме да царувам в теб? Аз бих Му отвърнал, че за да царува в мен, имам нужда от изобилните Му благодати. Само така и най-слабото туптене на сърцето, и най-лекото дихание, и най-беглият поглед, и най-обикновената дума, и най-простото усещане ще се преобрази в „Осанна“ на моя Христос Цар.

Щом искаме Христос да царува, е необходимо да бъдем последователни – нека първо Му отдадем нашето сърце. Ако не го сторим, да се говори за царството Христово би било реч без християнско съдържание, външна проява на една липсваща вяра, би било измамно използване на Божието име за човешка облага.

Ако предварително условие за царуването на Исус в моята душа, в твоята душа, беше да сме подготвили предварително у себе си едно идеално място, тогава с основание щяхме да се отчаяме. Обаче „не бой се, дъще Сионова! Ето, твоят Цар идва, възседнал осле“³³. Виждате ли? На Исус за трон му е достатъчно едно презряно животно. Не знам вие какво мислите, но аз не се срамувам да си призная, че пред Господ съм магаре: „Като добиче бях пред Тебе. Но аз съм винаги с Тебе; Ти ме държиш за десницата“³⁴, Ти ме водиш за оглавника.

Помислете какви са характерните черти на едно магаре - сега, когато са останали вече толкова малко. Но не на някое старо, опърничаво и злобно магаре, което си отмъщава с подли къчове, а на младо магаренце – с уши, стърчащи като антени, умерено в яденето, упорито в работата, със смел и радостен вървеж. Има хиляди животни, които са по-красиви, по-умни и по-жестоки. Обаче Христос се спря на него, за да се появи като цар пред народа, който Го срещаше с радостни викове. Понеже Исус няма нищо общо с лукавата пресметливост, с бездушните студени сърца, с привлекателната, но привидна красота. Нашият Господ харесва радостта на едно младо сърце, простия вървеж, искрения глас, чистия поглед, слуха, вслушващ се в Неговите нежни слова. Така Той царува в душата.